Решение № 409 от 20.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 409 гр. София, 20.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пепа Маринова-Тонева

Членове:

Василена Дранчовска

Цветомир М. Минчев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Цветомир М. Минчев Въззивно гражданско дело № 20251100501182 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.

С решение № 19789/03.11.2024 г., постановено по гр. дело № 57752/2023 г. по описа на СРС, 127 състав, по предявения от С. В. К., ЕГН ********** срещу Столична община, БУЛСТАТ 000696327 осъдителен иск с правно основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 5 000 лв., като част от общо вземане в размер на 20 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на падане в резултат на повдигната плочка от останалата част на настилката в междублоковото пространство пред блок 2, находящ се в гр. ****, изразяващи се в болки, страдания, срам и раздразнение, ведно със законната лихва за забава от датата на увреждането – 31.01.2023 г. до окончателното плащане, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищцата сумата от 1 850 лв., представляваща сторени разноски по делото.

Срещу решението в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба с вх. № 376016/21.11.2024 г. от ответника Столична община с оплаквания за неговата неправилност поради противоречие с материални закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Въззивникът поддържа, че ангажираните по делото доказателства не установяват по несъмнен начин механизма на настъпване на увреждането. Излага довод, че размерът на присъденото обезщетение е завишен и несъответстващ на претърпените болки и страдания, тъй като първоинстанционният съд не е взел предвид уточненията на вещото лице по съдебномедицинската експертиза, че прякото и 1 непосредствено увреждане, настъпило вследствие на процесния инцидент, е единствено разкъсно-контузната рана в областта на горния десен клепач, без да е установена причинна връзка между него и останалите увреждания – намалена кожна чувствителност в зона инервирана от среден клон на троичен нерв и травма на коляното, която е констатирана месец по-късно. Конкретно посочва, че не се доказва да е настъпило усложнение на раната на клепача, тъй като няма данни тя да се е отворила, поради което да се е наложило прилагането на допълнителни манипулации, а освен това е отчетено нормално заздравяване на мекотъканните травми, поради което лечението е било адекватно и е протекло нормално без усложнения. Оспорва да е настъпило нарушение на сетивната функция на окото, като смущение е имало само в моторната му функция, която се е възстановила напълно след няколко седмици, поради което счита, че изводът на първоинстанционния съд за възникнал у ищцата страх да не загуби зрението си е необоснован. Заявява, че възстановителният период е бил сравнително кратък, като по-интензивни болките са били през първите няколко дни, след което интензитетът им е намалял и са отшумели за около месец, а образувалият се вследствие на раната белег е със сравнително малки размери – 1,5 см., поради което не може да обуслови обезобразяване на лицето. Поддържа, че характерът на увреждането не затруднява извършването на ежедневните битови дейности, тъй като липсва засягане на крайниците и мобилизация, а освен това при определени условия същото е обратимо. Сочи още, че според заключението по комплексната психологично-психиатрична експертиза към датата на прегледа не е имало хронифициране на заболяването, поради което при подходящо лечение то е било обратимо. Допълва, че при определяне на размера на обезщетението следва да се съобрази проявеното от ищцата съпричинително поведение, която тичайки е паднала и се е ударила в рамката на очилата си в областта на дясна скула и в близост до дясна вежда, позовавайки се на анамнезата в амбулаторен лист № 230395075D4F/08.02.2023 г., снета по сведения на пациента или негови близки, поради което в тази част в нея е обективирано признание на неизгоден за страната факт. По изложените съображения отправя искане обжалваното решение да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което предявеният иск да се отхвърли, а при условията на евентуалност размерът на присъденото обезщетение да се намали. Претендира и разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна С. В. К. е подала отговор на въззивната жалба, с който я оспорва. Излага съображения за неоснователност на доводите за съпричиняване поради липсата на установено по делото поведение, което да е допринесло за настъпване на инцидента. Позовава се на свидетелските показания, които категорично са отрекли тя да е тичала по време на инцидента, поради което само въз основа на факта, че е излязла пред блока и се е придвижвала по тротоара не означава, че не е проявила нормалната дължима грижа за здравето и телесната си цялост. Допълва, че липсва вменено с нормативен акт задължение за постоянно следене с поглед на пътната настилка и единствената причина за настъпване на инцидента е неизпълнението на задължението на общината за поддържане на тротоарната настилка в междублоковото пространство пред блок 2, находящ се в гр. ****, по която се движат хора. Поддържа, че механизмът на настъпване на инцидента е безспорно установен по отношение на мястото и начина на 2 реализирането му, както и състоянието на тротоарната настилка, позовавайки се на свидетелските показания. Заявява още, че негативните последици от настъпване на увреждания, свързани с болки в областта на слепоочието, ограничаващи гримасите на лицето, намират проявление и към настоящия момент с установено психични промени като последица от преживяното, поради което присъденият размер е в съответствие с тяхната тежест. По изложените съображения се отправя искане въззивната жалба да се остави без уважение, а първоинстанционното решение да се потвърди. Претендира и разноски.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивна материална норма, за приложението на която въззивният съд следи служебно.

