Решение № 159 от 10.02.2022, Окръжен съд - Варна
- Съд
- Окръжен съд - Варна
- Дело
- Въззивно гражданско дело 2968/2021
- Вид
- Решение № 159
- Подписан
- 10.02.2022
- В сила
- 20.02.2023
- Състав
- Ирена Николова Петкова, мл.с. Симона Радославова Донева, Наталия Неделчева
Цитирани разпоредби
- чл. 12 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 172 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 214 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 232 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 235, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 263 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 80 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 163 · Закон за горите
- чл. 175, ал. 1 · Закон за горите
- чл. 175, ал. 3 · Закон за горите
- чл. 86 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 107м · Кодекс на труда
- чл. 220, ал. 1 · Кодекс на труда
- чл. 259 · Кодекс на труда
- чл. 268, ал. 2 и 3 · Кодекс на труда
- чл. 268, ал. 2 и 3 · Кодекс на труда
- чл. 328, ал. 1, т. 2 · Кодекс на труда
- чл. 15, ал. 2 · Наредба за структурата и организацията на работната заплата
- чл. 17, ал. 1, т. 2 · Наредба за структурата и организацията на работната заплата
- чл. 17, ал. 1, т. 3 · Наредба за структурата и организацията на работната заплата
- чл. 1, ал. 1, 2, 4 и 6 · Наредба за структурата и организацията на работната заплата
- чл. 2 · Наредба за структурата и организацията на работната заплата
Личните данни в текста са заличени.
РЕШЕНИЕ
№ 159 гр. Варна, 09.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети януари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател: Ирена Н. Петкова
Членове:
Наталия П. Неделчева мл.с. Симона Р. Донева при участието на секретаря Галина Г. Славова като разгледа докладваното от мл.с. Симона Р. Донева Въззивно гражданско дело № 20213100502968 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 302060 от 12.11.2021 г., депозирана от „Североизточно държавно предприятие“, ДП – Шумен, ЕИК: 201617412, представлявано от директора – Р.Ат.Ив. срещу решение № 262677 от 25.10.2021 г., постановено по гр. д. № 15429/2020 г. по описа на Районен съд – Варна, с което жалбоподателят е осъден да заплати на Г. Р. Г., ЕГН: ********** сумата от 12 532.27 лева, представляваща допълнително възнаграждение за периода от м. 10.2017 г. до 31.12.2019 г. /уточнена и изменена по реда на чл. 214 ГПК/, сумата в размер на 2 373.38 лева, представляваща общата сума за обезщетение за забава върху така изчислените суми за периода от 10-то число на месеца следващ месеца на изплащането на допълнителните възнаграждения за съответното тримесечие /четвърто тримесечие за 2017 г., четирите тримесечия за 2018 г. и 2019 г. /уточнена и изменена по реда на чл. 214 ГПК/ до датата на депозиране на исковата молба, ведно със законна лихва за забава от депозиране на исковата молба – 30.11.2020 г. до окончателното изплащане на задължението, на основание чл. 128, т. 2, вр. с чл. 107м КТ и чл. 86 ЗЗД.
В депозираната въззивна жалба се излагат доводи за неправилността на обжалваното решение. Жалбоподателя намира за неправилен извода на съда, че допълнителното трудово възнаграждение е с постоянен характер. Сочи, че претендираното възнаграждение не е предмет на трудовия договор, сключен между страните и не се определяло на базата на отработеното време. Позовавайки се на чл. 15, ал. 2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, както и Вътрешните правила за работната заплата счита, че допълнителното възнаграждение има непостоянен характер, не 1 се изплаща заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и не е свързано с отработеното време. Намира, че изводът на съда за постоянния характер на допълнителните възнаграждения е в противоречие с посочената във въззивната жалба практика на касационната инстанция. Твърди, че изплащането на допълнителното възнаграждение не е поставено в зависимост от генерирането на положителен финансов резултат. Счита, че от показанията на разпитания по делото свидетел Я. Я. се установява, че дори и при наличие на положителен финансов резултат, преценката за изплащането му е в правомощията на работодателя. Позовавайки се на свидетелските показания намира, че съгласно чл. 5, ал. 1 и чл. 8, ал. 3 от Вътрешните правила за работната заплата, размерът на допълнителното възнаграждение е различен за всеки служител, като работодателят има право да определя персонална заплата на работниците и служителите по своя преценка.
На следващо място, релевира доводи за немотивираността на извода на съда, че размерът на възнагражденията на служителите, заемащи еднаква длъжност следва да бъде еднакъв. Твърди, че работодателят определя размера на средствата за работна заплата, въз основа на постигнатите резултати и цели.
