Решение № 13803 от 10.07.2026, Софийски районен съд
- Съд
- Софийски районен съд
- Дело
- Гражданско дело 56460/2025
- Вид
- Решение № 13803
- Подписан
- 10.07.2026
- В сила
- 04.08.2026
- Състав
- БОРЯНА ВЕНЦИСЛАВОВА ПЕТРОВА
Цитирани разпоредби
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 140 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 5 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 8 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 26, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 26, ал. 4 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 34 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 79 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 11, ал. 1, т. 10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал. 1, т. 11 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 5 · Закон за потребителския кредит
- чл. 22 · Закон за потребителския кредит
- чл. 23 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 13803 гр. София, 10.07.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 176 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: БОРЯНА В. ПЕТРОВА при участието на секретаря ЙОРДАНКА Г. ЦИКОВА като разгледа докладваното от БОРЯНА В. ПЕТРОВА Гражданско дело № 20251110156460 по описа за 2025 година
Производството по делото е образувано въз основа на искова молба, депозирана от В. Б. А., ЕГН **********, срещу ЮЛ, ЕИК ***, с която е предявен иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1 ЗЗД чл. 22 ЗПК за прогласяване нищожността на Договор за предоставяне на потребителски кредит № 1430773 от 05.02.2025 г., сключен между ЮЛ и В. Б. А., поради противоречие със закона.
Ищецът твърди, че между страните бил сключен договор за предоставяне на потребителски кредит № 1430773 от 05.02.2025 г., по силата на който кредитодателят предоставил на кредитополучателят сумата 5 000,00 лева за срок от 18 месеца, като първата падежна дата била на 07.03.2025 г.
Сочи, че в договора било уредено, че кредитополучателят следвало да върне сумата 6 750,00 лева, представляваща сбор от предоставената сума и лихва в размер на 1 750,00 лева, при лихвен процент от 23,33 % и ГПР 49,66 %.
Твърди, че в т. 5 от договора било уговорено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от М.В., като след одобряване от 2 ответника на предоставеното в негова полза обезпечение, то не можело да бъде отменено нито от кредитополучателя, нито от предоставилия обезпечението. Твърди, че към договора не бил приложен погасителен план. Сочи, че на 05.02.2025 г. бил сключен договор за гаранция (поръчителство), в който било записано, че следвало да бъде заплатена такса за предоставяне на гаранция в размер на 5 300,00 лева, която сума не била включена при определяне на ГПР. Счита, че процесния договор нарушава разпоредбите на ЗПК, като не било спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК относно посочване на размера на ГПР, като липсвала ясно разписана методика на формиране на ГПР, поради което счита, че не е ясно по какъв начин е формиран ГПР, неясни са компонентите, 1 както и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. Сочи, че доколкото било уговорено предоставяне на обезпечение с поръчителство, за което се дължало заплащане на възнаграждение, същото следвало да бъде взето предвид при формиране на ГПР, което в действителност не било напарвено. На следващо място, твърди, че поръчителят и ответникът са свързани лица. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който се оспорва основателността на предявения иск. Оспорва, че поръчителството от „М.В. (М.) представлявало задължително условие за сключване на договора за кредит. Твърди, че договорът за гаранция е възмездна услуга от трето лице, а разходът за нея не се включва в ГПР, тъй като е незадължителна. Сочи, че на ищеца била предоставена необходимата информация за ГПР, като същият имал време да избере обезпечение и право да се откаже в 14-дневен срок.
Претендира разноски.
В срока за отговор на исковата молба ответникът е предявил насрещен осъдителен иск с правна квалификация чл. 79 ЗЗД за заплащане на сумата 2 173,00 евро, представляващо непогасено задължение по процесния Договор за предоставяне на потребителски кредит № 1430773 от 05.02.2025 г., ведно със законна лихва от 23.02.2026 г. до окончателното плащане. Твърди, че отпуснат кредит на В. А. в размер на 5 000,00 лева, със срок за договора – 18 месеца, като към датата на предявяване на иска били платени само 750,00 лева.
Ответникът по насрещния иск депозира отговор на исковата молба, с който признава предявения иск.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
По предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК.
Не е спорно между страните, а и от представения по делото Договор за предоставяне на потребителски кредит № 1430773 от 05.02.2025 г. и договора за гаранция се установява, че на 05.02.2025 г. между В. Б. А., в качеството му на кредитополучател, и ЮЛ, в качеството му на кредитодател, е възникнало облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит. По силата на договора кредитодателят е предоставил на ищеца кредит в размер на 5 000 лв. със срок за погасяване 18 месеца, при фиксиран годишен лихвен процент 23,33 % и годишен процент на разходите 49,66 %, като общата сума, посочена в договора като дължима от потребителя, възлиза на 6 750 лв. В чл. 5 от договора е уговорено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от М.В. ***., като след одобряването му от кредитодателя предоставеното обезпечение не може да бъде отменено нито от кредитополучателя, нито от гаранта. Посочено е още, че кредитополучателят потвърждава, че при кандидатстваето за кредит, сам и недвусмислено е посочил избрания поръчител и е запознат с правото си да посочи както физическо лице, така и предлопженото юридическо лице за поръчител, който да бъде одобрен от кредитора в процедурата по кандидатстване за кредит.
