Решение № 260002 от 29.04.2024, Апелативен съд - Пловдив

Р

Е Ш Е

Н И Е гр. Пловдив, 29.04.2024 г.

В

ИМЕТО НА НАРОДА

ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН

СЪД, II-ри търговски състав, в открито заседание на двадесет и втори март през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕСТОР СПАСОВ

ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ БРУСЕВА

МЕДЕНКА НЕДКОВА при секретаря КРАСИМИРА НЕСТОРОВА КУТРЯНСКА, като разгледа докладваното от съдия Емилия Брусева въззивно гражданско дело N 800 по описа за 2014 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба вх. №56 от 08.04.2014г. от М.и.

***, ЕИК ****** – чрез процесуалния представител на същото адв. К.Р. с адрес: *** против решение №63 от 25.03.2014 г., постановено по гр. д. N 18/2013 г. по описа на Окръжен съд - К, в частта, с която е отхвърлен предявеният от М.и. ***, ЕИК ****** против О.К. ***, ЕИК ***иск с правно основание чл.108 от ЗС във вр. с пар. 5, ал.1 от Закона за вероизповеданията във вр. с чл.3 ал.2 вр. с чл.2 ал.2 от Закона за възстановяване на собствеността върху одържавени недвижими имоти за признаване за установено по отношение на О.К. че М.и. е собственик на следния недвижим имот: част от поземлен имот с идентификатор ****** по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. К, одобрени със Заповед №***. на ИД на ИА «Г**» - гр. С., с адрес на поземления имот – гр. К, бул. «*», която част е с площ 1 718.26 кв.м., с трайно предназначение на територията - урбанизирана, с начин на трайно ползване – спортно игрище, номер по предходен план: няма, при съседи на целия имот: ПИ **, ПИ **** и ПИ ******, която площ е придадена от ПИ с идентификатор ***към ПИ с идентификатор ******, заключена между настоящата кадастрална граница на двата имота и регулационната им граница според плана на гр. К от 1921г. и за осъждане на О.К. да предаде на ищеца владението върху този незастроен терен.

Изразява становище за незаконосъобразност на обжалвания акт и несъгласие с основните правни доводи за отхвърляне на иска – относно липса на правоприемство между ищеца и някогашната К. М.**, прекратена през 1949г. и липса на идентичност между претендирания имот и имота по нотариален акт за покупко – продажба от 23.09.1922г. на К. мирови съдия. Позовава се на допуснати процесуални нарушения, свързани с недопускане на свидетелски показания и на допълнителни задачи към съдебно – техническата експертиза, което е препятствало възможността да бъде доказано, че отнетия без законово основание имот, съществува до размерите, в които е бил отнет и понастоящем попада в рамките на два поземлени имота.

Моли съда да постанови решение, с което да отмени обжалваното решение и по същество да постанови друго, с което да уважи предявеният иск за собственост по отношение на частта от ПИ ****** с площ 1 718.26 кв.м.

В защитата по същество на спора искът зае ревандикация се поддържа до част от посочения имот с площ 1 011 кв.м.

Въззиваемата страна О.К. ***, ЕИК ***не изразява становище по жалбата.

След преценка на събраните по делото доказателства, съдът намира за установено следното:

Иск с правно основание чл.108 от ЗС във вр. с пар. 5, ал.1 от Закона за вероизповеданията във вр. с чл.3 ал.2 вр. с чл.2 ал.2 от Закона за възстановяване на собствеността върху одържавени недвижими имоти.

Предявен от М.и. ***, ЕИК ****** – чрез процесуалния представител на същото адв. К.Р. против О.К. ***, ЕИК ***. Ищецът твърди, че съгласно уставите на М.и. – и този от 1919г., и този от 1945г., така и по-късните такива най-малката организационна единица на изповеданието е била местната мюсюлманска верска общност /община/, чийто орган се явява мюсюлманското настоятелство. Посочва, че М. в. община е притежавала и стопанисвала джамиите и другите имоти на същата, включително училищата на тази в. общност. Посочва също, че М.И.не е преставало да съществува като юридическо лице. Поради това до влизане в сила на Закона за вероизповеданията – 01.01.2003г., неговите местни поделения – м.н. се явяват правоприемници на съответните м. в. о., включително и по отношение на притежаваните от тях права на собственост върху недвижими имоти. Съгласно пар.2 ал.4 от ЗВ ако след влизане в сила на закона не последва пререгистрация на съответното М.** в компетентния Окръжен съд, съществуващото до този момент настоятелство, губи своя статут на юридическо лице. Счита, че в този случай негов правоприемник се явява самото изповедание. Посочва, че М.И.е едно от законно регистрираните в страната вероизповедания. То се явява правоприемник на М. в. община, съществувала на територията на * със статут на ЮЛ. Позовава се на издаденото на основание пар.4 ал.1 от ПЗР на ЗВ удостоверение на Дирекция „В.“ при Министерски съвет на Република Б относно наличието на такова правоприемство.

