Решение № 51 от 29.01.2026, Районен съд - Разград

РЕШЕНИЕ

№ 51 гр. Разград, 29.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАЗГРАД в публично заседание на двадесет и шести януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ПАВЛИНКА АТ. СТОЯНОВА при участието на секретаря ГАЛЯ МАВРОДИНОВА като разгледа докладваното от ПАВЛИНКА АТ. СТОЯНОВА Гражданско дело № 20253330101645 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Образувано е по искова молба на А. А. Я. от ************************, чрез процесуалния му представител адв. Д. Г. от АК Ловеч, против „Кредирект“ ЕООД гр. София, с която моли съдът да признае за установено, че сключеният между страните Договор за потребителски кредит № 1134577 от 26.08.2024 г. е недействителен поради неточно посочения в него ГПР и на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата 1 462,87 лв., платена при начална липса на основание. Претендира разноски.

Сочи се, че на 26.08.2024 г. между А. А. Я., в качеството му на кредитополучател и „Кредирект“ ЕООД, в качеството му на кредитор, бил сключен Договор за потребителски кредит № 1134577, по силата на който на ищеца била предоставена главница в размер на 1 500,00 лева с 12 месечен срок за погасяване при фиксиран лихвен процент 50 % и годишен процент на разходите 62,96 %. При тези параметри общата сума, дължима от кредитополучателя била в размер на 2 016,93 лева. Съгласно чл. 6, ал. 1 от Договора за кредит кредитополучателят следвало в срок от 2 дни от сключването му да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1) безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер на общата сума за плащане по договора за кредит, включваща договорената главница и лихва; 2) поръчителство на едно или две физически лица, които кумулативно трябвало да отговарят на посочените от кредитора условия. Според чл. 18, ал. 1 от Договора за кредит, при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, кредитополучателят дължал на кредитора неустойка в размер на 1 865,07 лв.

За ищеца било невъзможно да предостави обезпечение, което да отговаря на завишените изисквания на кредитора и горната неустойка била начислена към общото задължение и разсрочена в погасителния план заедно с вноските за главница и лихва. По този начин общата сума, която ищецът следвало да върне за използвания финансов ресурс, не била описаната в договора сума от 2 016,93 лева, а значително по-голяма.

Ищецът заплатил 1 956 лв., след което рефинансирал заема с последващ такъв от дружеството (№ 1285817/16.04.2025 г.) видно от чл. 3, ал. 10, на който били рефинансирани още 1 006,87 лв., или общо платените суми по процесния договор за кредит били в размер на 2 962,87 лв. Предвид недействителността на договора за кредит и с оглед разпоредбата на чл. 23 от ЗПК счита, че сумата от 1 462,87 лв. била платена при начална липса на основание.

1

Сочи, че т. нар. неустойка била по същество разход, известен на кредитора, който следвало да бъде посочен в ГПР. Поради това, счита че договорът за потребителски кредит е недействителен с оглед неточно посочения ГПР. Наред с това, клаузата за неустойка била нищожна, тъй като макар и именувана така, тя нямала характер на неустойка и изначално била уговорена без да притежава присъщите й функции. Кредиторът именувал клаузата „неустойка“, за да заобиколи ограничението по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, съгласно който разходите за обезщетения не се вземат предвид при изчисляване на ГПР. Така си гарантирал получаване на това вземане като създал прекомерни изисквания за осигуряване на поръчители или на банкова гаранция, в кратък двудневен срок, които били предпоставка за сигурно неизпълнение. Това вземане било допълнителна и гарантирана за кредитора икономическа облага, съставляваща печалба за търговеца, скрита под формата на неустойка.

Предвидената неустойка не изпълнявала обезщетителна функция, тъй като не зависела от вредите при неизпълнението на основното договорно задължение и по никакъв начин не кореспондирала с последиците от неизпълнението, а се начислявала като добавък към погасителните вноски. Уговорената неустойка се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задълженията по кредита. В тази хипотеза не било ясно какви вреди би понесъл кредиторът и очевидно неустойката била уговорена, за да генерира допълнителна печалба, многократно надвишаваща допустимото от закона възнаграждение. От неосигуряването на обезпечение кредиторът не можел да претърпи вреди, чиято стойност да е по-голяма от тази при пълно неизпълнение, а при такова законодателят в чл. 33 от ЗПК определял горна граница на санкцията в размер на законната лихва. С уговарянето на обезщетение по чл. 92 от ЗЗД, надхвърлящо значително размера на дължимата мораторна лихва при неизпълнение, не се защитавал легитимен интерес на кредитора, а се внасяла неравноправност по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, с цел неговото облагодетелстване в ущърб на потребителя.