Същото е и правилно, като във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се добави следното:

Предявен е частичен осъдителен иск с правно основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, с който ищцата С. К. претендира ангажиране на гаранционната отговорност на ответника Столична община поради противоправното поведение на съответните лица, на които е възложено извършването на поддръжка на улиците и тротоарите на общинската територия.

Фактическият състав на чл. 49 ЗЗД е налице, когато са причинени вреди на пострадалия от противоправното и виновно поведение на лице, при или по повод изпълнение на работата му, възложена от отговорния по чл. 49 ЗЗД. За да бъде ангажирана отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД е необходимо да се установи наличието на следните предпоставки: 1) правоотношение по възлагане на работа, 2) осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД от физическото лице – пряк изпълнител на работата с необходимите елементи (деяние, вреда – имуществена и/или неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина), 3) вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа – чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които 3 произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него (арг. ППВС № 9/1966 г.). Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като в тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на делинквента.

Отговорността на възложителя има обезпечително-гаранционна функция. Тя не произтича от вината на възложилия работата и затова няма място за презумптивна виновност и за нейното опровергаване. Лицето, което е възложило работата, може да се освободи от отговорност, ако докаже, че прекият причинител на вредата не е осъществил деликтен състав с поведението си, тъй като не е действал виновно или вредата не е настъпила от дейност, осъществявана при или по повод на възложената работа.

В случая между страните не се спори, а и от събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетелката М. К., която разказва свои непосредствени впечатления като очевидец на инцидента, се установява, че на 31.01.2023 г. около 17:00 часа ищцата С. К. се е придвижвала в посока към входа на блока, в който живее, когато изведнъж се спънала в надигната с около 3-4 см. плочка от настилката, разположена диагонално от входа на блок 2, находящ се в гр. ****, в резултат на което е паднала на земята, при което К. изпищяла, а дръжката на рамката на очилата й се забила в слепоочието й, предизвиквайки теч на много кръв. При падането свидетелката възприела още скъсване на клина на сестра си в областта на коленете и ожулване на дясната й ръка, след което я придружила до болница ИСУЛ, като поведението й по време на пътуването до там описва с думите „плачеше“ и „кървеше жестоко“. Сочи, че на място в болницата поискали да я хоспитализират, за да зашият раната, но тя предложила да я залепят, за да не остане белег, след което се прибрали вкъщи. В показанията си свидетелката К.Л.-Щ. също потвърждава, че е разбрала за инцидента от 31.01.2023 г. след обаждане от братовчедка й М., след което веднага е посетила болницата, където е заварила ищцата обляна в кръв и уплашена, плачейки, като след залепване на раната и приключване на интервенциите я закарала вкъщи. В частта, в която описва състоянието на братовчедка си в този момент, разказаното от свидетелката отразява нейни непосредствени впечатления, доколкото тя също е отишла на място в лечебното заведение, като по идентичен начин тези факти са описани и от свидетелката М. К.. Нещо повече, за настъпване на инцидента, наложил посещението на С. К. в болницата и уврежданията вследствие на него свидетелства и съдържанието на представения лист за преглед на пациент от 31.01.2023 г., в който по подобен начин е описана снетата по данни на пациента анамнеза „преди час паднала и си ударила главата на паважа на улицата в областта на дясното око“, както и констатираното при прегледа обективно състояние на ищцата „разкъсна рана на горен клепач с дължина около 2 см.“. Наред с това от заключението по съдебномедицинската експертиза се установява, че констатираните при ищцата травми са причинени от механично действие на твърд тъп предмет с не голяма травмираща сила и могат да се получат по време и начин по твърдяния в исковата молба и съобщен пред лекарите начин, а именно: при удар върху твърди тъпи предмети и тангенциалното действие 4 на такива след падане на терен от собствен ръст на неравна повърхност.