Твърди, че съгласно цитираното удостоверение М.И.е правоприемник на всички м. в. о., включително и на тази, съществувала на територията на К със статут на ЮЛ.

Поради правоприемството, счита, че се явява собственик на недвижимите имоти, притежавани от някогашната М.**, съществувала на територията на гр. К. Твърди, че именно М. в. община, съществувала на територията на гр. К е придобила правото на собственост върху имота, част от който се претендира с предявения ревандикационен иск. Посочва, че това е осъществено чрез договор за покупко – продажба на недвижим имот, сключен на 23.09.1922г., обективиран в н.а. **. по сигнатурата на К. мирови съдия. С този договор М. в. община, съществувала на територията на гр. К е придобила една нива в К.землище, състоящата се от 11 дюлюма и 2 лехи, т.е. площта и по нотариален акт възлизала на 11 200 кв.м. /тъй като съгласно Закон за мерките и теглилките от 1882г. един дюнюм /дюлюм/ е равен на 1 000 кв.м., а една леха – на 1 ар или на 100 кв.м./.

Твърди, че действителната площ на имота била по-голяма, а именно 18 400 кв.м. Твърди, че в периода 1923г. – 1928г. е построена сграда на медресето /духовно училище/. То представлявало триетажна масивна сграда с подземие със застроена площ 944.90 кв.м. Твърди, че до 1949г. тази сграда била използвана и като училище и училищно общежитие, така и за настаняване на войскови части и тютюневи търговци. В двора е имало лозе, също отдавано под наем.

Твърди, че през 1950г. както сградата на училището, така и дворното място, били завзети от държавата без правно основание и без на съответната в. община или на и. да е заплатено обезщетение. Бил съставен АКТ № **. за завзет държавен имот, бивша собственост на т. народно училище. Твърди, че след завземането му дворното място е разделено на два самостоятелни имота, а между тях е планирана улица – тупик. Твърди, че теренът, в който е построена сградата на м. по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. К, одобрени със Заповед №***г. на ИД на ИА «Г**» - гр. С. представлява имот с идентификатор ***с площ 10 709.57 кв.м., а сградата в него с идентификатор **със застроена площ 944.90 кв.м. Твърди, че другата част от имота, придобит от М. в. община, съществувала на територията на гр. К и завзет без основание от държавата по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. К, одобрени със Заповед №**г. на ИД на ИА «Г**» - гр. С. е ПИ с идентификатор ****** и представлява празен терен с функция «За Л.Т.» с площ от около 8 100 кв.м., при съседи: ПИ **, ПИ ****, ПИ ******, ПИ **и ПИ ****. Твърди, че този имот се владее без основание от ответника О.К. тъй като са настъпили предпоставките на пар.5 ал.1 и 2 от ПЗР на ЗВ във връзка със Закона за възстановяване на собствеността върху одържавени недвижими имоти.

Във въззивното производство претенцията се поддържа за част от поземлен имот с идентификатор ****** по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. К, която част е с площ 1 718.26 кв.м., с трайно предназначение на територията - урбанизирана, с начин на трайно ползване – спортно игрище, номер по предходен план: няма, при съседи на целия имот: ПИ **, ПИ **** и ПИ ******, която площ е придадена от ПИ с идентификатор ***към ПИ с идентификатор ******, заключена между настоящата кадастрална граница на двата имота и регулационната им граница според плана на гр. К от 1921г.

