Решение № 95 от 17.03.2026, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 95 гр. Карлово, 17.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІІ-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Дарина Ил. Попова при участието на секретаря Йоана М. Апостолова като разгледа докладваното от Дарина Ил. Попова Гражданско дело № 20255320101642 по описа за 2025 година

ПРОИЗВОДСТВОТО е по иск с правно член 124, ал.1 от ГПК вр. с член 79 от ЗЗД и член 86, ал.1 от ЗЗД, разглеждано по реда на член 422, ал. 1 от ГПК.

Ищецът „КРЕДИ ЙЕС“ ООД чрез процесуалния си представител твърди, че дружеството подало заявление по реда на чл. 417 от ГПК срещу ответника Х. Й. К., по което било образувано ч.гр.д. № 879/2025 г., по описа на Районен съд-Карлово. В образуваното производство срещу длъжника била издадена заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417 от ГПК срещу която постъпило възражение в срок по изпълнителното производство.

Твърди, че на 20.03.2023 г. ответницата издала в полза на ищеца запис на заповед за сумата от 2873.00 лева. Счита, че документът отговаря на всички изисквания на чл. 535 от ТЗ. Сочи, че записът на заповед обезпечава каузално правоотношение – сключен между страните договор за паричен заем № 452703/20.03.2023 г., като твърди че по този договор ответницата е получила заемни средства в размер на 1200 лева. Посочено е, че клаузата по чл. 8 от договора за заем е била прогласена като нищожна и че ищецът търси останалите задължения по договора, извън дължимото по тази клауза, които към датата на подаване на заявление са били в размер на 1055.07 лева.

Ответницата не платила посочената сума.

МОЛИ съда да постанови решение, с което да признае за установено, че Х. Й. К. с ЕГН **********, постоянен и настоящ адрес: град Б., община К., област П., *** дължи на „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК 200688545, със седалище и адрес на управление: град Хасково, ул. „Лозарска“ № 12, представлявано от В.

М. И. сумата 1055.07 лева главница, представляваща частично вземане по запис на заповед, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 25.04.2025г. до окончателното изплащане на задължението, за което била издадена заповед № 478/02.05.2025 г. за изпълнение на парично задължение 1 въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист по ЧГД № 879/2025г. Претендира деловодни разноски в исковото и заповедното производство.

Ответницата Х. Й. К. оспорва иска като неоснователен. Прави възражение за нищожност на целия договор като счита, че дължи само чистата стойност по кредита. Не сочи доказателства.

МОЛИ съда да постанови решение, с което да отхвърли иска като неоснователен. Претендира деловодни разноски.

От събраните по делото доказателства съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Естеството на предявения иск възлага в тежест на ищцовата страна, при условие на главно и пълно доказване, да установи съществуването на валидно облигационно отношение между страните по делото, произтичащо от сключения договор за потребителски кредит, да установи размера на задълженията на ответната страна по него, а в конкретния случай в контекста на направеното възражение за нищожност на договора и размера на задълженията, изчислен по реда на чл. 23 от ЗПК. В тежест на ответницата е да доказва факта на плащане, в случай че твърди такова, но ответницата оспорва иска и по основание и по размер.

Страните не спорят, че с договор за паричен заем № 452703 от 20.03.2023 г., че ищецът е предоставил на ответницата заемни средства в размер на 1200 лева, която е следвало да бъде върната на 13 месечни вноски от по 115.23 лева, при фиксиран годишен лихвен процент 3.330 % и годишен процент на разходите – 47.926 %. Падежът на първата вноска е 20.04.2023 г., а на последната – 20.04.2024 г., като общата сума за плащане по кредита е посочена в размер на 1497.97 лева. Не спорят, че в същия договор е била уговорена клауза за заплащане на неустойка поради непредоставено обезпечение по чл. 8, съгласно която ответницата е следвало да заплати неустойка в размер на в размер на 1375.03 лева и че посочената клауза е обявена за нищожна с влязло в законна сила решение по гр. дело № 1133/2023 г. по описа на КрлРС.