Намира, че обжалваното решение е поставено в противоречие с фактическата обстановка по спора, доколкото не било установено по категоричен начин, че ищецът през процесния период е полагал равностоен труд с другия служител, изпълняващ длъжността „заместник директор“ на ЦУ на СИДП – ДП – Шумен. По подробно изложени доводи, счита, че от събраните по делото доказателства било установено, че задачите и функциите на двамата заместник-директори били различни. Твърди, че ищецът е изпълнявал контролни функции по мероприятия за превенция на болестта „Африканска чума по свинете“, които са завършили с незадоволителен резултат, за което му е било и наложено дисциплинарно наказание. Макар и същото да е било отменено с произнасянето по гр. д. № 17891/2018 г. на ВРС и в. гр. д. № 1098/2016 г. на ВОС, то това било не поради липсата на нарушение, а поради несъразмерността на нарушението с наложения вид наказание.
Моли за отмяна на решението, както и за отхвърляне на предявените искове.
В срока по чл. 263 ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от Г. Р. Г., чрез адв. Р.К.а, в който се излагат доводи за неоснователността на въззивната жалба, депозирана от насрещната страна. За правилен намира извода на първоинстанционния съд за постоянния характер на допълнителните възнаграждения. Сочената практика на касационната инстанция счита за неприложима към настоящия спор. Твърди, че съобразно Наредба № 22/14.12.2012 г. за условията и реда за определяне на средства за работната заплата в държавните предприятия по чл. 163 от Закона за горите и в техните териториални поделения, както и чл.
1, ал. 1, чл. 2, чл. 4, ал. 1, т. 5, чл. 9, ал. 1, т. 6 от Вътрешните правила за работната заплата в СИДП, допълнителното възнаграждение се изплаща при постигането на положителен резултат от страна на предприятието. Сочи, че окончателният размер на средствата за работна заплата се определя от директора за всяко тримесечие. Счита, че чл. 17, ал. 1, т. 3 от Наредбата, са регламентирани изключения от предвидените по чл. 11 и чл. 12 от същата наредба, допълнителни възнаграждения, които имат постоянен характер. Излага подробни доводи, че чл. 17, ал. 1, т. 3 от наредбата не е в противоречие с чл. 15 от същата, доколкото се предвижда допълнително условие да се приеме едно допълнително възнаграждение за постоянно, а именно- такова да е предвидено в друг нормативен акт. Счита, че допълнително възнаграждение се дължи на всички, като при липсата на допринасяне за положителния резултат от конкретен служител, в правомощията на директора е да откаже изплащането на допълнителното възнаграждение. Сочи, че чл. 5, ал. 1 и чл. 8 от вътрешните правила, касаещи едноличното определяне на работната заплата от страна на работодателя противоречат на КТ, НСОРЗ и Наредба № 22/14.12.2012 г. за условията и реда за определяне на средства за работната заплата в държавните предприятия.
2
На следващо място, излага доводи за правилността на извода на първоинстанционния съд за дължимостта на допълнителните възнаграждения при постигането на положителен резултат за предприятието. Сочи, че за еднакви длъжности следва да се начисляват еднакви коефициенти за допълнителните възнаграждения. Оспорва твърденията, че Г.Г. е извършвал по-малък обем от дейности, в сравнение с другия служител, осъществяващ длъжността заместник-директор. Излага подробни доводи във връзка с опитите за налагане на дисциплинарно наказание. Сочи, че в стр. 1 и стр. 2 от писмените бележки било видно, че е доказал, че представените документи от насрещната страна са съставени във връзка със спора, доколкото последните не били входирани в регистъра на предприятието.
Моли за потвърждаване на решението. Претендира разноски.
В проведеното о. с. з. от 19.01.2021 г. , въззивникът редовно призован, не се явява, представлява се от адв. Г.. В същото и в депозираните писмени бележки поддържа въззивната жалба. Моли за уважаването й. Претендира разноски. Възразява за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение от насрещната страна.
В проведеното о. с. з от 19.01.2022 г. въззиваемият, редовно уведомен, не се явява, не се представлява. В депозирани писмени бележки моли за потвърждаване на решението.
Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид направените в жалбата оплаквания и възраженията на въззиваемия, и съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК, констатира следното:
Производството по гр. д. № 15429/2020 г. на РС- Варна е образувано по предявени обективно кумулативно съединени искове от Г. Р. Г. за осъждане на „Североизточно държавно предприятие“, ДП – Шумен, да му сумата от 12532.27 лева, представляваща допълнително възнаграждение за периода от м. 10.2017 г. до датата на прекратяване на трудовото правоотношение – 24.01.2020 г. /уточнена и изменена по реда на чл. 214 ГПК/, сумата в размер на 2373.38 лева, представляваща общата сума за обезщетение за забава върху така изчислените суми за периода от 10-то число на месеца следващ месеца на изплащането на допълнителните възнаграждения за съответното тримесечие /четвърто тримесечие за 2017 г., четирите тримесечия за 2018 г. и 2019 г. и първото тримесечие за 2020 г. /уточнена и изменена по реда на чл. 214 ГПК/ до датата на депозиране на исковата молба, ведно със законна лихва за забава от депозиране на исковата молба – 30.11.2020 г. до окончателното изплащане на задължението, на основание чл. 128, т. 2, вр. с чл. 107м КТ.
В исковата молба се излагат доводи, че между страните е сключен трудов договор № 47/08.01.2015 г., във връзка с ищецът изпълнявал длъжност заместник-директор на „Североизточно държавно предприятие“ ДП – Шумен, при уговорено възнаграждение от 2100.00 лева и допълнително възнаграждение за прослужено време в размер на 17 %. Сочи, че наложените му две дисциплинарни наказания от 2018 г. и 2019 г., били отменени от съда.
Твърди, че трудовото му правоотношение е било прекратено със заповед № 64/24.01.2020 г. на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ, която била отменена с решение, постановено по гр. д. № 3860/2020 г. на РС – Варна. Излага доводи, че е получавал средства за храна, съгласно Наредба № 11/21.12.2005 г.
Твърди, че за периода м. октомври 2017 г. до прекратяването на трудовото правоотношение през м. януари 2020 г. не му е изплащано допълнителното възнаграждение предвидено в чл. 17, ал. 1, т. З от НСОРЗ, чл. 1, ал. 1, 2, 4 и 6, чл. 2 и чл. З от Наредба № 3
22/14.12.2012 г. за условията и реда за определяне на средствата за работната заплата в държавните предприятия, вр. чл. 175, ал. 1 и 2, вр. чл. 163 ЗГ и чл. 4, ал. 1, т. 4 и т. 5, вр. чл.
5, ал. 1, т. 7 от Вътрешните правила за работната заплата на СИДП „ДП“ – Шумен. Сочи, че ДМС се изплаща периодично /тримесечно/, част е от средствата за работна заплата, като се формира в зависимост от постигнатия финансов резултат и от дейностите в цялото предприятие. Счита, че Наредба № 22 определя, че в държавните предприятия по чл. 163 ЗГ и в поделенията им формирането на работната заплата има два основни компонента - първи компонент - основна заплата и втори – ДМС, формирано в зависимост от постигнатия финансов резултат на предприятието. Твърди, че аналогично разграничение е възприето и във Вътрешните правила на работната заплата на СИДП ДП Шумен - В раздел II.
„Определяне и разпределение на средствата за работна заплата.“ Позовава се на чл. 4, ал.1 от вътрешните правила, в който е предвидено, че средствата за работна заплата, се използват за определяне и изплащане, освен на основни месечни заплати по трудов договор, както и на други допълнителни възнаграждения. Сочи, че окончателният размер на средства за работна заплата - тримесечно, съгласно разпоредбите на Наредба № 22/2012 г. за условията и реда за определяне на средствата за работна заплата в държавните предприятия по чл. 163 ЗГ и в техните териториални поделения. Посочва, че в чл. 9 от вътрешни правила: брутните месечни заплати включват: 1. основната работна заплата; 2. възнаграждението над основната работна заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда;
3. допълнителните трудови възнаграждения, определени по реда на наредбата, както и възнаграждението, изплатено по реда на чл. 259 КТ; 4. възнаграждението по реда на чл. 268, ал. 2 и 3 КТ; 5. възнаграждението за платен годишен отпуск. 6. други допълнителни възнаграждения, съгласно КТ и/или регламентирани в нормативни актове, и/или в тези Правила.
Релевира доводи, че размерът на това допълнително възнаграждение е с постоянен характер, но с променлива величина - в зависимост от постигнатия финансов резултат на предприятието. Твърди, че за 2017 г., 2018 г., 2019 г. предприятието е на печалба. Доколкото останалите служители са получили около една заплата под формата на това тримесечно допълнително възнаграждение, счита, че средния коефициент на това допълнително възнаграждение е около еднократния размер на брутна заплата на тримесечие.