Решение № 4431 от 09.03.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 4431 гр. С., 09.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 178 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВАНИНА ЗДР. МЛАДЕНОВА при участието на секретаря ЛИЛИЯ ГР. ПАНОВА като разгледа докладваното от ВАНИНА ЗДР. МЛАДЕНОВА Гражданско дело № 20251110109300 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба на Т. Х. М. срещу „Ф. Б.“ ЕООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД с искане да се постанови решение, с което да се признае за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 5 от Договор за предоставяне на потребителски кредит № ******, сключен между Т. Х. М. и „Ф. Б.“ ЕООД, предвиждаща заплащане на възнаграждение за предоставяне на обезпечение поръчителство от „М. Б.“ в полза на ответника, е нищожна поради противоречие със закона.

В исковата молба се твърди, че на 27.01.2021 г. между страните е сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит № ****** по реда на ЗПФУР за сумата от 800 лева, при ГПР в размер на 49.85 %. Ищецът сочи, че съгласно чл. 5 от договора, кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от ,,М. Б.“ в полза на дружеството ответник, но при сключването на договора никъде не било посочено какъв е размерът на възнаграждението за предоставяне на гаранция от свързано на кредитора дружество. След като усвоил сумата от 800 лв. ищецът установил, че освен заемната сума е начислена и такса за обезпечение с поръчителство - услуга предоставяна от партньор на „Ф. Б.“ ЕООД, в размер на 165,87 лв. Оспорва клаузата като нищожна при твърдения, че дължимите вноски за възнаграждението за предоставяне на поръчителство не са посочени в договора за кредит. В тази връзка твърди, че в договора и ОУ към него било посочено като задължително условие за предоставянето на кредит сключването на договор за поръчителство. Оспорва да е подписвал договор за поръчителство, като твърди, че такъв не му е и представен. Излага доводи за нищожност на договора на основание чл. 10, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК, поради противоречие 1 с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК , тъй като не съдържа начин за изчисляване на ГПР и липсва яснота относно формирането му. Счита, че договорът е нищожен поради това, че сумата за предоставяне на поръчител не е включена като разход по договора, а е следвало да бъде направено, доколкото ответникът не предоставил възможност за сключване на договора без поръчителство, за което събирал допълнително възнаграждение. Този разход следвало да бъде включен в ГПР, при което същият би надхвърлил законовото ограничение по чл. 19, ал. 1 ЗПК. Посоченият размер на разходите не отговаря на действителните такива. Излага съображения, че посочените в договора пониски стойности на заема съставляват заблуждаваща търговска практика и подвеждат потребителя, като не му позволяват да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Сочи, че с посочената клауза ответникът е допуснал заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а действителният размер на ГПР е над 70%. Излага съображения, че с оглед приетото в дело *-***/**, постановено по преюдициално запитване по тълкуване на член 3 буква „ж“, чл. 10, пар. 2, буква „ж“ и чл. 23 от Директива ****/** процесният договор за потребителски кредит е недействителен, тъй като съдържащата се в него клауза за предоставяне на банкова гаранция не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. Предвид изложеното счита договорът за кредит за недействителен на основание чл. 22 ЗПК, а клаузата на чл. 5 от договора за нищожна като неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 9 ЗЗП, поради което моли съда да прогласи нищожността й. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който предявеният иск се оспорва като неоснователен. Ответникът не оспорва, че между страните е сключен договор за кредит за сумата от 800 лв., както и че част от съдържанието на договора е клауза, предвиждаща предоставяне на обезпечение – поръчителство, предоставено от М. Б. (М.). Оспорва сключването на договор за гаранция да е било задължително условие за сключването на договора за кредит. Твърди, че ищецът е имал право на избор какво обезпечение да предостави, както и че М. Б. (М.) е самостоятелно юридическо лице и договорът за гаранция е отделно правоотношение, по което ответникът не е страна. Счита, че са предявени искове за нищожност/унищожаване на договора за гаранция и ги оспорва като недопустими поради това, че са предявени срещу ненадлежна страна. Развива подробни съображения в насока, че договорът за кредит е сключен при спазване на нормативните изисквания. Твърди, че не е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и в тази връзка излага, че възнаграждението по договора за гаранция не следва да се включва в размера на ГПР, доколкото това е възмездна услуга, предоставена от трето лице. Моли съда да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.

Софийски районен съд, като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

По предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД в доказателствена тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно доказване, че между него и ответника е възникнало облигационно отношение по договор за потребителски кредит № ******/27.01.2021 г., с 2 посоченото в исковата молба съдържание, в това число и че част от съдържанието на договора е клауза, предвиждаща заплащане на възнаграждение за предоставяне на обезпечение поръчителство от „М. Б.“ в полза на ответника.

