Определение № 400 от 16.04.2024, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 400 гр. София, 16.04.2024 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ НАКАЗАТЕЛЕН, в публично заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Веселина Вълева

Членове:

Красимира Костова

Магдалена Лазарова при участието на секретаря Е. Б. Найденова в присъствието на прокурора Е. Анг. С. като разгледа докладваното от Красимира Костова Въззивно частно наказателно дело № 20241000600132 по описа за 2024 година Производството е по реда на чл.250, ал.4 и чл.249, ал.3 от НПК.

С определение от 19.12.2023 г. по НОХД № 3505/2023 г. на СГС, НО, 16 състав, постановено в разпоредително заседание, съдът е прекратил наказателното производство, водено срещу подсъдимия А. Я. И. за част от деянията, включени във вмененото му престъпление, на основание чл.250, ал.1, т.1 вр. с чл.24, ал.1, т.3 от НПК, поради изтекла давност. За останалите деяния, за които е приел, че давност не е настъпила, СГС е прекратил съдебното производство и е върнал делото на прокурора, поради допуснати в досъдебната фаза и в частност при изготвянето на обвинителния акт, съществени нарушения на процесуалните правила.

Против определението е постъпил протест от прокурор при СГП, с оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност. В протеста се съдържат и доводи за допуснато съществено процесуално нарушение от първостепенния съд, изразяващо се в отделно излагане на мотивите към съдебния акт, направено не в открито съдебно заседание с участието на страните, а по-късно. Наред с това се оспорват и двете произнасяния на СГС, а именно както прекратяването на наказателното производство, така и на съдебното. Излагат се съображения, че абсолютната давност за престъплението, за което на подсъдимия е повдигнато обвинение, би изтекла на 02.06.2026 г., т.е. наказателната отговорност към момента не е погасена и че обвинителният акт отговоря на изискванията на чл.246 от НПК. Иска се определението да бъде отменено, за да продължат съдопроизводствените действия по делото.

В съдебно заседание на въззивната инстанция, прокурорът заявява, че поддържа изцяло протеста и предлага същият да бъде уважен.

1

Подс.А. И. лично и чрез защитника си адв.Д. П., моли за оставяне на протеста без уважение, като неоснователен. Адв.П. отстоява позиция, че независимо от отделното излагане на мотивите на СГС по протестираното определение, с предоставяне на възможност на страните да го атакуват по предвидения в закона ред и срок, правата им не са били накърнени. Досежно извършеното от първата инстанция прекратяване на наказателното производство за част от деятелността и на съдебното производство за останалата част, защитата счита, че доводите на протеста са чисто декларативни. Адв.П. обръща внимание, че начинът на формулиране на обвинението я затруднява да изчисли сроковете по чл.80 и сл. от НПК, поради което се въздържа от становище дали давността за наказателно преследване е изтекла или не. Според защитата, определението в тази му част се явява влязло в сила, защото и при предходното аналогично произнасяне на СГС, отменено от въззивния съд на процесуално основание, е липсвал съответен протест срещу прекратяването на наказателното производство, тъй като тогава е било протестирано само прекратяването на съдебното производство.

Защитата твърди, че в акта на въззивния съд, извършил контрол върху законосъобразното провеждане на разпоредителното заседание, е бил използван изразът „следва да се прекрати”, което показвало, че САС е възприел изтичането на давността. Адв.П. изразява несъгласие единствено с отказа на първата инстанция да прекрати изцяло наказателното производство, позовавайки се на решението по дело С-427/2022 г. на Съда на ЕС, което желае да бъде направено от САС, а алтернативно моли за потвърждаване на определението на СГС.

Апелативен съд – София, като се запозна с протеста и със събраните по делото материали, намира следното:

Протестът е процесуално допустим, а разгледан по същество е частично основателен.

