Решение № 195 от 04.05.2026, Софийски окръжен съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 195 гр. София, 04.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Г.ев

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Ивайло П. Г.ев Въззивно гражданско дело № 20251800500684 по описа за 2025 година

С Решение № 60/13.03.2025г., постановено по гр. д. № 212/2024 г. на Ихтиманския районен съд, е отхвърлен предявеният от З. А. Д. с ЕГН ********** иск срещу В. Н. Ц. с ЕГН ********** и Г. В. В. с ЕГН ********** за признаване за установено спрямо ответниците, че ищцата е собственик по силата на давностно владение на втори жилищен етаж, представляващ самостоятелен обект с идентификатор ***, с адрес: с. Костенец, ***-А, ет. 2, находящ се в сграда с площ от 105 кв.м, която сграда е с идентификатор ***, заедно с два броя западни мазета с площ от 46.78 кв.м, таван от изток с площ от 41 кв.м, както и една втора идеална част от отстъпено право на строеж върху дворното място с идентификатор ***, цялото с площ от 404 кв.м.

Със същото решение е отхвърлен и искът по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, предявен от З. А. Д. с ЕГН ********** срещу В. Н. Ц. с ЕГН ********** и Г. В. В. с ЕГН ********** за прогласяване за нищожен поради противоречие със закона на договора за покупко-продажба, обективиран в Нотариален акт за покупкопродажба на недвижим имот № 193, том II, рег. № 3773, дело № 354 от 2023 г. от 22.08.2024 г. на нотариус Румен Генев.

Присъдени са и разноски.

Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК и е образувано по въззивна жалба на З. А. Д. срещу горното решение.

Жалбоподателката счита, че същото е неправилно и не отразява действителното положение на нещата. Изтъква, че по делото не е извършена служебна проверка и не са събрани доказателства за наличие на други заинтересовани лица, каквото е общото дете на ищцата и ответника Ц..

1

Твърди, че не са били представени доказателства за погасяване на правото на строеж. Оспорва протокола от 23.06.1999г. по гр. дело № 527 от 1993г., на който се е позовал съдът, и счита, че този протокол не узаконява спорния имот и не погасява правото на строеж. Подчертава, че по делото няма представени нито акт 14, нито разрешение за ползване, както и няма документи отнасящи се до правото на строеж. Поддържа, че недвижимият имот е имал достъп само за нея, но не и свободен достъп за други лица, като тя е възпрепятства влизането в имота по възможния за нея начин - чрез заключване, а на процесния етаж е държала свои вещи, като по този начин е манифестирала намерение за своене на имота. Позовава се на показанията на свидетелите, според които ответникът въобще не бил стъпвал в къщата, откъдето прави извод, че се е отказал сам от имота. Моли съда да отмени обжалваното решение и да уважи иска й, или да върне делото за продължаване на съдопроизводствените действия по отношение на другото заинтересовано лице - общото пълнолетно дете на ищцата и първия ответник, също адресно регистрирано на адреса.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от В. Н. Ц., която въззиваемият оспорва. Сочи, че страните по делото се определят от ищеца с оглед предявения иск, като в случая искът е бил насочен срещу него и срещу Г. В., който закупил имота от него. Подчертава, че самата ищца не е твърдяла, имотът да е бил собственост и на сина й, и не е насочила иска срещу него, откъдето прави извод, че това лице не е страна по делото, нито има качеството на задължителен или необходим другар. Намира за доказано, че правото на строеж е реализирано и че е налице обект на собственост - двуетажна жилищна сграда, като всеки от етажите е самостоятелно обособен обект с отделен идентификатор по кадастралната карта. Оспорва довода на жалбоподателката за погасяване на правото на строеж, още повече, че такива твърдения не са правени в исковата молба, нито в хода на съдебното дирене. Счита за недоказано, ищцата да е владяла процесния етаж, както и да е демонстрирала такова намерение. Подчертава, че нейното владение не е било добросъвестно. Освен това намира за недоказано, ищцата да е упражнявала фактическа власт върху процесния имот в продължение на десет години непрекъснато, открито и безпрепятствено, като анализира ангажираните в тази насока свидетелски показания. Намира за недоказан и субективния елемент на владението, във връзка с което се позовава на извадката от данъчна декларация по чл. 14 от ЗМДТ и показанията на св. Е. Ц.а и св. Й. В.. Анализира фактическия състав на разпоредбата на чл. 79 от ЗС, както и фактическия състав на владението.

Споделя изводите на районния съд за неоснователност на установителния иск по чл. 124 от ГПК. Изразява становище за неоснователност и на иска за нищожност на договора за покупко- продажба поради противоречие със закона, тъй като продажбата на чужда вещ не е нищожна сделка. Намира, че разпоредбата на чл. 33 от ЗС е неприложима в конкретния случай, тъй като процесният имот не е съсобствен. Моли съда да отхвърли въззивната жалба като неоснователна и да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски.

Подаден е отговор и от въззиваемия Г. В. В., който оспорва въззивна жалба. Изразява несъгласие с претенциите, които жалбоподателката основава на факта, че тя и ответникът имат общо дете. Подчертава, че страни по делото са З. Д., В. Ц. и Г. В., но ищцата не е отправяла искане за конституиране на пълнолетният й син в качеството му на заинтересовано лице в съдебния 2 процес, още повече, че той не е собственик или съсобственик на процесния имот и не е носител на материално право. Оспорва твърденията по т. 3 и т. 4 от въззивната жалба и счита, че те не били доказани от жалбоподаделката.

Изразява несъгласие с претенциите на ищцата за нищожност на продажбата на процесния имот поради твърдението й, че тя го е придобила по давност, а продавачът му не е бил негов собственик. Моли съда да потвърди обжалваното решение като законосъобразно, правилно и обосновано.

