Решение № 3728 от 13.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3728 гр. София, 07.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Анелия Ст. Янева

БЕТИНА Б. БОШНАКОВА при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Анелия Ст. Янева Въззивно гражданско дело № 20221100508431 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от 20.6.2022 г. на ответника Дирекция „Миграция“ при Министерство на вътрешните работи срещу решение № 20040891/08.6.2022 г., постановено по гражданско дело № 58177/2020 г. на Софийския районен съд, 68 състав, с което жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца А. И. Д. следните суми: 1598 лева, представляващи допълнително възнаграждение по чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР за положен от ищеца извънреден труд през периода от 23.11.2017 г. до 23.11.2020 г., и 200 лева, представляващи мораторната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху неизплатеното допълнително възнаграждение за извънреден труд, начислена за периода от 24.01.2018 г. до 23.11.2020 г., заедно със законовата лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на исковата молба - 24.11.2020 г., до окончателното изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 500 лева, представляваща направените от ищеца разноски по делото - платеното възнаграждение за един адвокат, а на основание чл. 78, ал.

6 ГПК жалбоподателят е осъден да заплати по сметка на СРС сумата от 71,92 1 лева, представляваща дължимата държавна такса за уважените искове и сумата от 270 лева, представляваща платеното от бюджета на съда възнаграждение за вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза.

С определение от 20.10.2022 г., постановено по настоящото дело, въззивната жалба е върната на основание чл. 262, ал. 2, т. 2 ГПК – поради неизпълнение на указанията за представяне на доказателства за внесена в цялост държавна такса. Срещу това определение въззивникът е подал частна жалба, по която е образувано частно гражданско дело № 171/2023 г. на Софийски апелативен съд, ГК, 12 състав.

С определение № 268/27.1.2023 г., постановено по посоченото дело, определението от 20.10.2022 г. на СГС е отменено в частта, с която е върната въззивната жалба срещу решението на СРС в частта, с която жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца А. И. Д. сумата 1598 лева, представляващи допълнително възнаграждение по чл. 178, ал. 1, т. ЗМВР за положен от ищеца извънреден труд през периода от 23.11.2017 г. до 23.11.2020 г., заедно със законната лихва от 24.11.2020 г. до погасяване на задължението, и с която производството пред СГС в тази част е прекратено.

Със същото определение е потвърдено определението от 20.10.2022 г. на СГС в частта, с която е върната въззивната жалба срещу решението на СРС в частта му, с която жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца А. И.

Д. сумата 200 лева, представляващи мораторната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху неизплатеното допълнително възнаграждение за извънреден труд, начислена за периода от 24.01.2018 г. до 23.11.2020 г.

Делото е върнато на Софийски градски съд за произнасяне по въззивната жалба на Дирекция „Миграция“ при Министерство на вътрешните работи срещу решение № 20040891/08.6.2022 г., постановено по гражданско дело № 58177/2020 г. на Софийския районен съд, 68 състав, в частта, с която жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца А. И. Д. сумата 1598 лева, представляващи допълнително възнаграждение по чл. 178, ал. 1, т. ЗМВР за положен от ищеца извънреден труд през периода от 23.11.2017 г. до 23.11.2020 г., заедно със законната лихва от 24.11.2020 г. до погасяване на задължението. Единствено искът за това вземане е предмет на въззивната проверка.

Жалбоподателят поддържа, че решението е неправилно поради 2 нарушение на материалния закон. За служители по служебни правоотношения по ЗМВР не намирала приложение Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, респективно предвиденият в чл. 9 от Наредбата увеличаващ коефициент при определяне продължителността на нощния труд. Ето защо моли въззивния съд да отмени решението на първоинстанционния и да постанови друго, с което да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.

Ответникът по жалбата – ищецът А. И. Д., оспорва въззивната жалба.

Моли въззивния съд да я остави без уважение и да потвърди решението на първоинстанционния.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на обжалвания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, по правилното приложение на императивния материален закон, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Същото е правилно като краен резултат поради следните съображения:

Предвид връщането на въззивната жалба, обжалваното първоинстанционно решение е влязло в сила в частта, с която жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца А. И. Д. сумата 200 лева, представляваща мораторна лихва върху процесната главница.

