Решение № 7001 от 17.12.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 7001 гр. София, 17.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: П. Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от П. Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20231100508124 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 5284 от 04.04.2023 г., постановено по гр. д. № 33418/2022 г. по описа на СРС, 167-ми състав, е отхвърлен предявеният от Б. С. П. срещу В. П. Й., действаща лично и със съгласието на своя баща и законен представител П. М. Й., главен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за осъждане на В. П. Й. да заплати на Б. С. П. сумата в размер на 4499,18 британски лири или 5146,62 евро, представляваща главница по договор за заем от 27.06.2017 г., сключен между Б. С. П. и Л.Г.Ж. – наследодател на В. П. Й., ведно със законната лихва от 22.06.2022 г. до окончателното изплащане на вземането.

Със същото решение, първоинстанционният съд е уважил предявения от Б. С. П. срещу В. П. Й., действаща лично и със съгласието на своя баща и законен представител П. М. Й., евентуален иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за осъждане на В. П. Й. да заплати на Б. С. П. сумата в размер на 4950 евро, получени без основание от наследодателя на В. П. Й. – Л.Г.Ж., ведно със законната лихва от 22.06.2022 г. до окончателното изплащане на вземането, като искът е отхвърлен за разликата над уважения размер от 4950 евро до пълния предявен размер от 5146,62 евро.

Със същото решение ответницата В. П. Й., действаща лично и със съгласието на своя баща и законен представител П. М. Й., е осъдена да заплати на ищеца Б. С. П., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 397,72 лв. – разноски в производството пред СРС, съразмерно с уважената част от иска, а ищецът Б. С. П. е осъден да заплати на ответницата В. П. Й., действаща лично и със съгласието на своя баща и законен представител П. М. Й. , на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата в размер на 34,57 лв. – разноски в производството пред СРС, съразмерно с отхвърлената част от иска.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която е уважен предявеният от ищеца Б. С. П. като евентуален осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, е 1 постъпила въззивна жалба от ответницата В. П. Й., действаща чрез своя баща и законен представител П. М. Й., подадена от пълномощника

- адв. В. П., с надлежно учредена представителна власт по делото, в която са изложени оплаквания за неправилност на решението поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Поддържа, че не са били събрани категорични доказателства, че процесната сума пари е преведена от ищеца на Л.Ж. – наследодател на ответницата.

Твърди, че ищецът не е титуляр на банковата сметка, от която са преведени парите и че никъде не е посочено, че именно ищецът е превел процесната сума пари, не са и налице данни ищецът да е „вносител“. Сочи, че имената на ищеца са записани единствено в основанието на превода, което не е достатъчно, за да се приеме с категоричност, че именно той е изпратил процесната сума пари. Също така твърди, че ищецът не е имал достатъчно доходи, които да му позволят да преведе процесната сума пари, което е установено от постъпилата от ТД на НАП информация, както и от свидетелските показания. Сочи, че отношенията между страни, живели в условията на фактическо съпружеско съжителство, не следва да се разграничават от тези закрепени юридически с брак и не биха подлежали на връщане суми, дадени за битови нужди на семейството. Счита, че в конкретния случай не е налице неоправдано разместване на имуществени блага. Твърди, че е доказано, че сумата е дадена с дарствено намерение. Поддържа, че първоинстанционният съд е тълкувал превратно свидетелските показания, като е кредитирал показанията на свидетеля Т., а не е кредитирал показанията на другите две свидетелки, които имат лични впечатления от живота на страните. Моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да отхвърли предявения в условията на евентуалност иск, както и да му присъди направените по делото разноски.

Въззиваемият – ищец Б. С. П., чрез пълномощника си – адв. А. Й., с надлежно учредена представителна власт по делото, е подал в срок отговор на въззивната жалба, в която поддържа становище за нейната неоснователност. Счита, че първоинстанционното решение е законосъобразно, обосновано и правилно и моли да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Решението, в частта, с която е отхвърлен предявеният от ищеца главен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответницата да заплати сумата в размер на 4499,18 британски лири или 5146,62 евро, представляваща главница по договор за заем от 27.06.2017 г., сключен между ищеца и Л.Г.Ж. – наследодател на ответницата, ведно със законната лихва от 22.06.2022 г. до окончателното изплащане на вземането, не е обжалвано от ищеца и е влязло в законна сила – арг. чл. 269 ГПК, вр. чл. 271, ал. 1, изр. 2 ГПК.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Първоинстанционното решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за основателна по следните съображения:

Фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаването на блага от имуществото на едно лице към друго, като 2 основанието следва да липсва и при предявяване на претенцията за реституция на даденото.

В тежест на ищеца в случая е да установи при условията на пълно и главно доказване факта на плащане на процесната сума, а в тежест на ответника – че е налице основание за получаването, съответно задържане на полученото.

По делото не е спорно, а и от представеното и прието по делото банково извлечение от „УниКредит Булбанк“ АД (л. 94 от делото пред СРС) е видно, че на 27.06.2017 г. по банковата сметка на наследодателката на ответницата – Л.Г.Ж., е постъпила сумата в размер на 9652,50 лв., с описание на транзакцията – получен превод във валута, като в основанието за превода е посочено следното: „AZV-P.B.S., GPP Ref.:7178201379, 4950 EUR, 1.9500, LOYDGB2L, ********, 123 T.C.V.R., A LONDON“. Спорно е обаче дали именно ищецът е превел въпросната сума. В тази връзка следва да се отбележи, че по делото е представен, в превод от английски език, класически отчет от Lloyds Bank за периода 10.11.2017 г. – 28.11.2017 г. (л. 96 и 97 от делото пред СРС) на името на Б. П., с посочен адрес 123 T. Court V. R., Acton London, W3 6BF, с номер на сметка **** (IBAN: GB52LOYD********). Предвид съвпадащата между банковото извлечение и отчетът от Lloyds Bank информация, се налага извод, че процесната сума е преведена от ищеца.