Страните не спорят и се установява и от доказателствата по делото, че договорът за потребителски кредит е бил обезпечен със запис на заповед за размера на цялото задължение, като в производството по чл. 417 от ГПК ищецът е претендирал частично сумата от 1055.07 лева, представляваща остатък от задължението в размер на непокрита главница и възнаградителна лихва.

Съдът намира възражението на ответната страна за нищожност на целия договор за потребителски кредит за основателно.

Съгласно чл. 19 ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително 2 разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси“. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай, според настоящия съдебен състав посочения ГПР в договора за потребителски кредит не съответства на действителния процент на разходите. Според настоящия състав договорената неустойка е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. По делото не е установено основанието за прогласяването й за нищожна, но няма пречка съдът да направи собствена преценка по клаузите на целия договор, дори при липса на възражение.

Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, което представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, следва да се окачестви като нелоялна и по -специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО (директивата адресира нелоялните търговски практики), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 3 §1 и чл. 4 §1 от Директива 93/13/ЕО и влече на основание чл. 22 от ЗПК недействителност на договора в неговата цялост.

При недействителен договор, длъжникът, на основание чл. 23 от ЗПК дължи само чистата стойност на кредита. Тъй като ищецът, въпреки изрично дадените указания в първото по делото заседание, не установява размера на платеното по кредита, а ответницата оспорва иска изцяло, то искът като неоснователен следва да се отхвърли.

ОТНОСНО разноските по делото:

С оглед изходът от процеса, и на основание чл. 78, ал.3 от ГПК, съдът следва да осъди ищеца да заплати на ответницата деловодни разноски.

От пълномощника на ответницата се претендира адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ал.2 ЗАдв. За да определи размера на дължимото възнаграждение, съдът съобрази, че с решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22г. е постановено, че чл.101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако съдът установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение.

Ето защо в конкретната ситуация, при сключен договор за правна защита при условията на чл. 38 ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата, съдът на основание чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС 3 отказва да прилага чл.2 ал.2 от Наредбата №1/09.07.2004г. за минималните адвокатски възнаграждения.

Производството е приключило в едно съдебно заседание, делото не се отличава с фактическа и правна сложността, искът е признат от ответника, не са събирани доказателства извън представените с исковата молба и понастоящем съдът намира за справедливо с оглед на броя на исковете, техния резултат и тяхната правна и фактическа сложност, и като отчита положения труд от пълномощника, че на адвокат адв. С. Н. следва да бъде определено възнаграждение в размер на 200 евро за предоставена безплатна защита и съдействие на ищеца Х. К. по реда на чл.38 ал.1 т.2 от ЗА.

Мотивиран от изложеното съдът

РЕШИ:

ОХВЪРЛЯ иска, предявен от КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК 200688545, със седалище и адрес на управление: град Хасково, ул. „Лозарска“ № 12, представлявано от В. М. И., за признаване за установено, в отношенията между страните, че Х. Й. К. с ЕГН **********, постоянен и настоящ адрес: град Б., община К., област П., *** дължи на „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК 200688545, със седалище и адрес на управление: град Хасково, ул. „Лозарска“ № 12, представлявано от В. М. И. сумата 1055.07 лева главница, представляваща частично вземане по запис на заповед, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 25.04.2025г. до окончателното изплащане на задължението, за което била издадена заповед № 478/02.05.2025 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист по ЧГД № 879/2025г., като НЕОСНОВАТЕЛЕН.

ОСЪЖДА, на основание чл. 78 ал.3 от ГПК, „ КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК 200688545, със седалище и адрес на управление: град Хасково, ул.

„Лозарска“ № 12, представлявано от В. М. И. да заплати на адвокат С. К. Н. с ЕГН ********** със съдебен адрес: град П., ул. ***, партер сумата от 200.00 евро, представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство на Х. Й. К..

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________ 4