Решение № 1 от 03.01.2025, Районен съд - Свиленград

РЕШЕНИЕ

№1 гр. Свиленград, 03.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СВИЛЕНГРАД, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Йорданка Кр. Ненчева при участието на секретаря Цвета Ив. Данаилова като разгледа докладваното от Йорданка Кр. Ненчева Гражданско дело № 20245620100140 по описа за 2024 година

Предявеният иск е на основание чл.422, ал.1, във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД.

Производството е образувано по искова молба на „Сити кеш” ЕАД срещу С. Н. Г..

Ищецът твърди, че страните са сключили Договор за паричен заем № 680311 от 20.05.2022 г.

По силата на договора “Сити Кеш” ООД, като Заемодател, предоставил на ответника заем в размер на 1900 лв., с уговорка за връщането му на 8 вноски, съгласно погасителен план, в срок до 23.01.2023г. Сумата по договора била изплатена в брой на ответника в деня на сключване на договора, който служил за разписка за получена/предадена сума – чл.4, ал.1 от договора. Твърди, че длъжникът не изпълнил задълженията си по договора и не погасил дължимите суми. Твърди, че за вземането е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 2357/2023 г. по описа на РС - Хасково, но ответникът депозирал възражение по чл.414 ГПК, поради което предявява иска на основание чл. 415 ГПК. С исковата си молба ищецът „Сити Кеш“ ООД, с ЕИК 202531862, е поискал от съда да признае за установено по отношение на ответника, съществуването на част от паричното вземане, удостоверено в заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № 2357/2023 г. по описа на РС Хасково, а именно: сумата 1900.00 лв. – главница, дължима по Договор за паричен заем № 680311 от 20.05.2022 г., сключен между страните, ведно със законната лихва от подаване на заявлението – 31.10.2023 г. до окончателното изплащане на вземането. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника С. Н. Г., чрез адв.

Б. Б., в който оспорва предявеният иск по основание и размер. Сочи, че представените договор за потребителски кредит и погасителен план не са подписани от ответника и нямат доказателствена стойност. Твърди, че ответникът не е сключвал договор за кредит и не е получавал претендирата сума. Моли иска да бъде отхвърлен и претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид 1 становищата, доводите и възраженията на страните, прие следното:

От приложеното за послужване частно гражданско дело № 2357/2023 г. по описа на РС-Хасково се установява, че в полза на ищеца е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК № 968/01.11.2023г., с която е разпоредено ответникът да му заплати сумата 1900.00 лева - главница по Договор за паричен заем, възнаградителна лихва 291.43 лева- възнаградителна лихва за периода 21.05.2022 г. – 23.01.2023 г., 789.26 лева – неустойка за периода от 21.05.2022 г. – 23.01.2023 г., ведно с мораторна лихва от 285.42 лева за периода от 01.09.2022 г. – 01.09.2023 г., еднократна неустойка в размер на 475.00., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението 31.10.2023 г. до окончателното изплащане на вземането, както и разноски по делото, включващи сумата 74.82 лв. – за държавна такса и сумата 260,00 лв. – за юрисконсултско възнаграждение.

Срещу заповедта е подадено възражение по чл.414 от ГПК от длъжника, като настоящият иск е предявен в срока по чл.415, ал.4 от ГПК, с оглед на което се явява процесуално допустим.

С оглед естеството на защитата, която се получава по реда на чл.422 от ГПК, съдът, който разглежда иска, е обвързан от посочените в заявлението по чл.410 от ГПК правопораждащи факти, а допустимостта на установителния иск по чл.422, вр. с чл. 415 от ГПК, се определя от идентичността между страните, предмета и страните, и вземането, относно което вече е била издадена заповедта за изпълнение по чл. 410 от ГПК. В случая е налице посочената идентичност от субективна страна, тъй като исковете са депозирани в срок от лице - заявител, имащо правен интерес да иска установяване със сила на присъдено нещо съществуването и дължимостта на вземанията си по издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, срещу ответник – длъжник по заповедта. От обективна страна също е налице идентичност, доколкото предмет на предявените установителни искове са вземанията, за част от които е издадена заповедта по чл.410 от ГПК, а именно – претенцията за главница.

Договор за паричен заем № 680311 от 20.05.2022 г. е сключен между “Сити Кеш” ООД, като Заемодател, и С. Н. Г., като Заемател, по силата на който бил предоставен и усвоен кредит в размер на 1900,00 лв., с уговорка за връщането му на 8 броя погасителни вноски в срок до 23.01.2023 г., съгласно погасителен план, при възнаградителна лихва в размер 354.84 лв. и неустойка в размер на 1705.16 лв., дължима при непредставяне на поне едно от обезпеченията в договора. Видно от изготвената и приета по делото съдебносчетоводна експертиза, Заемателят е направил плащания по кредита в общ размер на 993.00 лв.

Съгласно чл.5 от договора, кредитополучателят се задължава, в 3-дневен срок от сключването му, да предостави на кредитора поне едно от двете обезпечения: 1/. Поръчител, които да отговарят на множество кумулативно поставени изисквания; 2/. Банкова гаранция в размер на два пъти общата сума по договора за главница и възнаградителна лихва.

