Решение № 2296 от 12.05.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2296 гр. Пловдив, 12.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20265330100508 по описа за 2026 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД.

Ищцата И. К. Х., ЕГН: **********, от *****************************, чрез пълномощник адв. Д. С., е предявила против „Сити Кеш” ООД, ЕИК: 202531869, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Славянска” № 29, ет. 7, представлявано от ********** Н.П, иск за прогласяване като нищожен сключеният между страните договор за потребителски кредит № ********** от 16.04.2024 г., поради противоречие с чл. 11 ал. 1 т.

10 от ЗПК.

При условията на евентуалност, се моли за обявяване за нищожна само клаузата за неустойка поради непредставено обезпечение по чл. 11 от договора.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № ********** от 01.09.2022 г., г., по който получил в заем сумата от 1 000 лева, с краен падеж- 16.05.2025 г., при ГПР- 65, 84 % и ГПЛ- 50 % и обща сума за плащане- 1 381, 83 лева. По договора се предвиждало и предоставяне на обезпечение- поръчителство или банкова гаранция, като при неизпълнение се начислявала неустойка в размер на 1 210, 17 лева, платима разсрочено с погасителния план. До момента по кредита била изплатена само сумата от 216 лева. Твърди се, че в случая не било спазено изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, защото ГПР не съдържал всички разходи по кредита, не било ясно как точно е формиран и какво включва. Посочва се, че клаузата за неустойка била неравноправна и противоречаща на добрите нрави, като тя водела до скрито оскъпяване на кредита, защото 1 не била включена в ГПР и така се заобикаляла разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, а била налице и заблуждаваща търговска практика. По този начин икономически по- силната страна се облагодетелствала, а по- слабата- обеднявала. Клаузата не била и индивидуално уговорена, като потребителят нямал възможност да влияе върху съдържанието й. Размерът й бил прекомерен, като надвишаващ дори стойността на главницата. Задължението за неустойка се включвало предварително в погасителния план и така още към момента на договарянето й се създавали предпоставки за неоснователно обогатяване. Клаузата била неравноправна, а оттук- и нищожна, като в тази връзка се предявява иск за прогласяване на нищожността й. Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа иска.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който искът се оспорва. Твърди се, че договорът за кредит не бил недействителен и в случая били съобразени изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 9 и 10 от ЗПК. Уговорената неустойка не можела да се включи в ГПР, защото разходите се посочвали към датата на сключване на договора за кредит, а тя се начислявала за неизпълнение на задълженията на длъжника и евентуално би била дължима след сключване на договора. Тя имала обезпечителна функция и не представлявала добавък към лихвата, като потребителят предварително бил уведомен за всички възможни суми, които ще му бъдат начислени при неизпълнение на задълженията по кредита. Нямало и заблуждаваща търговска практика, защото в договора ясно бил посочен размерът на ГПР. Клаузата за неустойка била действителна, като потребителят имал възможност и да се откаже от договора, без да дължи каквито и да е суми, ако е преценил, че договорът съдържа неизгодни за него условия. Очевидно било, че той договаря недобросъвестно по чл. 12 от ЗЗД, защото въобще нямал намерение да представя обезпечение. Нямало противоречие на неустойката с добрите нрави, клаузата била индивидуално уговорена и имала компенсаторен характер. На клиента бил предоставен предварително СЕФ, с което той бил информиран за всички параметри по кредита и бил наясно с икономическите последици. Нито имало заблуждаваща търговска практика на финансовата институция, нито клаузите на кредита били неравноправни. Моли за отхвърляне на иска, претендира на свой ред разноски. В с.з. страната не се представлява, но пълномощникът й взема писмено становище по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за потребителски кредит № ********** от 16.04.2024 г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 1 000 лева, при следните условия: 12 месечни вноски, при фиксиран годишен лихвен процент- 50 % и годишен процент на разходите- 62, 84 %, при общ размер на всички плащания- 1 381, 83 лева. Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на 1 210, 17 лева, платима разсрочено заедно с всяка вноска.

Като писмени доказателства са представени копия от договора за паричен заем, погасителен план, СЕФ и искането за сключване на заема.

2

Представена е и справка от електронен калкулатор за изчисляване на ГПР по заема.

Видно от ПКО от 21.05.2024 г., ищцата е заплатила на ответника по кредита сумата от 216 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необхоД. в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 62, 84 %, а възнаградителната лихва (фиксиран ГЛП)- 50 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 11 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по 3 договора, като общият й размер е 1 210, 17 лева (при отпусната заемна сума от 1 000 лева тя е дори повече от стойността на кредита), като според тази норма към всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавят допълнително различни суми за целия срок на договора. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова гаранция или поръчител/и) и срока за представянето му (тридневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства.

Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че дори целият договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необхоД. да се обсъждат останалите аргументи на ищеца. Оттук- след като целият договор за кредит се явява нищожен, то такава е и конкретната клауза за неустойка по него.

Предвид уважаването на главния иск, съдът не дължи произнасяне по евентуалния предявен такъв, доколкото за него не се е сбъднало съответното процесуално условие за разглеждането му.

Предвид изхода на делото- уважаването на иска, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищцата се дължат направените по делото разноски. Страната е заплатила държавна такса в размер на 53, 02 евро, която сума следва да й се възстанови от ответника като законна последица от решението. Ищцата освен това е представлявана от свой пълномощник в процеса, на когото тя не е заплатила хонорар, в която връзка същата моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищцата е посочено, че тя се представлява безплатно от адв. Д. С., поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването му на безплатна 4 адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед трайно установената съдебна практика по потребителските спорове, липсата на фактическа и правна сложност на делото и решение на СЕС по дело С-438/ 22, както и с оглед нормата на чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за възнаграждение за адвокатската работа, използвана в случая като ориентир, без значение от цената на иска, възлиза на сумата от 200 евро. Тази сума обаче следва да се присъди директно в полза на адвоката, доколкото страната не е направила разноски, за да й се възстановява на нея.