Решение № 4775 от 06.11.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4775 гр. Пловдив, 06.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20255330113027 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД.

Ищцата Д. С. Н., ЕГН: **********, от *****************************, чрез пълномощник адв. Д. М., е предявила против „Кредит Инс” АД, ЕИК: 205997727, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Лъвски рид“ № 3, ет. 1, офис 2, представлявано от ****** ***** М.А., иск за прогласяване за нищожна клаузата за неустойка по чл. 7.1. от договор за кредит № *****/***** г., поради нарушение на изискванията на ЗЗД, ЗПК и ЗЗП.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит № *****/***** г., по който на ищеца била предоставена сумата от 2 000 лева, за срок от 18 месеца, при фиксиран лихвен процент- 36 % и ГПР- 49, 70 %, при обща сума за връщане- 3 080 лева. Наред с това се предвиждала неустойка в размер на 1 440 лева, според чл. 7.1 от договора. Твърди се, че клаузата за неустойка била нищожна, поради нарушение на добрите нрави, като в случая не били спазени принципите на добросъвестността и справедливостта в гражданските отношения. Клаузата била и неравноправна, защото размерът на неустойката бил почти колкото е стойността на кредита и по този начин неоснователно се облагодетелствал кредитора. Вместо да извърши преценка за кредитоспособността на длъжника, кредиторът чрез предвиденото обезпечение прехвърлял върху потребителя риска от собственото неизпълнение на задълженията си. Неустойката не притежавала законовите си функции- обезпечителна, обезщетителна и санкционна, като водела единствено до 1 неоснователно обогатяване на кредитора. Отделно, клаузата заобикаляла и разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, защото неустойката не била включена в ГПР, а това представлявали разходи и по кредита и по този начин в договора не бил посочен реалният му размер, а понисък от действителния, което пък представлявало заблуждаваща търговска практика.

Клаузата не била и индивидуално уговорена, а част от предварително съставени уговорки, върху съдържанието на които потребителят не можел да влияе. Моли за признаване на установено, че клаузата за неустойка по кредита е нищожна. Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, но пълномощникът й представя писмено становище по спора.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който искът се признава и се моли за постановяване на решение по реда на чл. 237 ал. 1 от ГПК. Моли да не се възлагат разноски на ответника на основание чл. 78 ал. 2 от ГПК, защото ответникът не бил дал повод за завеждане на делото. Наличието на нищожната клауза в договора не обуславяла даването на повод, още повече, че неустойка не била търсена от ищеца, нито пък била заплащана. Оспорва се качеството на материално затруднено лице на ищеца, прави се и възражение за прекомерност на разноските на пълномощника му. На свой ред претендира разноски. В с.з. страната също не се явява, не се представлява, но чрез пълномощника си взема писмено становище по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за потребителски кредит Екстра № *****/***** г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 2 000 лева, при следните условия: срок- 18 месеца, при фиксиран годишен лихвен процент- 36 % и годишен процент на разходите- 49, 70 %, при общ размер на всички плащания- 3 080 лева. Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение (гаранция) в размер на 1 440 лева.

Като писмени доказателства са представени копия от договора за паричен заем, ведно с погасителен план.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния 2 закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 70 %, а възнаградителната лихва (фиксиран годишен лихвен процент)- 36 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 7 е в размер на 1 440 лева. Непредставянето на гаранция принципно не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. По този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителния план, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК.

Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в 3 договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че дори целият договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на ищеца. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита.

Обсъдената по- горе неустойка е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Както вече се посочи, задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му.

Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, почти 3/4 от стойността на заема, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави. Това е така, тъй като по този начин се цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение на кредитора, извън установения ГПР. В този случай следва да намери приложение нормата на чл. 19 ал. 5 от ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи задължения за заплащане на разходи над така установеното ограничение, са недействителни. Оттук и целият договор се явява такъв, като съдържащ клауза за неустойка, предвидена в противоречие със специалния закон, която е нищожна.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата 4 стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи- такси, неустойки и т.н.

В този смисъл установителният иск се явява основателен и следва да се уважи.

Макар и с отговора ответникът да признава иска, той не може да се освободи от разноски според нормата на чл. 78 ал. 2 от ГПК. Същата предвижда, че ако с поведението си ответникът не е дал повод за завеждане на делото и признае иска, страната се освобождава от разноски. В случая е необходимо да са налице и двете предпоставки, но съдът намира, че това не е така. Дали длъжникът е заплатил или не неустойката по кредита, това не означава, че той няма интерес да се признае за установено, че дадена клауза от договора е нищожна и в този смисъл винаги кредиторът ще е дал повод за завеждане на подобно дело, след като е сключил договор с нищожни клаузи, които засягат интереса на потребителя и последният търси защита на правата си. Даването на повод за завеждане на делото не следва да се разбира единствено като предприети от кредитора активни действия по търсене на длъжника, за да изпълни точно договора си, а и в по- широк смисъл- когато неблагоприятно се засягат права на длъжника, за които законодателят му е гарантирал защита, осъществима по съдебен ред. Не може да се приеме и тезата, че дори и да била нищожна една клауза в договор, то само, ако по нея се търсело плащане от кредитора, само тогава той бил дал повод за завеждане на делото. Подобна постановка не само, че не признава правото на ищеца да търси защита на правата си, а точно обратното- отрича възможността му да реализира такава. Горните съображения в тяхната съвкупност обуславят извода на настоящия състав, че в случая ответникът не може да ползва привилегията на чл. 78 ал. 2 от ГПК и да се освободи от разноските по делото, а напротив- същите следва да бъдат възложени в негова тежест.