Акт от 22.06.2022, Административен съд - Русе

Р Е Ш Е Н И Е

№ 203 гр.Русе, 22.06.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РУСЕНСКИЯТ

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, в открито заседание на петнадесети юни през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

Председател: РОСИЦА БАСАРБОЛИЕВА

Членове: ЙЪЛДЪЗ АГУШ

ИВАЙЛО ЙОСИФОВ при секретаря Цветелина

Димитрова и с участието на прокурора Георги Манолов, като разгледа докладваното от съдия Йосифов к.а.н.д. № 222 по описа на съда за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е касационно по чл.63в от ЗАНН, във вр. с чл.208 и сл. от глава XII от АПК.

Образувано е по касационна жалба от Производствено потребителна кооперация (ППК) „Надежда – Ряхово“, със седалище в с.Ряхово, общ.Сливо поле, обл.Русе, чрез процесуалния й представител, против решение № 282/14.03.2022 г., постановено по АНД № 1819/2021 г. по описа на Районен съд – Русе, с което е потвърдено наказателно постановление № 18-001774/06.08.2021 г., издадено от директора на Дирекция „Инспекция по труда“ – Русе. С наказателното постановление, за нарушение по чл.415, ал.1 от КТ и на основание същата разпоредба, на касатора е наложено административно наказание „имуществена санкция“ в размер на 1500 лева. Като касационни основания се сочат допуснати от въззивната инстанция съществени процесуални нарушения във връзка с изискването за мотивиране на обжалваното решение, както и нарушение на материалния закон - на чл.34, ал.1, изр.второ от ЗАНН. Поддържа се, че актът за установяване на административното нарушение (АУАН) бил издаден след изтичане на регламентирания в този текст тримесечен срок. Твърди, че налагането на отделни административни наказания за всяко неплатено месечно трудово възнаграждение води до прекомерна финансова тежест за него, като работодател, и не съответства на целите по чл.12 от ЗАНН. Иска се отмяната на въззивното решение и постановяване на друго вместо него, с което наказателното постановление да бъде отменено. Претендира присъждането на направените разноски за адвокатско възнаграждение.

Ответникът по касационната жалба – дирекция „Инспекция по труда“ – Русе, чрез процесуалния си представител, изразява становище за неоснователност на жалбата и моли решението на Районен съд – Русе да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Прокурорът от Окръжна прокуратура –

Русе дава заключение за неоснователност на жалбата и счита, че решението на Районен съд – Русе следва да бъде оставено в сила.

След като обсъди оплакванията в жалбата, становищата на страните, съб­ра­ните по делото доказателства и извърши служебна проверка на основание чл.218, ал.2 от АПК, съдът прие за установено следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Въз основа на събраните във въззивното производство доказателства районният съд е приел от фактическа страна, че работникът С. И. Е. изпълнявал длъжността „животновъд – дояч на крави“ в кооперацията – касационен жалбоподател. Във връзка с подаден в дирекция „Инспекция по труда“ – Русе сигнал от работници за неизплатени им трудови възнаграждения контролните органи извършили проверка, резултатите от която били обективирани в протокол с изх.№ ПР 2034429/19.01.2021 г. В т.94 от този протокол се съдържат констатации, според които трудовото възнаграждение на посочения работник за месец юли 2020 г. било начислено от работодателя във ведомостта за заплати в размер на 933 лева, като след приспадане на дължимите данъци и осигуровки на работника следвало да бъде изплатена сумата от 723,98 лева. Контролните органи установили, че работната заплата за този месец била изплатена на последния частично – в размер на 100 лева. Във връзка с така направените в протокола констатации, с т.64 от разпоредителната част на същия, спрямо работодателя била приложена принудителна административна мярка по чл.404, ал.1, т.1 от КТ като му били дадени задължителни предписания да изплати на работника начисленото трудово възнаграждение за месец юли 2020 г. в пълен размер и бил определен срок за изпълнение на предписанията – до 04.02.2021 г. Задължителните предписания представляват принудителна административна мярка и следователно – индивидуален административен акт по смисъла на чл.21, ал.1 от АПК, който подлежи на обжалване по реда на АПК и чието предварително изпълнение е допуснато по силата на самия закон – чл.405 от КТ. Именно поради обстоятелството, че принудителната административна мярка подлежи на предварително изпълнение, срокът за изпълнение на даденото задължително предписание тече от датата на неговото издаване. Протоколът, в който този административен акт се съдържа, бил връчен на законния представител на кооперацията – касационен жалбоподател, в лицето на нейния председател, на 19.01.2021 г. Между страните не се спори, че ПАМ не е обжалвана по административен или съдебен ред, поради което е влязла в сила с изтичане на 14 – дневния срок по чл.84, ал.1 от АПК, съответно чл.149, ал.1 от АПК, т.е. считано от 03.02.2021 г. съгласно правилото за броене на сроковете по чл.60, ал.5 от ГПК вр.чл.144 от АПК. На 21.01.2021 г. касаторът депозирал молба с вх.№ 21005051 от същата дата по описа на Дирекция „Инспекция по труда“ – Русе, с която направил искане за продължаване до

