Решение № 1273 от 16.11.2023, Апелативен съд - София
- Съд
- Апелативен съд - София
- Дело
- Въззивно гражданско дело 1097/2023
- Вид
- Решение № 1273
- Подписан
- 16.11.2023
- Състав
- Ася Събева, Кристина Филипова, Даниела Христова
Цитирани разпоредби
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 415 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 415, т. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 47, ал. 5 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 10, ал. 3 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 111, б. "в" · Закон за задълженията и договорите
- чл. 79, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 86 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 86, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 294, ал. 1 · Търговски закон
РЕШЕНИЕ
№ 1273 гр. София, 14.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на седми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател: Ася Събева
Членове:
Кристина Филипова
Даниела Христова при участието на секретаря Таня Ж. Петрова Вълчева като разгледа докладваното от Кристина Филипова Въззивно гражданско дело № 20231000501097 по описа за 2023 година
С решение № 263517 от 21.12.2022 г. по гр. д. № 11477/2019 г., СГС, І-23 с-в, ОСЪЖДА, на основание чл. 422 вр. чл. 415, т. 3 ГПК вр. чл. 79 от ЗЗД, В. Н. Ц. да заплати на "Първа инвестиционна банка" АД, сумата от 4 784, 72 лв. главница по Договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № **********/04.10.2007 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 26.03.2019 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 2 722, 43 лв. за периода от 26.03.2016 г. до 10.03.2019 г., съставляваща възнаградителна лихва и сумата от 77, 84 лв. за периода от 26.03.2016 г. до 25.03.2019 г. наказателни лихви, като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата над 4 784, 72 лв. до пълния предявен размер от 5000 лв. за главница, за сумата над 2 722, 43 лв. до пълния предявен размер от 18 960, 56 лв. за възнаградителна лихва и за периода от 19.12.2009 г. до 26.03.2016 г., за сумата над 77, 84 лв. до пълния предявен размер от 11 224, 63 лв. наказателни лихви и за периода от 09.12.2009 г. до 26.03.2016 г., както и за сумите от 78 лв. и 60 лв., претендирани съответно като годишни такси за 2010 г. и 2011 г. и разноски за връчване на покана за изпълнение.
1
Срещу решението в отхвърлителната му част е постъпила въззивна жалба от „Първа инвестиционна банка“ АД. Счита, че в конкретния казус съдът неправилно е приел, че е налице анатоцизъм, като се позовава на съдебна практика, според която мораторна лихва по чл. 86 ЗЗД се дължи върху сбора от главницата и лихвата. Твърди, че в договора няма неравноправни клаузи, а дори и да има такива, то те следва да се изключат при запазване на самото съглашение. Изтъква, че когато размерът на лихвата е определен в абсолютна стойност не са налице нарушения на изискванията за добросъвестност. Намира за неправилни изводите на съда за погасяване по давност на вземанията, като сочи, че падежът е уговорен в т. 3 от договора, същият е 4.10.2009 г., а страните са се съгласили за автоматично удължаване на срока на договора за нов едногодишен срок, съгласно ОУ. Излага доводи във връзка с връчването на поканата за доброволно изпълнение, която е счетена за непородила действие от заповедния съд и в тази връзка - за настъпването на предсрочната изискуемост от датата на връчване на исковата молба на особения представител на 6.03.2020 г. (л. 56). Счита, че давността е започнала да тече едва от обявяването на предсрочната изискуемост и тя е 5 годишна. Намира, че не е изтекла и тригодишна давност за лихвите. Твърди, че съдът не е указал на ищеца, че не сочи факти, касаещи спиране и/или прекъсване на течението на давностния срок. Претендира да се уважи жалбата и да се присъдят разноски.
Ответникът по въззивната жалба В. Н. Ц., чрез особения представител адв. С., оспорва същата. Претендира да се потвърди решението.
Въззивната жалба е подадена в срок, срещу валидно и допустимо съдебно решение, преценено като такова в съответствие с чл. 269 ГПК.
Софийски апелативен съд при преценка на доводите на страните и доказателствата по делото намира следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 415, ал.
