Решение № 260006 от 14.08.2020, Окръжен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№… гр.

Плевен, 14.08.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ПЛЕВЕНСКИ

ОКРЪЖЕН СЪД ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ - ІV гр.с. в публично заседание на четиринадесети юли през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЦВЕТЕЛИНА ЯНКУЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: 1.РЕНИ ГЕОРГИЕВА

2.ЕМИЛИЯ КУНЧЕВА при секретаря А. Д. и в присъствието на прокурора …., като разгледа докладваното от ЧЛЕН - СЪДИЯТА РЕНИ ГЕОРГИЕВА в.гр.д. № 5 по описа за 2020 г. и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:

С решение №

2221/05.11.2019 г. по гр.д.№ 2617/2019 г. по описа на ПлРС е признато за установено по отношение на ответницата К.К.М., че същата дължи на ищеца „Агенция за събиране на вземания” ЕАД със седалище гр. София сумата от 2 453.38 лв., от които 1 920.74 лв., представляващи главница по договор за потребителски паричен кредит № ******/15.07.2016 г., 247.62 лв. представляващи договорна лихва за периода от 14.01 2017 г. до 19. 09.2017 г. и

285.02 лв. представляващи обезщетение за забава за периода от 14.01.2017 г. до 01.02.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата от 1 920.74 лв., считано от 01. 02.2019 г. до окончателното изплащане на сумата.Осъдена е К.К.М. да заплати на „Агенция за събиране на вземания“ЕАД със седалище гр.София сумата 99.07 лв., представляваща направени деловодни разноски в заповедното производство.Осъдена е К.К.М. да заплати на „Агенция за събиране на вземания“ЕАД със седалище гр.София сумата от 879.76 лв., представляваща направени деловодни разноски в заповедното производство.

Депозирана е въззивна жалба от К.К.М., чрез назначения й особен представител, срещу решение № 2221/05.11.2019 г. по гр.д.№ 2617/2019 г. по описа на ПлРС, което се обжалва изцяло.Излагат се съображения, че същото е неправилно и незаконосъобразно.Прави се искане да се отмени обжалваното решение като неправилно и незаконосъобразно.

За въззиваемия „Агенция за събиране на вземания“ЕАД“ със седалище гр.София, чрез пълномощник, е изразено писмено становище да се потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно.

Въззивната жалба е процесуално допустима.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като обжалваното такова е валидно и допустимо, а по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.Според ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк.д.№ 1/2013 г., ОСГТК, при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

Настоящата инстанция намира решението и за правилно, поради което по силата на чл.272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционния съд.Във връзка с доводите във въззивната жалба съдът приема следното.

На първо място във въззивната жалба се сочи, че от страна на въззиваемия не е упражнено надлежно правото за обявяване на вземането за предсрочно изискуемо, поради което не са налице и предпоставките за принудителното му събиране, тъй като предсрочната изискуемост не настъпва автоматично, а е необходимо преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение кредиторът да е уведомил кредитополучателя за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, което в процесния случай не е направено.

В решение №

176/16.07.2015 г. на ВКС по гр.д.№ 5092/2014 г., ІV г.о., на което се позовава въззивницата, е прието, че формираният в решението извод, че предсрочната изискуемост на вземането е настъпила със спиране на плащанията от страна на длъжника и упражнените от кредитора активни действия по събиране на вземането чрез подаване на заявление по чл.417 ГПК е в противоречие с постановката на т.18 от ТР №4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г.,

ОСГТК ВКС, съгласно което предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Банката кредитор може да иска издаване на заповед за изпълнение, след като кредитът бъде обявен за предсрочно изискуем поради неплащане на една или повече вноски, което действие следва да предхожда по време сезирането на съда по реда на чл.417, т.2 ГПК, а по делото е безспорно установено, че преди подаване на заявлението по чл.417, т.2 ГПК, банката кредитор не е обявила на длъжника предсрочната изискуемост, поради което предявеният установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК се явява неоснователен.

Съгласно чл.13, ал.2, б.“а“ от ОУ, неразделна част от договора за потребителски паричен кредит, кредиторът има право да обяви всичките си вземания по предоставения кредит, в т.ч. изтекли и непогасени вноски, остатъчна главница и остатъчни лихви, лихви за забава, такси и комисионни за предсрочно изискуеми в пълен размер при неплащане на две последователни погасителни вноски по кредита (главница и лихва).

От заключението на ВЛ И., неоспорено от страните, което съдът възприема като обективно и компетентно, се установява, че със сумата от 415.63 лв. са погасени вноски с падежи от 14.08.2016 г. до 14.01.2017 г.За вноските с падежи от 14.02.2017 г. до 14.07.2020 г. (датата на последната погасителна вноска съгласно погасителния план) не се установява да са извършвани плащания от въззивницата.

Началният момент на изискуемостта на вземане по договор за потребителски кредит, съдържащ договореност за настъпването на предсрочна изискуемост при неплащане на определени вноски, не настъпва автоматично, а е необходимо преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение кредиторът да е уведомил длъжника за обявяване предсрочната изискуемост на кредита, като т.18 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС следва да намери приложение и в случаите, когато е сключен договор за потребителски кредит от финансова институция, какъвто е и процесния такъв ( решение № 123/9.11.2015 г. на ВКС по т.д.№ 2561/2014 г., ІІ т.о., определение № 100/14.02.2019 г. на ВКС по т.д.№ 1411/2018 г., ІІ т.о.).

С оглед на доказателствата по делото следва да се приеме, че предсрочната изискуемост е била обявена на длъжника К. Монолова преди депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 01.02.2019 г. с писмо изх.№УПЦ-П.УКФ/****** от 28.09.2017 г., връчено надлежно на 04.10.2017 г.