28.02.2022 г. на срока за изпълнение на дадените му предписания. Това искане било уважено, като с писмо с изх.№ 21003270/22.01.2021 г. определеният срок за изпълнение на предписанията от № 1 до № 191 включително бил продължен до 25.02.2022 г. На 24.02.2021 г., с вх.№ 21015750, касаторът депозирал последваща молба, с която поискал срокът за изпълнение да бъде продължен с още един месец.

Искането е обосновано със следните съображения: „Въпреки удължаването на срока за изпълнение, към настоящия момент не съм в състояние да изпълня издадените предписания, поради техния характер, влошената метеорологична обстановка и усложнената епидемиологична обстановка в страната, свързана с COVID-19“. С писмо изх.№ 21009990/26.02.201 г. на Дирекция „Инспекция по труда“ – Русе, това искане не било уважено.

Във връзка с контрола по спазване изпълнението на задължителните предписания, дадени с протокол с изх.№ ПР 2034429/19.01.2021 г., на 18.03.2021 г. била извършена последваща проверка по работни места, а в периода от 05.04.2021 г. до 09.06.2021 г. – и по документи, резултатите от която били обективирани в протокол с изх.№ 2109233/16.06.2021 г. Видно от констатациите в този протокол, дадените предписания не били изпълнени.

Въз основа на тези доказателства районният съд е приел, че при съставяне на АУАН и издаване на НП не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Контролираната съдебна инстанция приела също, че в съдебната фаза на административнонаказателното производство е недопустим инцидентен контрол за законосъобразност на влезлия в сила и поради това добил стабилитет индивидуален административен акт – дадените на работодателя задължителни предписания. Посочил е, че липсата на парични средства за тяхното изпълнение не освобождава работодателя от отговорност, нито изключва административнонаказателната му отговорност. Развил е съображения защо случаят не е маловажен по смисъла на чл.28 от ЗАНН, респ. чл.415в от КТ.

Решението е правилно. Изцяло се споделя тезата на контролираната инстанция, съответстваща и на константната съдебна практика, че в настоящото производство е недопустим инцидентен контрол за законосъобразност, включително за валидност, на влезлия в сила индивидуален административен акт, за чието неизпълнение е наложена санкцията по чл.415, ал.1 от КТ. Защитата срещу влезлите в сила административни актове, които не са оспорени пред съд, се реализира в производство по възобновяване на производствата по тяхното издаване, ако са налице основанията за това – чл.99 и сл. от АПК. Дори и да не е бил оспорен по административен или съдебен ред в регламентираните за това срокове, то, съгласно чл.149, ал.5, респ. чл.168, ал.3 от АПК, административните актове могат да се оспорят с искане за обявяване на нищожността им без ограничение във времето, а тяхната нищожност може да се обяви от съда дори и срокът за тяхното обжалване да е изтекъл. Следователно касаторът е разполагал с възможността безсрочно да оспори дадените му предписания с твърдения за тяхната нищожност, което в случая не е сторено и което изключва оспорването им в настоящото производство.