Делото пред първата инстанция е било образувано по внесен обвинителен акт на 21.06.2023 г. срещу А. Я. И. за престъпление по чл.252, ал.2 вр. с ал.1 от НК, за това че за времето от месец октомври 2001 г. до 02.06.2011 г. в гр.София, кв. „Орландовци”, без съответно разрешение по Закона за кредитните институции – чл.13, ал.1 от ЗКИ, извършвал по занятие банкови сделки, за които се изисква такова разрешение, като предоставил кредити в лева и евро на обща стойност 58 152,96 лева на осем кредитополучатели – Ж. Ж., Д. Б., М. Т., К. И., Т. Д., С. Г., К. В. и П. П., срещу задължение да му върнат получените в заем суми с лихва върху тях, като от деянието са били причинени значителни вреди и деецът е получил значителни неправомерни доходи (над 90 хиляди лева).

Иначе казано, инкриминира се престъпна дейност „по занаят”, която е вид престъпление на системно (систематическо) извършване, предполагаемо реализирана от подсъдимия в период от около десет години и финализирана на 02.06.2011 г. В теоретичен план, за престъпленията на системно извършване, е характерно, че те се осъществяват с три или повече еднородни деяния, за които не е задължително обстановката да е била една и съща. Първото и второто деяние, макар да съответстват на признаците на 2 основния състав, са несъставомерни, но с извършването на третото деяние вече се осъществява съставът на системното престъпление и наказателната отговорност възниква. Единичното престъпление обхваща всички системни деяния – както първите три (не само третото, но и първите две), така и всички следващи. Изискването за устойчивост и трайност на престъпната дейност, налага деянията да са извършени през непродължителни периоди от време, а дали тези периоди са били непродължителни, се решава от съда с крайния акт по същество, с оглед конкретната специфика и при съобразяване с наложената съдебна практика. Давността за наказателно преследване започва да тече от прекратяване на престъплението. Началото на срока на преследвателната давност, определено в чл.80, ал.3 от НК, при престъплението на системно извършване (както и при продължаваното престъпление), е моментът на прекратяването му. По този начин, законът регламентира деецът да се наказва и за деянията, извършени преди време попродължително от предвидената давност, защото тези деяния, са част от единично, макар и усложнено престъпление, за което давността не е изтекла в неговата цялост (виж актуализираната версия „Наказателно право на Република България – Обща част”, изд. 2022 г., проф.д.ю.н.Р.М. и колектив) .

Приложимата давност се изчислява с оглед специалния максимум на наказанието (а при повече от едно наказание – на най-тежкото по вид). В случая, предвиденото наказание лишаване от свобода е от пет до десет години, т.е. абсолютната давност за наказателно преследване по чл.81, ал.3 вр. с чл.80, ал.1, т.3 от НК се явява петнадесет години. Считано от 02.06.2011 г., същата очевидно не се явява изтекла.

Прекратяването на наказателното производство за част от деянията, включени във вмененото на подсъдимия престъпление е незаконосъобразно, защото то не държи сметка за естеството на престъпната проява – предмет на обвинението и за института на давността, който всякога е приложим за даденото престъпление в неговата цялост. Ето защо, в частта му, оспорваща прекратяването на наказателното производство по давност за някои от деянията, протестът е основателен.

Както и по-горе се посочи, протестът е допустим (в т.ч. срещу прекратяването на наказателното производство на горепосоченото основание), а твърдението, застъпено в защитната пледоария на адв.П. пред настоящия съдебен състав за обратното, поради липса на „съответен” протест при предходното разглеждане на делото пред въззивния съд (по идентична проверка за законосъобразно провеждане на разпоредителното заседание), е несъстоятелно. Вярно е, че при протестирането на предишното определение на СГС по същите въпроси, прокурорът е извел на преден план (и подробно е развил) възражението за допуснато съществено процесуално нарушение, което въззивният съд е и уважил, но държавният обвинител е атакувал още и прекратяването на наказателното производство, което е било надлежно отчетено от въззивната инстанция, като тъкмо за това, тя е приела, че е сезирана по реда на чл.250, ал.4 от НПК и е провела производство по Глава XXI от НПК (виж в този смисъл и определението от 02.11.2023 г. на САС за насрочване по ЧНД № 1259/2023 г., л.8 от същото).

