Определение № 3050 от 08.10.2026, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3050 гр. София, 08.10.2026 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в закрито заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ася Събева

Членове:

Елена Тахчиева

Кристина Филипова като разгледа докладваното от Елена Тахчиева Въззивно частно гражданско дело № 20261000502330 по описа за 2026 година

Производството е по чл.274,т.2, във вр. с чл.95,ал.5 ГПК.

Постъпила е частна жалба вх.22220/31.07.2026г. от Г. В. К. против определение № 15489/18.07.2026г по гр.дело № 6632/2024г. по описа на Софийски градски съд, ГО, 1-30 състав, с което е оставена без уважение молбата му за предоставяне на правна помощ и освобождаване от държавна такса по чл.83, ал.2 ГПК и е прекратено производството по делото.

Против разпореждането е подадена частна жалба от Г. В. К. – руски гражданин, ищец по делото. Частният жалбоподател твърди, че от три години съдията докладчик не е предприел действия по делото, вместо това го е прекратил без да се произнесе по исканията му за освобождаване от държавна такса и предоставяне на правна помощ. Твърди, че в този период е получил множество определения от съдия Е. Г. /цитирани в жалбата/, с които му отказвал правна помощ и прекратявал производствата по всички ИМ, което представлявало отказ от правосъдие и злоупотреба с право, ограничаване достъпа на ищеца до правосъдие и по този начин са му причинени вреди по чл.282,ал.2 и 3 НК. Иска отвод на посочения съдия.

Иска отмяна на определението, освобождаване от държавна такса и допускане на правна помощ.

САС в настоящия състав, като взе предвид оплакванията в частната жалба във връзка с данните по делото и въз основа на закона, приема следното: Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК от надлежна страна, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима и подлежаща на разглеждане по същество. Съгласно задължителните указания, дадени с ТР № 6/2017 г. от 15.01.2019 год.на ОСГТК на ВКС, ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл.269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба.Следователно в производството по частните жалби е налице т.нар. „пълен въззив“ и след като жалбоподателят иска отмяна на акта в цялост, то съдът ще следва да се извърши цялостна проверка за законосъобразността на разпореждането, без да е обвързан само от изложените в частната жалба доводи.

С обжалваното определение съдът е отхвърлил искането на ищеца К. за освобождаване от държавна такса,отхвърлил е искането за предоставяне на правна помощ и 1 е прекратил производството по делото. Мотивите за прекратяването са, че в ИМ ищецът не описвал правонарушение, за евентуалните вреди от което да му се дължи обезщетение.

Затова съдът е приел, че за ищеца липсва правен интерес от предявяването на иска, което прави производството недопустимо, и че прекратяването на производството поради липса на правен интерес е хипотеза, идентична на тази по чл.24,ал.2 от ЗПП. По тази причина е отхвърлил както искането за допускане на правна помощ, така и за освобождаване от държавна такса.

Постановеното първоинстанционно определение, с което производството по делото е прекратено директно поради „недопустимост на иска“ без даване на указания за отстраняване на нередовностите на исковата молба, и с което едновременно са отхвърлени исканията за правна помощ и освобождаване от държавна такса, е процесуално незаконосъобразно и страда от съществени пороци. Съгласно чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК ищецът е длъжен да изложи обстоятелствата, на които се основава искът, и да формулира своето искане (петитум) достатъчно ясно, че да се индивидуализира спорното материално право. Жалбоподателят твърди, че от 9г. и 5 месеца се намира в затвора без присъда, няма никакви доходи, социално слаб е, няма семейство, чужденец е и не познава законите на Република България. Твърди, че на 29.11.2024г. получил 10 броя определения по заведени от него дела в СГС, всички с докладчик съдия Е. Г., с които му отказвал правна помощ и прекратявал производствата по всички ИМ. Твърди, че това било флагрантен отказ от правосъдие и злоупотреба с право, ограничаване достъпа на ищеца до правосъдие и по този начин са му причинени вреди по чл.282,ал.2 и 3 НК. Мотивите за прекратяването са, че в ИМ ищецът не описвал правонарушение, за евентуалните вреди от което да му се дължи обезщетение. Затова съдът е приел, че за ищеца липсва правен интерес от предявяването на иска, което прави производството недопустимо. Съдът е приел, че прекратяването на производството поради липса на правен интерес е хипотеза, идентична на тази по чл.24,ал.2 от ЗПП. По тази причина е отхвърлил както искането за допускане на правна помощ, така и за освобождаване от държавна такса.

Така обжалваното определение е частично неправилно. Незаконосъобразно е в частта, с която едновременно с отказването на правна помощ и освобождаване от държавна такса е прекратено производството. Това е така, тъй като съгласно разпоредбата на чл.95,ал.5 ГПК и тази на чл.83 ГПК, отказът на първоинстанционния съд да допусне правна помощ и да освободи ищеца от заплащане на държавна такса, подлежи на обжалване с частна жалба. Едва след стабилизиране на такова определение, след изтичане на срока за обжалване /ако не е обжалвано/. На следващо място съдът може да прекрати производството, като преди това даде на ищеца указания за отстраняване на допуснатите нередовности. Съгласно чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК ищецът е длъжен да изложи обстоятелствата, на които се основава искът, и да формулира своето искане (петитум) достатъчно ясно, че да се индивидуализира спорното материално право. Наличието на многословни, несистематизирани, хаотични или неясни твърдения относно конкретните действия/бездействия, периода и настъпилите вреди /както е в случая/, представлява нередовност на исковата молба по смисъла на чл. 127 ГПК. При констатирана нередовност процесуалният закон не дава право на съда да прекрати производството веднага, напротив императивната разпоредба на чл. 129, ал. 2 ГПК го задължава служебно да даде на ищеца конкретни, ясни и изчерпателни указания какво точно следва да уточни в едноседмичен срок. Прекратяването на делото на етап първоначална проверка, без да е проведена задължителната процедура по чл. 129 ГПК, съставлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила.

