Решение № 7 от 14.01.2025, Районен съд - Велики Преслав

РЕШЕНИЕ

№7 гр. Велики Преслав, 14.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКИ ПРЕСЛАВ, III СЪСТАВ, ГО, в публично заседание на шестнадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Соня Анг. Стефанова при участието на секретаря Марияна П. Василева като разгледа докладваното от Соня Анг. Стефанова Гражданско дело № 20243610100613 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

В производството по настоящото дело съдът е сезиран с депозирани от М. И. С. срещу „С.К.“ ООД обективно кумулативно съединени положителни установителни искови претенции с посочено пр. осн. чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143 от ЗЗП и с пр. осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3, вр. чл. 92 от ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че чл. 11, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № ***** от 02.02.2024 год., сключен между ищцата М. И. С., от една страна, в качеството й на кредитополучател и ответника „С.К.“ ООД, от друга страна, в качеството му на кредитор, уреждащ начисляване на неустойка при непредоставяне на обезпечение е нищожен на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, както и че чл. 6, ал. 2 от горецитирания договор, уреждащ разходите за извънсъдебно събиране на вземания в тежест на потребителя е нищожен на осн. чл. 10а, ал. 2 от ЗПК.

Ищецът излага, че е кредитополучател по Договор за потребителски кредит № ***** от 02.02.2024 год., сключен със „С.К.“ ООД. Сочи, че му бил отпуснат кредит в размер на 700 лева, била договорена възнаградителна лихва в размер на 237,39 лева и неустойка в размер на 874,61 лева, при срок за погасяване на кредита от 12 месеца. Допълва, че по договора бил уговорен фиксиран лихвен процент от 44,5%, годишен процент на разходите от 54,43%.

Сочи, че по силата на чл. 5, ал. 1 от Договора за заем е следвало в срок от 3 дни от сключването на Договора за заем да предостави на Кредитора едно от следните обезпечения:

1. Безусловна банкова гаранция или 2. Поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на подробно изброените в договора условия. Акцентира, че съгласно чл. 11, ал. 1 от Договора за заем в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, кредитополучателя ще дължи на Кредитора неустойка в размер на 874,61 лв. Поддържа, че за него е било невъзможно да предостави обезпечение, което да отговаря на завишените изисквания, дадени от кредитора и неустойка в посочения по-горе размер била начислена към общото задължение и разсрочена в погасителния план заедно с вноските за главница и лихва по заема. По този начин, в действителност общата сума, която ищецът следва да върне за използвания финансов ресурс не е посочената в 1 договора сума в размер на 937,39 лева, а значително по-голяма - в размер на 1812 лева.

Ищецът счита, че клаузата уреждаща начисляването на неустойка при непредоставяне на обезпечение след сключването на договора (чл. 11 от Договора) е нищожна, тъй като чрез нея кредиторът се стреми да заобиколи ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно който разходите за обезщетения не се вземат предвид при изчисляване на ГПР. Заявява, че така договорената неустойка всъщност съставлява допълнителна и гарантирана за Кредитора икономическа облага, съставляваща печалба за търговеца, скрита под формата на неустойка.

Настоява, че предвидената „неустойка" не изпълнява обезщетителна функция, тъй като тя не зависи от вредите от неизпълнението на основното договорно задължение. Акцентира, че неустойката се начислява като добавък към погасителните вноски и се дължи и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски.

Поддържа, че клаузите, с които е уговорена неустойката са неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП.

Счита още, че неустойката излиза извън присъщата й обезпечителна функция, като кредиторът вместо да извърши предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент е прехвърлил изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение, което му поведение противоречи на нормата на чл. 143, т. 3 от ЗЗП. Релевира, че неустойката не изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на кредитополучателя, отнасящо се до осигуряване на банкова гаранция или поръчители, не е определено като предварително условие за сключване на договора.

Обръща внимание, че изискванията към поръчителите са толкова завишени, че осигуряването им като гаранти по кредита е реално невъзможно в предвидения кратък двудневен срок от сключването на договора за кредит, като по този начин се нарушава и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните.

Застъпва становище за противоречие на въпросната клауза с нормата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, като счита, че неустойката е уговорена с единствената цел да предостави сигурна печалба за кредитора, като заплащането й представлява допълнителна финансова тежест за потребителя и в този смисъл уговорката противоречи на добрите нрави, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, поради което представлява неравноправна клауза по смисъла на разпоредбата на чл. 143 ал. 1 от ЗЗП. Настоява, че клаузата е нищожна на осн. чл. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, тъй като е неравноправна и не е индивидуално уговорена.

Допълва, че атакуваната клауза от договора е нищожна и на осн. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй като противоречи на добрите нрави, с оглед завишения размер на неустойката спрямо размера на отпуснатата главница.

Ищецът моли да бъде прогласена нищожността и на чл. 6, ал. 2 от Договора за заем, като неравноправна клауза, предвиждаща начисляването на допълнителни разходи при забава или неизпълнение на задължението. Доколкото тези разходи са обвързани с неизпълнение на задължение по договора, ищецът счита, че следва да бъдат възприемани като неустойка. Настоява, че тази неустойка от една страна противоречи на чл. 33 от ЗПК, а от друга страна няма присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции, а е просто средство за обогатяване на кредитора и води до скрито оскъпяване на кредита.