Претендира разноски.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателката се явява лично и с адв. Р., който поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи. Представя писмени бележки, с които изразява становище, че имотът предмет на делото, е изоставен от ответната страна още от 1999г., а не е възможно да се държи имот 24 години за другиго. Сочи, че всички свидетели потвърждават, че имотът е бил във владение само и единствено на ищцата.

Обяснява незаявяването на собственическите й претенции пред трети лица с неин уплах. Твърди, че тя е имала намерение за своене в съгласие с ответника, тъй като той въобще не е проявил никакъв интерес към имота повече от 20 години, и следва да носи негативите на това свое поведение. Моли съда да отмени обжалваното решение и да уважи молбата.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемият В. Н. Ц. не се явява и не се представлява. От процесуалния му представител – адв. К. – е постъпила молба, с която оспорва въззивната жалба и поддържа представения отговор, като моли съда да потвърди първоинстанционното решение. Към молбата са приложени писмени бележки, които дословно преповтарят писмения отговор. Претендира разноски.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемият Г. В. В. не се явява. Представлява се от адв. Н., която поддържа отговора и оспорва въззивната жалба, като моли съда да я отхвърли и да потвърди обжалваното решение като законосъобразно, обосновано и доказано. Претендира разноски, за което представя списък по чл. 80 от ГПК.

Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на събраните пред първоинстанционния съд доказателства, е вярно и изчерпателно описана в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.

Във въззивното производство не са събирани доказателства.

При така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен състав намира от правна страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

І. По валидност:

В случая обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото съдия.

ІІ. По допустимост:

Същото е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на 3 положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на правото на иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по действително предявените такива.

ІІІ. По същество:

Настоящият съдебен състав споделя напълно изложените в обжалвания съдебен акт мотиви и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.

В допълнение, както и в отговор на изложените във въззивната жалба доводи, съдът излага следните съображения.

1. По вещния иск с правна квалификация чл. 124 от ГПК.

Неоснователно жалбоподателката счита, че е следвало да се извърши проверка за наличие на заинтересовани лица, каквото според нея е пълнолетното й дете, адресно регистрирано на същия адрес, и да се осигури участието му в процеса. Дози довод се базира на неясни предпоставки, но, дори да се тълкува в посока на максимален обем притежавани от това лице права върху процесния имот, съдът намира, че фактическото ползване (а дори притежаването на надлежно учредено вещно право на ползване) от страна на трето лице е ирелевантно за правото на собственост върху недвижим имот и за основателността или неоснователността на вещен иск по чл. 124 от ГПК.

Поради това и с оглед обстоятелството, че по волята на самата ищца искът й не е бил насочен и срещу това лице, то не може да има процесуалното качество на другар по делото, вкл. такъв, за чието участие съдът е длъжен да следи служебно. Следователно, неучастието му в процеса не опорочава последния и не налага извършване от съда на желаните от жалбоподателката съдопроизводствени действия по установяване на такова лице и евентуалното му конституиране като страна по делото, респ. за отмяна на обжалваното решение на това основание и за връщане на делото за ново разглеждане от първоинстанционния съд с негово участие. Отделно от това, за разлика от административното правораздаване (чл. 153 от АПК), гражданското процесуално право не признава на заинтересованите лица качеството на страни по граждански дела и не предвижда възможност за участието им по такива дела, освен в изрично посочени хипотези (напр. чл. 26, ал. 4 от ГПК, чл.

383 от ГПК), каквато настоящата не е.

Неоснователни са и доводите от въззивната жалба, касаещи правото на строеж. Тези доводи също са формулирани неясно и е трудно да се определи, какво е значението, което жалбоподателката придава на релевираното от нея погасяване на правото на строеж, нито какви правни последици свързва с този факт, както и с липсата на Акт 14 и на разрешение за ползване. Ако се предположи, че с тези доводи тя възразява срещу наличието на годен обект на транслативна сделка, те са неоснователни, тъй като – независимо от липсата на горните документи – такъв е възникнал още с построяването на сградата в груб строеж. Ако се предположи, че според нея правото на строеж е било погасено и затова не е следвало да се включва в предмета на сделката, те са неоснователни, тъй като по делото няма данни за настъпване на нито едно основание за прекратяване на правото на строеж (напр. изтичане на прекратителен срок, неупражняване в продължение на пет години, отказ от него, или разваляне, отмяна или унищожаване на договора, с който е било учредено).

4

Фактически неверни са предпоставките, от които жалбоподателката прави изводи за упражнявано от нея владение върху процесния имот (втория етаж от къщата). Противно на твърденията й във въззивната жалба, от доказателствата по делото не се установява, само тя да е имала достъп до имота с което да е упражнявала фактическа власт върху него и да е манифестирала намерението си да го свои. Дори доведените от нея св. С. и св.

Данин са посочили, че тя живее само на единия етаж от къщата и то – долния, т.е. не на процесния втори етаж. В същия смисъл са и показанията на св. Ц.а и св. В., като последният сочи, че ищцата не е считала процесния имот за свой, а дори изрично е казала, че не е неин, а е „на Весо“ и лично е изпратила кандидат- купувачите да преговарят с него. Също така, св. Симов сочи, че самата жалбоподателка му била казала при ремонта на етажа, че там няма нейни вещи. При тези данни настоящият съдебен състав намира, че установените по делото действия на Д. не може да се квалифицират като упражняване на фактическа власт върху процесния имот, нито като демонстриране на намерение за неговото своене. На последно място по този въпрос, съдът не намира основание за различен извод от заявеното в писмените бележки на жалбоподателката, че признаването от нейна страна на правата на Ц. върху имота пред трети лица и незаявяването на нейни собственически претенции пред тях, се дължало на притеснение и уплаха.