При неизпълнение на това задължение заемателят дължал неустойка, на основание чл.11 от договора, като неустойката се начислявала автоматично и се заплащала разсрочено, съгласно погасителния план. Тъй като в 3-дневния срок заемателят не изпълнил задължението си за предоставяне на обезпечение, му била начислена индивидуално уговорената неустойка размер на 1705.16 лв. като неустойката се начислява автоматично и се заплаща разсрочено, съгласно погасителния план.

В договора е уговорен фиксиран лихвен процент по заема – 40.05 % и годишен процент на разходите – 47.7 %. Посочено е в чл.3, ал.2 от договора, че размерът на ГПР включва единствено договорената между страните възнаградителна лихва.

По делото е приета и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза, от която се установява, че ответникът е получил от ищеца по силата на Договор за паричен заем № 680311 от 20.05.2022 г. сумата в размер на 1900.00 лева. Ответникът е в върнал на 2 ищеца три вноски, платени касово на обща стойност от 993.00 лева, както следва: 495.00 лева на 30.06.2022 г., 250.00 лева на 28.07.2022 г., 248.00 лева на 31.10.2022 г.

Съдът, с оглед направените констатации, достигна до следните изводи:

Договор за паричен заем № 680311 от 20.05.2022 г. е сключен между “Сити Кеш” ООД, като Заемодател, и С. Н. Г., като Заемател.

Ответникът е направил възражение, че подписите положени под този договор не са негови, като съда е открил производство по чл. 193 от ГПК като е указал на ответника, че н о с и доказателствената тежест за доказване неистинността на оспорвания документ Договор за паричен заем № 680311 от 20.05.2022 г.. Въпреки това ответникът не проведе пълно и главно доказване на този факт, като с изрична молба по делото се е отказал от допуснатата в негова полза съдебно-графологична експертиза.

Процесният договор за кредит представляват договор с потребител на услуга, респ. длъжникът има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.

С разпоредбата на чл.143, ал.1 от ЗЗП е дадена изрична дефиниция на неравноправна клауза в договор с потребител: Неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Именно такъв е характерът на поетото задължение за представяне на обезпечение (чл.5 от договора).

Съдържанието на клаузите на чл.5, ал.1 и ал.2 и чл.11 от договора налага разбирането, че по своето същество т.нар. „неустойка“ представлява скрито възнаграждение за кредитора и не отговаря на изискването за добросъвестност. Задълженията, които клаузата на чл.5 от договора възвежда за кредитополучателя (за осигуряване на поне едно измежду двете обезпечения) са на практика неосъществими за него. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер на два пъти пълната усвоена стойност на кредита и дължимата възнаградителна лихва, което като величина явно представлява повече от чистата стойност на получения финансов ресурс и за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане, или да осигури поръчител, който да отговаря на многобройни кумулативно поставени изисквания, и то да осигури обезпечението в 3-дневен срок от сключването на договора. Т.е., поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, кредиторът цели да се обогати като реализира допълнително вземане, което обозначава като „неустойка“.

Същевременно, кредиторът не включва в ГПР т.нар. от него „неустойка” по чл.11 от договора, като изрично е посочил в договора, че размерът на ГПР включва единствено договорената между страните възнаградителна лихва. По този начин се цели заобикаляне на нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този извод е илюстриран и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка”, като при формирането на всяка погасителнаа вноска добавя и част от дължимата сума за „неустойка“.

В тази връзка, явно е очакването на кредитора, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Затова, съдът счита, че вземането за неустойка, което на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора (съответно, сигурен разход за потребителя), е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съобразно чл. 19, ал. 1 ЗПК, вр. §1, т. 1 от ДР на ЗПК, е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай, в договора е посочено, че ГПР е 47.7 %, но същият очевидно не съответства на действителния процент на разходите. Както вече бе посочено, предвид предпоставките, при които става изискуема предвидената в чл.11 от договора „неустойка”, 3 то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.

Предвид изложеното съдът намира, че процесният договор за кредит не отговаря на изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради което е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД. Съгласно чл.23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В случая се установява от приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, че заемателят е направил плащания по кредита в общ размер на 993.00 лв. Ето защо, дължимата „чиста стойност“ по кредита, по смисъла на чл.23 от ЗПК, която подлежи на връщане, е 907.00 лв.

Предвид недействителността на договора, посочената в него дата на изпълнение не удостоверява настъпването на падеж на задължението за връщане на чистата стойност на кредита по чл.23 от ЗПК.

Предвид изложеното, съдът намира, че искът следва да бъде уважен за сумата 907.00 лв. - главница, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението- 31.10.2023, а в останалата му част – да бъде отхвърлен.

Относно разноските:

Предвид изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът следва да заплати на ищеца направените по делото разноски, в т.ч. разноските в заповедното производство съразмерно на уважената част от иска.

Относно разноските: Съобразно т.12 от Тълкувателно решение № 4/2013г. по т.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода от делото разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното производство. Съобразно уважената част от исковете ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 81.16 лева, представляваща направени разноски в заповедното производство.