Изтъква, че дори да се приеме, че въпросната неустойка всъщност представлява „такса“, то същата е уговорена в противоречие с нормата на чл. 10а, ал. 4 от ЗПК. Освен това изброените дейности - изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания и др., по естеството си не касаят допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, а за евентуално извършвани от кредитора действия във връзка със събиране на задължението. Поддържа, че тези дейности нямат 2 характеристиката „допълнителни услуги" в полза на потребителя, а са разходи, както самият кредитор ги е характеризирал във връзка с извънсъдебното събиране на задължението, следователно не попадат в изброените в чл. 10а, ал. 1 от ЗПК услуги. Допълва, че дори и да се приеме, че става дума за услуги, свързани с договора за потребителски кредит, то те са такива по управление на кредита и „таксуването" им за сметка на потребителя противоречи и на забраната на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, според която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия за управление на кредита. Предвид гореизложеното, ищецът счита, че клаузата на чл. 6, ал. 2 от Договора за заем е нищожна на основание чл. 10а, ал. 2, чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК и се явява неравноправна по смисъла на чл.

143, т. 3 от ЗЗП.

Моли исковата му претенция да бъде уважена, като бъде признато за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 11, ал. 1 от Договор за потребителски кредит, уреждаща начисляване на неустойка при непредоставяне на обезпечение, е нищожна на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, както и че клаузата на чл. 6, ал. 2 от Договора за потребителски кредит, уреждаща разходите за извънсъдебно събиране на вземания в тежест на потребителя, е нищожна на осн. чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Претендира присъждане на сторените съдебно деловодни разноски. Моли да бъде присъден адвокатски хонорар на процесуалния му представител при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата.

В съдебно заседание ищецът не се явява и не изпраща представител. Депозирано е писмено становище по реда на чл. 143 от ГПК, с което заявява, че поддържа исковата молба и моли същата да бъде уважена.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответното дружество, в който не оспорва наличието на облигационно правоотношение, възникнало между него, в качеството му на кредитор и ищеца, в качеството на кредитополучател, при посочените в исковата молба параметри.

Излага становище за неоснователност на предявените искови претенции като счита, че договорената неустойка не накърнява добрите нрави. Настоява, че клаузите на договора са съобразени с всички изисквания на ЗПК. Изтъква, че всички условия, включително за плащане на неустойка, и параметри по договора са индивидуално договорени с потребителя, като на последния е дадена пълна, точна и максимално ясна информация за задълженията и условията по кредита още преди сключването на договора.

Ответникът сочи, че към датата на сключване на договора нормативно определеният лимит на ГПР е бил 68,95 %, а ГПК по договора е бил в размер на 54,43 %, поради което не е налице нарушение на нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Настоява, че уговорената неустойка не е включена, но и не следва да бъде включвана в ГПР, тъй като кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. Аргументира се с разясненията на чл. 19, т. 2 от Директива 2008/48/ЕО, съгласно което „За целите на изчисляването на годишния процент на разходите се определят общите разходи по кредита за потребителя, с изключение на сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му според договора за кредит“.

Поддържа, че неустойката обслужва неизпълнението и нейната функция е да обезщети страната по сключения договор. Заявява, че неустойката е проявление на свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай, освен че е дължима от потребителя за неспазване на конкретно задължение по договора, тя е уговорена като фиксиран размер и двете страни са били напълно наясно с размера й още преди да настъпи фактът на неизпълнение на задължението, което обезпечава. Настоява, че доколкото към датата на сключване на договора кредиторът не е знаел дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума, е изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР.

Допълва, че договорената неустойка е дължима от потребителя за неспазване на конкретно 3 задължение по договора, като ясно и точно са посочени размерите на вноските с и без неустойка, каква част от тях представлява лихва и главница към всеки един падеж, поради и което счита, че не може да се достигне до извод, че потребителят не е разполагал с пълна и изчерпателна информация относно задължението си към кредитора при всяко възможно развитие на правоотношението им.

Ответникът се противопоставя на твърденията, че неустойката представлявала „възнаграждение за отпускане на кредит“. Поддържа, че обстоятелството, че страните са се договорили, в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, неустойката да бъде изплащана на части, а не еднократно, и, че всяка част от нея ще се плаща на падежите по договора, не води до превръщането й в лихва. Счита, че тази уговорка е изцяло в полза на ищеца, тъй като разпределя задължението му във времето с падежни дати същите като за главница и лихва, поради което с атакуваната клауза не се нарушава нормата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.

Ответникът намира за неоснователни и аргументите за нищожност, поради липса на направена проверка на кредитоспособността на потребителя. Напротив, сочи, че такава проверка е извършена при отправяне на искането за отпускане на кредит от страна на кредитополучателя. Изтъква, че ЗПК предвижда единствено административнонаказателна отговорност за кредитодател, който не е извършил такава проверка на кредитополучателите си, но последица от липсата й не може да бъде нищожност на клауза, с която се уговаря неустойка.