3

Категорично невярно е, че предходният въззивен състав бил възприел аргументите на СГС за изтекла погасителна давност за „част от сделките”.

САС въобще не се е занимавал с този въпрос, понеже е счел, че при постановяване на протестирания пред него съдебен акт, е допуснато съществено процесуално нарушение, ограничаващо правата на страните и е върнал делото на първостепенния съд, в същия му състав, за ново произнасяне. Както СГС, така и защитата са се заблудили при прочита на определение № 1168/07.12.2023 г. по ЧНД № 1259/2023 г. на САС. В него е инкорпорирано дословно определението на проверяваната инстанция (от стр.1 до стр.6 по средата), за да се опише максимално точно какво е приел първоинстанционният съд, но без въобще да се излагат съображения на съгласие или несъгласие с неговите мотиви. Волята на въззива е изразена в последните три абзаца на стр.6 и те по никакъв начин не засягат схващанията на СГС за давността.

Няма как да бъде удовлетворено искането на защитата за прекратяване на наказателното производство, поради липса на престъпление (чл.250, ал.1, т.2 от НПК), независимо от решението по дело С-427/2022 г. на Съда на ЕС, както и станалото факт междувременно Тълкувателно решение № 1/2020 г. от 15.03.2024 г. на ОСНК на ВКС. Подобно прекратяване, направено директно от въззивния съд в сегашната процедура, приключваща с окончателен съдебен акт, лишава страните от една инстанция и от възможност да оспорят по общия ред (извън хипотезата на възобновяване) задействано прекратително основание.

Органът, пред който от тук насетне делото ще бъде висящо, разполага със суверенното правомощие да прецени, дали деянието съставлява престъпление, под кой състав би могло да се субсумира (и евентуално при каква форма на изпълнително деяние), респ. дали съставлява административно нарушение или не.

Що се отнася до самия обвинителен акт, възраженията в протеста, че съдържанието му отговаряло на изискванията на чл.246 от НПК, действително са само декларативни. Съображенията на настоящата инстанция по недостатъците на обвинителния титул надхвърлят, а в известен смисъл се и отличават от изложените от СГС.

Обвинителният акт е фактологично необоснован, неясен и противоречив.

Според диспозитива на акта, престъплението е реализирано в гр.София, което имплицитно означава всички инкриминирани сделки, формиращи престъпната проява, да са били сключени в гр.София, но от обстоятелствената част, не следва такъв извод. За инкриминираните два заема на свид.К. И., както и за втория заем на свид.К. В., място на отпускането им не се упоменава.

В диспозитива на акта са вписани две стойности (като общ размер) на всички лихви по заемите, а именно 99 425,81 лева – „по експертиза” и 99 625,81 лева – „по постановление за привличане”. В аналогични условия (на вариативност) тези две стойности са третирани и като квалифициращ признак 4

„причинени значителни вреди”, а първата от тях (99 425,81 лева) и като квалифициращ признак „получени значителни неправомерни доходи”. Такова вариативно поднасяне на количествено/стойностно изражение, обуславящо съставомерни белези, е недопустимо и крайно объркващо. То най-малкото издава колебание в прокурорската воля на кои доказателствени източници да се отдаде доверие при изграждане на обвинителната теза и буди недоумение на придаденото значение на постановлението за привличане.

В обстоятелствената част на акта, при отразяването на казуса със свид.Д. Б., който впрочем е поднесен доста хаотично, изобщо не става ясно, защо „възстановените” от същата свидетелка суми по кредита, получен от подсъдимия, възлизащи в размер на 46 525,81 лева са приети за имуществени вреди, след като никъде не се казва, за възстановяване на дължима главница ли се касае или за платени лихви.