На същата дата – 05.02.2025 г., между ищеца и М.В. ***. е сключен 2 договор за гаранция (поръчителство), по силата на който дружеството е поело задължение да обезпечи изпълнението на всички задължения на кредитополучателя по процесния договор за кредит срещу възнаграждение в размер на 5 300 лв.
При така установените факти спорът между страните се свежда до това дали възнаграждението по договора за гаранция представлява „общ разход по кредита за потребителя“ по смисъла на § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК, който е следвало да бъде включен при определяне на годишния процент на разходите, и дали неизпълнението на това изискване води до недействителност на договора по чл. 22 ЗПК.
При анализ на горепосочените договорни клаузи съдът намира, че породените от тях облигационни правоотношения следва да бъдат разгледани като едно цяло. В този смисъл е налице и практика на СЕС, съгласно която за да бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите и изпълнение на завишения стандарт за това, е необходимо, когато се изследва въпросът за няколко договора, които са сключени между свързани лица, съдът да изследва релациите в отделните договори не като отделни правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща икономическа деиност, която при кредитирането има лукративна цел – печалба. Следва да бъде посочено, че за свързани лица по смисъла на §1, т.6 от ДР на ТЗ се считат лицата, чиято дейност се контролира пряко или косвено от трето лице. От извършената справка в Агенция по вписвания – ТРРЮЛНЦ се установява, че към датата на сключване на процесния договор принципал на ответното дружество е ЮЛ имащ идентично наименование с това на гаранта „М.В.”, което обстоятелство създава обосновано съмнение за свързаност между дружествата.
Между страните не е спорно, като това изрично е отделено за безспорно и с проекта за доклад по делото, че при изчисляването на годишния процент на разходите по процесния договор не е включено възнаграждението по договора за гаранция.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Легалната дефиниция на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 ДР на ЗПК, включва всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения и всички други разходи, които са пряко свързани с договора за потребителски кредит, известни са на кредитора и които потребителят следва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, когато сключването на договора за такава услуга е задължително условие за получаване на кредита или когато предоставянето му е резултат от прилагането на търговски клаузи и условия.
В настоящия случай възнаграждението по договора за гаранция притежава именно тези характеристики. Макар формално да е уговорено в отделен договор, гаранцията е неразривно свързана с договора за кредит.
3
Двата договора са сключени на една и съща дата, при 18 месечни вноски, и първа падежна дата 07.03.2025 г., гаранцията обезпечава единствено задълженията по процесния кредит, а размерът на възнаграждението е бил предварително известен както на кредитора, така и на потребителя още към момента на сключване на договора. Следователно този разход представлява част от икономическата цена, която потребителят следва да понесе във връзка с получаването на кредита. В тази връзка неоснователно е възражението на ответника, че възнаграждението не следва да бъде включено в ГПР, тъй като се заплаща на трето лице. Законът не поставя като условие разходът да се дължи именно на кредитодателя. Достатъчно е той да е пряко свързан с договора за кредит, да е известен на кредитора и да се понася от потребителя във връзка с предоставянето на кредита, каквито предпоставки в случая са налице.
Същото разрешение следва и от Решение на Съда на Европейския съюз от 13.03.2025 г. по дело C-337/23, в което е прието, че разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в договора за кредит и които увеличават общия размер на задължението му, попадат в понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следва да бъдат включени при изчисляването на годишния процент на разходите.
Съдът не споделя довода, че сключването на договора за гаранция е било резултат единствено от свободния избор на потребителя. Макар в чл. 5 от договора да е предвидена предвиждат възможност кредитополучателят да предложи и друг вид обезпечение, одобряването му е поставено изцяло в зависимост от преценката на кредитодателя, без в договора да са въведени обективни критерии, при наличието на които той е длъжен да го приеме. При това положение предвидената възможност за избор има формален характер и не променя извода, че разходът по договора за гаранция е част от общите разходи по кредита. В същото време в самия договора за кредит /чл. 5/ изрично е уговорено, че кредитът ще бъде обезпечен от „М.В.”, тоест на кредитора му е изначално известно, че такъв договор ще бъде сключен, като преценката за предоставяне на сумата е обусловена от това обстоятелство Предвид изложеното и изследвайки поетите въз основа на двата договора задължения, съдът стига до заключение, че уговореното възнаграждение за предоставено поръчителство по същество представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляване на годишния процент на разходите /ГПР/.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК размерът на ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50% от взетата сума. Идеята е да се избегне възлагане от страна на търговеца на несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна, а именно-потребителя. В конкретния случай в Договора за предоставяне на финансови услуги е уреден ГПР в размер на 49, 66 %, като след включване на уговореното възнаграждение за поръчителство в размер на 5300 лева, същият очевидно би надминал допустимия праг, което води до нищожност на клаузата 4 за ГПР на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделни части от договора може да доведе и до нищожност на целия договор, ако същите не могат да бъдат заместени по право от повелителни правила на закона или ако не може да се предположи, че договорът би бил сключен без тях. В случая не е налице нито една от тези две хипотези - нищожната клауза от процесния договор относно определянето на ГПР не може да бъде заместена по право от повелителните норми на закона, нито договорът за потребителски кредит би бил сключен, ако в него не е включена тази клауза, като се изхожда от възмездния характер на договора и от изрично изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за включването на клауза за ГПР. Ето защо в случая нищожността на посочената клауза от процесния договор обуславя недействителност на целия договор.