Само за пълнота следва да се отбележи, доколкото този въпрос касае съответствието на въззивното решение с материалния закон, за което касационната инстанция е длъжна да следи служебно – арг. от чл.218, ал.2 от АПК, че неоснователно се явява възражението на касатора, поддържано във въззивната жалба с вх.№ 15506/17.08.2021 г. на РС - Русе, за липса на материална компетентност на органите, издатели на АУАН и НП, тъй като същите не разполагали с правомощия за контрол по Закона за кооперациите. Според касатора, ЗК се явява специален по отношение заплащането на труда на членовете на кооперацията, поради което той изключва приложението на общия закон – КТ. В устава на кооперацията било регламентирано заплащането на положения от член-кооператорите труд да става в натура (земеделска продукция), поради което неплащането на трудовото възнаграждение в пари било несъставомерно като нарушение.

Това виждане на касатора почива на неправилно тълкуване на нормата на §2 от ДР на КТ. Тя предвижда, че разпоредбите на този кодекс се прилагат съответно и към трудовите правоотношения на членовете-кооператори в производствени кооперации, доколкото в закон или в устав не е предвидено друго. В ЗК обаче такова „друго“ по отношение на характера на дължимата от работодателя престация не е предвидено. Напротив, чл.9, ал.2 от ЗК регламентира, че кооперация с предмет на дейност производство на стоки и извършване на услуги, а такава – производствено потребителна е и кооперацията – касатор, може да осигури на член на кооперацията работа по трудово правоотношение с кооперацията. В задължителната съдебна практика (вж. Тълкувателно решение № 4 от 5.04.2006 г. на ВКС по т. д. № 4/2005 г., ОСГК и ОСТК) е изяснено, че в дейността на производствената кооперация член-кооператора може да участва с труд като престира своята работна сила срещу трудово възнаграждение като участието на член-кооператора в дейността на кооперацията с труд се регламентира с трудов договор. Следователно, касае се до две успоредно съществуващи правоотношения – членствено и трудово, които взаимно се допълват, а не се изключват, както неправилно поддържа касатора. На следващо място, в чл.2, ал.4 от ЗК изрично е предвидено, че в устава могат да се уреждат трудови и осигурителни отношения между член-кооператорите и кооперацията в съответствие с действащото трудово и социално законодателство. Според чл.269, ал.1 от КТ, трудовото възнаграждение се изплаща в пари като ал.2 предвижда, че в натура могат да се изплащат само допълнителните трудови възнаграждения или част от тях, ако това е предвидено в акт на Министерския съвет, в колективен трудов договор или в трудовия договор. Това разрешение е в съответствие и с Конвенция № 95 на МОТ за закрилата на работната заплата, 1949 г., ратифицирана и в сила за Република България от 7 ноември 1956 г. Следователно, недопустимо, на основание чл.2, ал.4 от ЗК вр.чл.269, ал.1 от КТ, би било в устава на кооперацията да се уговаря заплащането на основната работна заплата в натура. Подобни клаузи, доколкото противоречат на закона, не обвързват нито работниците – член кооператори, нито органите на Дирекция „Инспекция по труда“ - Русе, които разполагат с всички правомощия по контрол за спазване на трудовото законодателство, регламентирани в КТ. В допълнение на това следва да се отбележи, че чл.9, ал.2, т.5 от Устава на кооперацията – касатор предвижда, че „всеки член на ППК има право: да получава възнаграждения за вложения труд, като част от него може да бъде в натура-земеделски продукти с включен ДДС“, т.е. касае се до право на член-кооператора, а не до задължение той да приема заплащане на своя труд в натура, а освен това натуралното заплащане на труда е уговорено като възможност само за част от възнаграждението, което е допустимо, съгласно чл.269, ал.2 от КТ за допълнителните такива.