3 вр. ал. 1, т. 3 ГПК вр. чл. 430 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът „Първа инвестиционна банка“ АД твърди, че сключил на 4.01.2007 г. с ответника В. Н. Ц. договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № **********, като банката предоставила на кредитополучателя кредитен лимит в размер до 5 000 лв., който бил изцяло 2 усвоен и частично погасяван. Било уговорено в т. 7 от договора титулярът да заплаща на банката, след изтичане на първите 3 отчетни периода, годишен лихвен процент в размери, както следва: а/ за извършване на безналични плащания на ПОС терминал - 16%; б/ за всички останали трансакции - 18%.
Според т. 8 от Договора при неплащане на месечна погасителна вноска или надвишаване на разрешения кредитен лимит банката начислява наказателна лихва в размер на договорения лихвен процент с надбавка от 12 %. Съгласно т. 10 за ползване на кредитната карта и предоставения овърдрафт, титулярът заплаща такси и комисионни съгласно действащата Тарифа за такси и комисионни на банката, която е неразделна част от договора. Твърди, че кредитът е в просрочие, считано 09.12.2009 г., с оглед на което банката съгласно Раздел XIII, чл. 13.1, във връзка с т. 13.1.1 от Общите условия за издаване и ползване на револвиращи международни кредитни карти с чип Master Card и Visa, изпратила до адреса за кореспонденция, посочен в договора за кредит, уведомление за обявяване на предсрочна изискуемост, връчено на 05.02.2019 г. по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК. Тъй като плащане в предоставения срок не последвало, банката депозирала заявление по чл. 417 от ГПК за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу кредитополучателя. С Разпореждане № 127281 от 29.05.2019 г., СPC отказал издаване на заповед и е предоставил на банката възможност да предяви осъдителен иск по чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК. Ето защо банката предявява настоящата искова молба, която в условията на евентуалност настоява тя да се счита за изявление за предсрочна изискуемост. Претендира ответникът да заплати следните суми:
5 000 лв. главница, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение - 26.03.2019 г.
18 960, 56 лв. договорна лихва за периода 19.12.2009 г. - 10.03.2019 г. по т. 7 от Договора за кредит.
11 224, 63 лв. наказателна лихва за периода от 09.12.2009 г. - 25.03.2019 г., дължима на основание т. 8 от Договора за кредит
78 лв. годишни такси за поддръжка по т. 10 от Договора за кредит за 2010 г. и 2011г.
60 лв. разноски за връчване на покана от ЧСИ.
Претендира разноски.
3
Ответникът В. Н. Ц., представляван от особен представител адв. С., оспорва иска по основание и размер, като се позовава на нищожни клаузи в договора за кредит, както и на погасителна давност.
От събраните доказателства, преценени в съответствие с доводите на страните във въззивното производство, се установява следното от фактическа и правна страна:
Установява се, че на 4.10.2007 г. между банката-ищец и ответникафизическо лице е сключен договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № **********, като банката предоставила на кредитополучателя кредитен лимит в размер до 5 000 лв., който бил изцяло усвоен и частично погасяван до края на 2009 г. Няма спор, че посоченият кредитен лимит е можел да бъде използва многократно и неограничено във времето в рамките на целия срок на действие на договора в пълен размер или частично. Няма разногласие и по въпроса, че според т. 19 от договора той е бил ежегодно автоматично подновяван. При тази специфична разновидност на договора за кредит и с оглед възможността за многократно ползване на кредитния лимит, няма установени по размер и падеж дължими вноски, които да съставляват разсрочено погасяване на получената в заем сума. При процесния договора за револвиращ кредит погасяването на дълга се поставя в зависимост от размера на ползваната сума (в рамките на лимита) и размера на внесените от картодържателя погашения. При такъв договор (за кредитна карта) падежът за връщане на цялата усвоена главница настъпва към уговорения краен падеж, респ. при предсрочно прекратяване на договора. В случай, че страните уговорят падежни дати (в общите условия, в договора и пр.) за плащане на минималната погасителна вноска, това не представлява уговорка за месечни погасителни вноски. При такъв тип револвиращи кредити, сроковете за плащане са обвързани с начисляването на конкретен размер на възнаградителната и/или наказателна лихва, поради което те (сроковете) не определят падежа на задължението за връщането на главницата. За този тип отношения е характерно, че няма определени, нито определяеми отнапред брой, размер и падеж на погасителни вноски, а лихвата която се заплаща се начислява върху ползваната част от кредитния лимит и се дължи за дните, в които тя е била използвана.