С писмен отговор от 19.04.2013г. О.К. изразява становище както за неоснователност на предявения иск.Оспорва активната легитимация на ищеца относно твърдяното правоприемство, както и наличието на реституционните предпоставки по ЗВСОНИ във връзка с пар.5 ал.1 и 2 от ПЗР на ЗВ. Твърди, че имотът, по отношение на който са заявени претенции за собственост от М.и. реално съществува, но не в границите и размерите с имота, който е принадлежал на М. в. община, съществувала на територията на гр. К. Твърди, че С.П. „А.“, находяща се в гр. К, представлява застроено УПИ ** по ПУП на гр. К, отреден за „Л.Т.“ с площ 7450 кв.м., ведно с изграденото в него масивен подиум на един етаж от 45 кв.м., два броя съблекални с площ 70 кв.м. и два броя санитарни помещения с площ 30 кв.м. Твърди, че поземлените имоти, от които е съставен този имот са били държавна собственост като по силата на законовото правоприемство на пар.42 от ПЗР на ЗМСМА са станали общинска собственост. Твърди, че за имота е съставен Акт за публична общинска собственост № **. Твърди, че завзетите и отчуждени имоти не са били собственост на К.та в. община, а единствено на частни лица.

По допустимостта на предявения иск:

От страна на ответната О.К. с отговора на исковата молба е направено възражение за липса на активна процесуално-правна легитимация на ищеца, поради това, че липсва твърдяното правоприемство между ищеца и М. в. община, съществувала на територията на К със статут на ЮЛ. Ответникът счита, че правоприемство между М.И.и съществувалите до 1949г. религиозни, религиознопросветни и социално-благотворителни юридически лица се установява само и единствено по исков ред по пар.4,ал.2 от ПЗР на Закона за вероизповеданията /ЗВ/. Настоящата инстанция намира, че въпросът за това правоприемство не касае процесуалната, а материалноправната легитимация на ищеца, тъй като е по съществото на спора във връзка с придобиването на правото на собственост на наведеното основание, а не по допустимостта, обусловена от съществуването на правото на иск в полза на определено лице. Процесуалната легитимация съставлява принадлежността на правото на иск и процесуално легитимирана страна е процесуално правоспособното лице, на което законът е признал правосубектност и което претендира да е носител на защитаваното посредством предявения иск материално право, като предявяването на чужди права е изключение, допустимо само в предвидените от закон случаи, съгласно чл.26,ал.2 от ГПК. За процесуалната легитимация съдът следи служебно, тъй като тя е абсолютна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск.

При проверката на процесуалната правоспособност съдът не изхожда от твърдението на ищеца, а от обективното съществуване на правното му качество. Ищецът М.и. е регистрирана с решение от 18.02.2003г. по ф.дело №1659/2003г. на СГС, според представеното с исковата молба удостоверение, религиозна институция, поради което и съгласно чл.14 и сл. от Закона за вероизповеданията има статут на юридическо лице, което като такова и съгласно чл.27,ал.1 от ГПК и чл.131 от ЗЛС притежава процесуална правоспособност. При проверката дали искът е предявен от надлежна страна съдът изхожда от правното твърдение на ищеца в исковата молба относно носителя на спорното материално право. В случая ищецът М.и. твърди да е носител на правото на собственост върху процесния имот по реституция като правоприемник на някогашната К. М **. Дали такова правоприемство е налице е въпрос по същество относно действителната принадлежност на защитаваното материално право.

По оплакванията за незаконосъобразност на съдебния акт:

Правоприемството подлежи на установяване в исково, а не охранително производство по см. на пар.4 ал.2 от ПЗР на ЗВ. Поради неспазването на този процесуален ред постановеното Решение от 04.06.2013г. по ф.дело №1659/2003г. на СГС, с което в рамките на едностранно охранително производство е признато за установено, че М.и. е правоприемник на посочени религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица, съществували в периода до 1949г., сред които и М.** /М**/ гр.Карлово, е обезсилено с Решение №966 от 12.05.2015г., поправено с Решение №1028 от 19.05.2015г. и с Решение №1190 от 05.06.2015г., постановени по ф.дело №964/2014г. на Софийски апелативен съд, чието касационно обжалване не е допуснато с Определение №74 от 28.01.2016г. по т.дело №2451/2015г. на ВКС. М.и. е предявило по исков ред претенцията си за правоприемство по пар.4 от ПЗР на ЗВ, за което е образувано т.дело №1802/2010г. по описа на СГС. Производството е прекратено спрямо всички ответници, като спрямо последния – О***, исковата молба е върната с влязло в сила на 02.10.2020г. разпореждане от 11.12.2019г., а с влязло в сила на 02.06.2022г.