В мотивите към т. 5 от ТР № 7/31.07.2017 г. по ТД № 7/2014 г. на Върховен касационен съд, ОСГТК е прието, че: „Противоречие между две съдебни решения има тогава, когато те се отнасят до един и същи спорен предмет, но го установяват различно, като различието е в диспозитивите 3 относно съществуването или несъществуването на субективното гражданско право. В този случай е налице тъждество в предмета на двете дела, който чрез решенията става и техен предмет. Законът изисква противоречие между решенията, т.е. между диспозитивите на съдебните актове, а не между мотивите на двете решения. Разглежданият фактически състав /този на чл.

303, ал. 1, т. 4 ГПК – бел. мои/ е налице не само при пълен обективен и субективен идентитет по отношение на предмета и страните по делата, но и когато са разрешени по различен начин правните въпроси, включени в предмета на делото, по който се формира сила на пресъдено нещо.

Основанието на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК ще е налице, когато разрешаването на спора по единия иск – обусловената претенция имплицитно съдържа в себе си произнасянето по другия иск – обуславящата претенция и разрешенията по обуславящия спор си противоречат. За да възникнат предпоставките по разпоредбата, трябва да е налице съвпадение между страните, както и да съществува обективно тъждество на производствата, но за разлика от хипотезата, при която обективното тъждество на производствата е резултат от еднаквите спорни предмети, в разглеждания случай обективният идентитет не се изразява в еднакъв предмет на делата, те имат различни спорни предмети, но предметът на обусловеното дело инкорпорира в себе си този на обуславящото дело. Въпреки различието в спорните предмети, между диспозитивите на двете решения възниква съотношение по силата, на което предметът на единия диспозитив имплицитно се включва в предмета на другия диспозитив. Разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо по постановеното преди него /преди решението, чиято отмяна се иска/ влязло в сила решение по преюдициалното правоотношение, което му противоречи.

Предметите на двете решения са в съотношение, при което правото по обусловеното решение е мълчаливо отречена правна последица от предмета на решението по обуславящия иск.“

Според задължителните разяснения, дадени т. 2 от ТР № 3/22.04.2019 г. по ТД № 3/2016 г. на Върховен касационен съд, ОСГТК, решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от 4 същото право. Според мотивите към тази точка: „Основанието на иска обхваща твърдените от ищеца факти и обстоятелства, от които произтича претендираното субективно материално право, т. е. правопораждащите юридически факти…Посоченият в исковата молба юридически факт, от който произтича спорното право, представлява основанието на иска, включително при предявяването му като частичен…. В основанието на иска се включват всички факти, очертани от хипотезиса на правната норма, въз основа на които се поражда претендираното или отричано от ищеца спорно материално право.

…Белезите, които индивидуализират всяко материално правоотношение и съответно субективно материално право, представляват обективни предели на СПН, а именно: юридическите факти, от които спорното право произтича, съдържанието на спорното право /в какво се състои то/ и неговото правно естество /правна квалификация/.“

От горното следва, че макар мотивите на решението не се ползват със сила на пресъдено нещо /т. 18 ТР1/2001 г., ВКС/, с такава се ползва констатацията относно спорното материално право с белезите, които го индивидуализират - правопораждащите юридически факти, съдържанието, субектите и правното естество.

Следователно влязлото в сила решение на СРС, в частта, с която е уважен искът за мораторна лихва, има сила на пресъдено нещо и по правопораждащите това акцесорно вземане факти – наличието на процесния главен дълг и изпадането на ответника в забава. Въззивният съд е длъжен да зачете силата на пресъдено нещо на първоинстанционното решение /чл. 298 и сл. ГПК/, поради което и на това процесуално основание не може да отрече дължимостта на главното вземане.

Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния, жалбата следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на Софийски районен съд потвърдено като правилно в обжалваната част.

При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.

Настоящото решение не подлежи на касационно обжалване предвид ограничението по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд

5

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 20040891/08.6.2022 г., постановено по гражданско дело № 58177/2020 г. на Софийския районен съд, 68 състав, в обжалваната част.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6