Във въззивната жалба се сочи, че съгласно ЗЗД страните имат право свободно да уговарят клаузи, но същите не следва да противоречат на императивни законови разпоредби, но той не позволява да се договаря свободно настъпване на предсрочна изискуемост.Счита, че нормата на чл.71 ЗЗД, която е императивна и защитава интересите на длъжника, като страните не могат да уговарят предсрочната изискуемост да настъпва при условия, различни от изброените в този член, поради което следва да се отхвърли иска по чл.422 ГПК като неоснователен.

В т.2 на ТР №

3/27.03.2019 г. на ВКС по т.д.№ 3/2017 г. е прието, че размерът на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит следва да се определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума (главницата) и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането.

Следователно възражението на въззивницата е неоснователно в тази насока, тъй като с обжалваното решение е присъдена сумата в размер на 247.62 лв., представляваща договорна лихва за периода от 14.01.2017 г. до 19.09.2017 г., а предсрочната изискуемост е настъпила след това -през м.10.2017 г.

На следващо място във въззивната жалба се сочи, че от страна на въззиваемия като ищец в първоинстанционното производство не са внесени дължимите държавни такси предвид обстоятелството, че е предявен както установителен, така и осъдителен иск, както и че не е допустимо в исковото производство по чл.422 ГПК основанието на установителния и на осъдителния иск, предявен при условията на евентуалност, да бъде идентично, като се позовава на решение № 77/10.05.2016 г. на ВКС по т.д.№ 3247/2014 г., ІІ т.о., решение № 51/18.05.2012 г. на ВКС по т.д.№ 427/2011 г. , І т.о., решение № 78/06.06.2012 г. на ВКС по т.д.№ 511/2011 г., ІІ т.о.В тези решения последователно се приема, че предявеният установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 във връзка с чл. 415, ал. 1 ГПК е неоснователен поради отсъствие на настъпила предсрочна изискуемост на претендирания остатък по договор за кредит за текущо потребление от 03.12.2007 г. към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист с вх. № 30639/12.12.2012 г., тъй като банката – кредитор не е уведомила кредитополучателя за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита преди посочената дата; че евентуалната недопустимост на първоинстанционното решение, с което е уважен осъдителния иск на кредитора, в полза на който срещу същия длъжник и за същото вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

410 ГПК, не се отразява на допустимостта на въззивното решение, след като към момента на постановяването му издадената заповед за изпълнение на основание чл.415, ал.2 ГПК е обезсилена от същия районен съд; че ако въпреки наличието на заповед по чл. 410 ГПК кредиторът предяви осъдителен иск, вместо специалния установителен иск по чл.415, ал.1 във вр. с чл. 422 ГПК, искът ще е недопустим поради липса на правен интерес, което от своя страна ще доведе до недопустимост и на постановеното от съда решение.

Пропускът на съда своевременно да събере цялата дължима държавна такса не обуславя недопустимост на постановения съдебен акт (определение

№ 98 от 17.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5311/2014 г., I г. о.).В процесния случай е внесена определената от първоинстанционния съд такава, а предявените при условията на евентуалност осъдителни искове не са разгледани от първоинстанционния съд.В т.11б от ТР №4/2013 от 18.06.2014г. по т.д.№4/2013г. на ВКС, ОСГТК, е посочено, че в производството по иска, предявен по реда на чл.422 ГПК, респ. чл.415, ал.1 ГПК, не намират приложение правилата за изменение на иска по чл.241 ГПК-за изменение на основанието чрез заменяне или добавяне на друго основание, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение, както и за увеличение на размера на иска, като въвеждането на друго основание може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск при условията на евентуалност.

Именно при съобразяване на гореизложеното са предявени исковете от въззиваемия - установителни такива и осъдителни при условията на евентуалност, като е посочено за последните, че уведомяват въззивницата за предсрочната изискуемост на непадежиралите към 24.04.2019 г. главници по вноски от № 34 до № 48, включително, съгласно погасителния план към договора, равняваща се на сумата от 844.09 лв., която сума е част от претендираната в осъдителния иск главница от 1 920.74 лв., но първоинстанционният съд не се е произнесъл по така предявените при условията на евентуалност осъдителни искове, поради което не следва да се събира от първоинстанционния съд държавна такса за същите.

На следващо място въззивницата, позовавайки се на чл.99, ал.3-4 ЗЗД счита, че съобщаването за направената цесия на длъжника до настоящия момент не е извършено, т.к. както в заповедното производство, така и в исковото производство същият е призоваван и уведомяван по реда на чл.47, ал.5 ГПК чрез залепване на уведомление.Позовавайки се т.р.№ 142-7/11.11.1954 г. на ОСГК на ВС, решение № 156/ 30.11.2015 г. на ВКС по т.д.№ 2639/2014 г., ІІ т.о., решение № 137/02.06.2015 г. на ВКС по гр.д.№ 5759/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о., за да произведе цесията действие спрямо длъжника на основание чл.99, ал.3-4 ЗЗД предишният кредитор (цедента) трябва да съобщи на длъжника за прехвърлянето на вземането.Позовава се и на т.4г, изр.3-4 от ТР № 4/2014 г. по т.д.№ 4/2013 г., ОСГТК на ВКС.

Съгласно чл.4.3 от рамковия договор за продажба и прехвърляне на вземания от 20.12.2016 г., сключен между „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ЕАД (УКФ) и въззиваемото дружество „Агенция за събиране на вземания“ЕАД, цесионерът е изрично упълномощен за уведомяване на длъжниците, чиито вземания се прехвърлят,като цесионерът се е задължил сам да извърши уведомяването от името на цедента и за своя сметка, като е приложено и самото пълномощно.