В доказателствена тежест на ответника е да докаже, че е изпълнил изискванията на Закона за потребителския кредит относно предоставянето на информация на потребителя, съдържанието на договора и погасителния план и реда за определяне на годишния процент на разходите, както и че оспорената клауза е индивидуално уговорена.

С проекта за доклад по делото, приет за окончателен в проведеното открито съдебно заседание на 23.02.2026 г. без възражения от страните, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че между Т. Х. М. и „Ф. Б.“ ЕООД е сключен договор за потребителски кредит № № ******/27.01.2021 г., по силата на който ищецът е получила в заем сумата от 800 лв., в който договор за потребителски кредит е предвидено задължение за обезпечаване на договора за кредит, чрез поръчителство с трето лице, както и че ищецът е заплатил възнаграждение за предоставяне на обезпечение поръчителство от „М. Б.“ в полза на ответника.

С исковата молба ищецът е поискал ответното дружество да бъде задължено да представи копие от договор за потребителски кредит № ****** и от договор за допълнителна услуга, погасителен план и СЕФ. С определение № 49909/04.12.2025 г. съдът е указал на „Ф. Б.“ ЕООД на основание чл. 190 ГПК да представи посочените в исковата молба документи, като го е предупредил изрично, че на основание чл. 161 ГПК съдът може да приеме за доказани фактите, относно които е създала пречки за събиране на допуснати доказателства. Въпреки дадените указания ответното дружество е представило по делото копие на договор № ******/**.**.**** г., преддоговорна информация, договор за гаранция (поръчителство), сключени с трето за спора лице, а не с ищеца по делото. С оглед на това не могат да бъдат установени твърдените от ответника обстоятелства, че процесният договор за потребителски кредит е сключен в писмена форма и при спазване на императивните разпоредби на ЗПК, че ищецът е упражнил право на избор „М.

Б.“ (М.) като поръчител в електронния формуляр /какъвто не е представен по делото/, конкретните договорки между страните във връзка с обезпечаване на задълженията по договора за кредит, размера на разходите по кредита, реда за определяне на годишния процент на разходите, както и че оспорената клауза е индивидуално уговорена.

Предвид изложените обстоятелства съдът намира, че процесният договор за кредит е потребителски - страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди) и небанкова финансова институция. Приложение намира спрямо договора ЗПК (обн., ДВ, бр. 18 от 5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.), който се прилага като закон, уреждащ правоотношението към датата на възникването му, за договори за заем (чл. 240 ЗЗД), сключени с потребители (арг. от чл. 9, ал. 1 ЗПК). Същият закон предвижда приложимост на правилата за неравноправни клаузи по чл. 143 - чл. 148 ЗЗП (обн. ДВ, бр. 99/9.12.2005 г., в сила от 10.06.2010 г.), за които съдът следи служебно - чл. 7, ал. 3 ГПК.

3

Съгласно чл. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, със съдържанието по чл. 11 , т. т. 1 – 10 ЗПК, при спазване на повелителната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. С оглед процесуалното поведение на ответната страна съдът намира, че са налице предпоставките п о чл. 161 ГПК и съдът следва да приеме, че по делото не е доказано, че договор за потребителски кредит №****** от 27.01.2021 г. е сключен при спазване на императивните норми на ЗПК, включително че в годишния процент на разходите са включени всички разходи по кредита.

Съдът намира за необходимо да посочи, че съгласно чл. 11 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на ясен и разбираем език и следва да съдържа реквизитите, посочени в чл. 11, ал. 1 ЗПК, включително годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин – чл.

11, т. 10 ЗПК.

Съгласно нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК , годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Съгласно §1, т. 1 ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

Между страните по делото не се спори, че в процесния договор е посочен ГПР в размер на 49,85 %. Не са известни по делото компонентите, които са включени в ГПР и допусканията, които са взети предвид при формиране на неговия размер. С отговора на исковата молба не се оспорва, че възнаграждението за поръчител не е включено при определяне на размера на годишния процент на разходите по кредита, доколкото са изложени твърдения, че договорът за гаранция е сключен с трето за спора лице, както и че това възнаграждение е платено в негова полза, което остават недоказани по делото.

Не се подкрепя от никакви доказателства и твърдението, че предоставянето на обезпечение не е условия за сключване на договора за потребителски кредит.

В тази връзка следва да се посочи, че в практиката на СЕС е възприето, че съществено значение има изискването в договора за кредит да се посочат данни като годишният процент на разходите по член 10, параграф 2, буква ж) от Директива 2008/48, броят и периодичността на погасителните вноски 4 съгласно член 10, параграф 2, буква з) от тази директива, както и евентуално задължението за плащане на нотариални такси, изискваните обезпечения и застраховки, както предвижда член 10, параграф 2, букви н) и о) от посочената директива. Прието е, че непосочването в договора за кредит на тези данни би могло да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение /решение на Съда (трети състав) от 9 ноември 2016 година по дело C-42/15/.