4
С оглед казаното по-горе и фактите по делото (в това число и безспорното обстоятелство, че кредитът не е обслужван от края на 2009 г.) се налага извода, че усвоеният кредитен лимит (в пълен размер) е следвало да бъде върнат след покана (поради автоматичното подновяване на срока на договора), а в случая - след като банката е обявила кредита за предсрочно изискуем. В решението на СГС е прието, че тази предсрочна изискуемост е настъпила с оглед връчването на писмения отговор (на особения представител на 6.03.2020 г. - л. 56) и този извод не е бил оспорен с въззивната жалба. Само за пълнота следва да се отбележи, че според настоящият състав тази изискуемост е настъпила в условията на фингирано връчване на поканата и при съобразяване на т. 25.2 от общите условия, тъй като от данните по делото е видно (справка към 4.04.2019 г., л. 28 от заповедното производство), че кредитополучателя е сменил адреса си на 22.03.2018 г. без да уведоми банката. Следователно връчването на 5.02.2019 г. на адреса по договор е било валидно с оглед изричната уговорка, че в тази хипотеза всички покани изпратени от банката на посочения (в договора) адрес, се считат връчени.
(Така напр. решение № 293 от 28.12.2018 г. по т. д. № 2201/2017 г., Т. К., ІІ Т.
О. на ВКС). В този смисъл заповед за изпълнение е можело да бъде издадена и в производството по чл. 415 ГПК още от СРС.
След като предсрочната изискуемост все пак е настъпила (с оглед уговорката, посочена по-горе), то безспорно кредитополучателят следва да възстанови на банката главницата от 5000 лв., която е усвоил. Според служебно назначената ССЕ и след отчитане на факта, че към претендираната от банката главница е включена капитализирана лихва, е прието, че реално кредитоползвателя следва да заплати на банката само сумата от 4784,72 лв.
Възраженията на банката срещу този извод следва да бъдат отхвърлени.
Установява се, че в т. 8.1.4 от ОУ е предвидено банката да капитализира начислените лихви и такси чрез прибавянето им към главницата на овърдрафта, за което с подписването на договора титулярът дава своето изрично съгласие. Актуалната съдебна практика на върховния съд се консолидира около тезата, че подобни клаузи са недействителни, тъй като с тях на практика се уговаря анатоцизъм, което е допустимо само при договори между търговци (какъвто ответникът по иска не е), предвид правилото на чл.
294, ал. 1 ТЗ. Нищожността произтича от разпоредбата на чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 10, ал. 3 ЗЗД. В този смисъл решение № 66/29.07.2019 г. по т. д.
5
№ 1504/2018 г. на II ТО, решение № 30/20.05.2020 г. по т. д. № 739/2019 г. на I ТО, решение № 118/11.12.2020 г. по т. д. № 2278/2019 г. на I ТО, решение № 132/13.01.2021 г. по т. д. № 2195/2019 г. на I ТО, решение № 60091 от 27.09.2021 г. по т. д. № 1345/2019 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС и т.н.
Предварителен отказ от тази защита е недопустим.
Посочената сума от 4784,72 лв. се дължи и първоинстанционният съд не е счел, че същата е погасена по давност. Ето защо оплакванията, че съдът е формирал подобен извод в решението си (т. ІV на въззивната жалба) не следва да бъдат поставяни на обсъждане.
Възраженията във въззивната жалба, че съдът неправилно (а и бланкетно) се е основал на наличие на неравноправни клаузи в договора са също несъстоятелни. В разглежданото решение липсва подобно позоваване, поради което и така въведените възражения са ирелевантни за настоящия спор. Релевантни, но неоснователни обаче по своето естество са оплакванията, че претендираните вземания на банката за договорни и наказателни лихви не са погасени с кратката давност от 3 години. В своята практика (решение № 130 от 15.04.2020 г. по т. д. № 1829/2018 г., Т. К., І Т.