Също така е спорно по делото дали е налице основание за извършения превод на сумата. Свидетелят И. Т. е посочил, че се познава с ищеца Б. П. от 2016 г., както и че последният и Л.Ж. са държали кафене в съседство с обущарското ателие на свидетеля.

Свидетелят сочи още, че ищецът и Л.Ж. са били са „гаджета“, не са живеели на семейни начала, не са живеели заедно, а за периода през 2017 г. отношенията им са били добри, даже са имали планове за деца.

От своя страна свидетелката В. Й. – съпруга на бащата и законен представител на ответницата П. Й., посочва, че е живяла в една къща с ищеца и Л.Ж., като запознанството между последните датира от около 2014 г. Свидетелката споделя още, че ищецът и Л.Ж. са живели заедно почти от самото начало, в заведението, което е имала Л.Ж., а през 2018 г. Б. С. е живеел постоянно в къщата, преди Л.Ж. да почине. Сочи, че Л.Ж. е била материално подсигурена и е помагала на ищеца, като отношенията между двамата са били добри. Също така сочи, че Б. П. е дал парична сума на Л.Ж. с цел благодарност за това, че преди това тя се е грижела за него.

Свидетелката В.Д. – баба на ответницата и майка на Л.Ж., посочва, че ищецът и Л.Ж. са се запознали през 2014 г. и са се разбирали много добре, като са живеели заедно в наето кафене, както и в къщата, където са живеели свидетелката и дъщеря . Свидетелката споделя, че Б. П. е дошъл в къщата през 2018 г., когато Л.Ж. е била на легло, като е останал да живее там и след смъртта през 2018 г. Също така сочи, че Л.Ж. е нямала никакви финансови затруднения.

В случая е налице противоречие в показанията на свидетелите относно обстоятелството дали ищецът и Л.Ж. са живеели заедно във фактическо съжителство. При противоречие в показанията на свидетелите, съдът трябва да прецени посочените обстоятелства при възприемането и възпроизвеждането по отношение на всеки поотделно, а още и дали те са възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по различно време, дали впечатленията им са спорадични или системи, доколко показанията са подкрепени или отречени от останалите събрани по делото доказателства (Решение № 79 от 12.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3244/2016 г., I V г.о., ГК). Съпоставяйки показанията на двете групи свидетели, при отчитане на противоречията между тях, обективните им лични възприятия относно характера на отношенията между ищеца и Л.Ж. и отнесени към останалите доказателства по делото, то съдът дава вяра и превес на показанията на св. В. Й. и св. В. Д., които преценени на плоскостта на чл. 172 ГПК съдът намира за обективни, житейски логични и последователни и подкрепящи се от събраните по делото писмени доказателства, като не кредитира показанията на св. Ив. Т. в тази им част. В тази връзка 3 следва да се отбележи още, че показанията на св. В Й. не са фрагментарни, до какъвто извод необосновано е стигнал първоинстанционният съд, а напротив – те, както и показанията на св. В Д., са обективни, последователни, житейски логични, отразяват лично възприети от тях факти и кореспондират с останалите събрани по делото доказателства, включително приетият по делото от настоящата инстанция за сведение отговор на искова молба от Б. С. П. по гр.д. № 64320/2021 г. по описа на СРС, 171-ви състав, в който изрично ответникът Б. П. само е посочил и признал, че с Л.Ж. са живели на съпружески начала още от 2014 г. (л. 44) и в този смисъл съдържа извънсъдебно признание за неизгодни за ищеца факти. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че е житейски логично и подкрепящо се от опитните правила на живота, лица, които са имали продължителна емоционална връзка, в хода на която са обединили усилията си за постигане на общо благополучие със средствата, с които са разполагали, и които дори са имали планове за деца, какъвто е настоящият случай, да установят фактическо съжителство помежду си. С оглед изложеното, настоящата съдебна инстанция приема, че ищецът и наследодателката на ответницата са живеели заедно във фактическо съжителство. Съгласно трайната практика на ВКС, обективирана в Решение № 369 от 18.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3821/2023 г., IV г. о., ГК, Определение № 1298 от 18.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3784/2015 г., IV г. о., ГК, Определение № 60887 от 14.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2209/2021 г., III г. о., ГК, отношенията и задълженията на партньорите, които живеят във фактическо съжителство по естеството си не се различават от отношенията между мъж и жена, сключили брак, а тези отношения предполагат всеки от партньорите според способностите и възможностите си да допринася за благополучието на общността. Всеки от тях е длъжен /съпрузите – правно, а съжителите – нравствено/ да участва според възможностите си в издръжката на общото домакинство. В Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС, е изяснено, че съзнателното изпълнение на нравствения дълг - чл. 55, ал. 2 ЗЗД, представлява основание едно лице да получи нещо от друго, като при преценката съдът следва да има предвид, че обществото се развива стремително, включително и взаимните отношения между хората, като се утвърждават начала на хуманност и отзивчивост. В Решение № 643 от 14.III.1973 г. по гр. д.