Неустойката била договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и излизала извън присъщата й обезпечителна функция. В добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес се свеждал до получаване на обезпечение преди сключване на договора. Нямало житейска и правна логика един кредитор да престира без нА.чие на обезпечение, като поема риска от евентуалното неизпълнение и да изисква едва след сключване на договора да му бъде предоставено обезпечение на дълга. Следователно, кредиторът не желаел да извърши предварителна проверка на възможностите за изпълнение от потребителя, а вместо това прехвърлял изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение в явно противоречие с чл. 143, т. 3 от ЗЗП.

Не можело да се приеме, че неустойката изпълнява и санкционна функция, тъй като задължението на кредитополучателя да осигури банкова гаранция или поръчители, не било определено като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите били утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално изпълнение било невъзможно в предвидения двудневен срок от сключването на договора за кредит, като по този начин се нарушавал и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните.

На отделно основание счита, че с въпросната клауза се заобикаля и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, тъй като с нея се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение, от което обаче не произтичА. вреди.

Кумулирането на неустойката с мораторната лихва било недопустимо според константната съдебна практика. Заплащането на неустойка представлявало допълнителна финансова тежест за потребителя, не отговаряла на изискването за добросъвестност и водела до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, поради което представлявала неравноправна клауза по смисъла на чл. 143 ал. 1 от ЗЗП. Съгласно чл.

146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите били нищожни, освен ако не били уговорени индивидуално, като в ал. 2 било посочено, че не са индивидуално уговорени клаузите, които се изготвят предварително и поради това потребителят нямал възможност да влияе върху съдържанието им. Такова разрешение било дадено и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, транспонирана в законодателството ни с чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП.

Счита, че процесният договор само формално отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в същия се сочели лихвен процент, ГПР и общата сума, дължима от потребителя, но размерите им не съответствА. на действителните такива, съобразно поетите от потребителя задължения.

2

Доколкото предоставената главница била в размер на 1 500,00 лв., а срокът за връщането бил на 12-месечни вноски от по 326 лева, то общата дължима от потребителя сума при непредоставяне на обезпечение в размер от 3 882,00 лева не съответствала на посочените размери на лихвения процент (50 %) и на ГПР (62,96 %). По този начин била нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, съгласно която годишният процент на разходите по кредита не можел да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва, а в случая размерът бил в пъти над допустимото. Действително, съгласно разпоредбата на чл.

19, ал. 3, т. 1 от ЗПК при изчисляване на ГПР не се включвА. разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но разпоредбата визирала неизпълнение на основното задължение на потребителя да върне предоставения кредит, а не за неизпълнението на други задължения.

Счита договора за кредит за недействителен на основание чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в него не бил посочен действителния ГПР, а по-нисък, което представлявало невярна информация с характер на заблуждаваща търговска практика, която подвеждала потребителя относно спазване на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е депозирал отговор, в който изразява становище за неоснователност на исковите претенции, като предявени в условията на злоупотреба с права, тъй като ищецът депозирал пред РС Разград две напълно идентични искови молби, с които оспорвал една и съща клауза за заплащане на неустойка, която страните няколкократно уговорили в сключените между тях общо три договора. Молбите се отнасяли до различни договори за кредит, но във всяко от производствата се оспорвала една и съща клауза за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита. Така ищецът злоупотребявал с формалното си право да инициира отделни производства по различните договори с една единствена цел да се генерират разноски по две отделни производства, с което целял неправомерен резултат, а именно увреждане на другата страна, като в нейна тежест се възложат разноски в прекомерен размер. Поради това моли по реда на чл. 213 от ГПК горепосочените дела да се съединят в едно производство, за да се постанови едно общо решение по тях.

При условията на евентуалност, в случай че делата не бъдат съединени, моли при уважаване на исковете, в полза на ищеца да не бъдат присъждани разноски за повече от едно производство, каквато била многобройната практика на съдилищата.

По същество, счита претенциите на ищеца за обявяване недействителност на договора за кредит, поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, както и за връщане на платени суми, за неоснователни.

Сочи, че на основание чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият можел да се прилага и без нея, както било в настоящия случай. Неустоечната клауза не била част от съществените параметри на договора за заем, а обезпечавала изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Евентуално, ако неустойката се приемела за нищожна, то същата следвало да се счита изначално за неуредена между страните, поради което твърдението за нищожност на целия договор, тъй като не била включена в ГПР, били неоснователни. ВА.дността на договора за кредит произтичала от това, че основните му параметри - главница и лихва, били вА.дно уговорени в изискуемата от закона форма, били покрити всички изисквания, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 от ЗПК, както и тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), по реда на който бил сключен процесния договор. Видно от представения лог файл, още преди подписване на договора за заем кредитополучателят бил наясно с всички условия по договора, като сам избрал параметрите и условията му.

При формирането на ГПР били спазени всички изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. В договора за потребителски кредит и в издадения СЕФ за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно било посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ГПР не можел да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, определена с Постановление на МС на РБ. При нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 67,65 % и определения в процесния договор ГПР в размер на 62,96 %, било видно, че той не надхвърлял пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не било нА.це нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.