Въззивният съд дължи произнасяне по оплакванията, свързани с незаконосъобразността на определението в останалата му част - искането за допускане на правна помощ по делото е неоснователно, както е приел и първоинстанционният съд.

Предоставянето на правна помощ, състояща се в осигуряване на безплатна адвокатска 2 защита, се извършва по реда на чл.95 от ГПК и при условията и наличието на предпоставките, уредени в Закона за правната помощ. Правна помощ под формата на процесуално представителство /чл.23, ал.2 от ЗПП/ се предоставя на физически лица, които поради имотното си състояние нямат възможност да ползват такава и когато това е в тяхна полза. Законът не задължава съда да предостави правна помощ безусловно, а дава възможност за преценка доколко това би било от полза за молителя и доколко заявената претенция е допустима, обоснована и вероятно основателна. Преценката дали страната разполага със средства се прави при съобразяване с доходите на лицето или на неговото семейство; имущественото състояние, удостоверено с декларация; семейното положение; здравословното състояние; трудовата заетост; възрастта и други обстоятелства /чл. 23, ал. 3 ЗПП /. Действително, видно от представената декларация по чл.83,ал.2 ГПК за материалното и гражданско състояние на ищеца Г. К. се установява, че същият е руски гражданин и се намира в Централния Софийски затвор /от повече от 9г./, разведен е, не притежава недвижимо и движимо имущество, нито МПС, не получава никакви доходи. При тези факти се налага изводът, че жалбоподателят действително не притежава средства за заплащане на адвокатско възнаграждение. Според разпоредбата на чл.24, т.1 от ЗПП обаче, правна помощ по чл.21, т.1, 2 и 3 от ЗПП не се предоставя /дори и да са налице предпоставките на чл.23,ал.3 от ЗПП/, когато предоставянето на такава не е оправдано от гледна точка на ползата, която тя би донесла на лицето, кандидатстващо за правна помощ. Според чл.24,т.2 ЗПП правна помощ не се предоставя и когато претенцията е очевидно неоснователна, необоснована или недопустима. В случая е налице именно тази хипотеза, поради това, че с оглед характера на производството, не се изисква задължителна адвокатска защита. Видно от депозираната искова молба, от така изложените твърдения в нея, не може да се обоснове извод за допустима искова претенция. Ищецът твърди в ИМ, че е претърпял неимуществени вреди, оценени на 100 000 евра от незаконосъобразните действия на Прокуратурата на РБ, която отказва да образува наказателно производство срещу АССГ, по негов сигнал за извършено престъпление по чл.282,ал.2 и 3 НК. Твърди, че незаконосъобразно АССГ е приел, че не съдът в лицето на САС, а ГДИН е компетентна да осигури на ищеца поисканото от него протезиране на зъбите. Ищецът твърди, че с това са нарушени правата му по чл.3, 6, 13 и 14 ЕКЗПЧ, по чл.2,ал.1 от ЗОДОВ, чл.2 „в“ от ЗОДОВ и чл.29,45 и 57 от КРБ.

При така изложените твърдения в исковата молба, заявената срещу Прокуратурата на РБ претенция е очевидно неоснователна. Както са описани незаконосъобразните действия на Прокуратурата, те не покриват нито една от хипотезите на чл.2 от ЗОДОВ за ангажиране отговорността на държавата в лицето на посочения ответник. Дори да бъде назначен адвокат, който да осъществи компетентна правна помощ, същият не би могъл да спомогне със своите професионални действия да отстрани нередовностите на ИМ при заявените твърдения за незаконосъобразни действия на ответната прокуратура. Така посочените действия не са включени в хипотезите на чл.2 от ЗОДОВ, за да бъде ангажирана отговорността на държавата. Затова предоставянето на правна помощ е неоправдано по смисъла на чл.24,т.2 от Закона за правната помощ. Това налага обжалваното определение в тази му част да бъде потвърдено като правилно и съобразено със закона.

Основателни единствено са оплакванията против определението в частта му, в която е отказано освобождаването на молителя от държавна такса по чл.83, ал.2 ГПК. Както бе посочено по-горе, представената декларация за имотно и семейно положение, както и съдебно решение за развод по взаимно съгласие, сочат на извод, че ищецът отговаря на условията, предвидени в чл.83,ал.2 ГПК, за да бъде освободен от заплащането на държавна такса в производството, тъй като се явява материално затруднено лице и не разполага със средства за държавни такси. Затова определението в тази му част ще следва да се отмени и вместо това постанови ново по същество, с което молителят се освободи от държавни такси в производството.

По горните съображения, Софийският апелативен съд

3

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ определение № 15489/18.07.2026г по гр.дело № 6632/2024г. по описа на Софийски градски съд, ГО, 1-30 състав, в частта, в която е прекратено производството по делото и връща делото за продължаване на съдопроизводствените действия съобразно мотивната част.

ОТМЕНЯ определение № 15489/18.07.2026г по гр.дело № 6632/2024г. по описа на Софийски градски съд, ГО, 1-30 състав, в частта, в която е отхвърлена молбата на Г. В. К. за освобождаване от държавна такса на осн. чл.83, ал.2 ГПК, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСВОБОЖДАВА Г. В. К. на осн. чл.83, ал.2 ГПК от заплащане на държавна такса в производството по делото.

ПОТВЪРЖДАВА определение № 15489/18.07.2026г по гр.дело № 6632/2024г. по описа на Софийски градски съд, ГО, 1-30 състав в частта, в която е оставена без уважение молбата му за предоставяне на правна помощ по чл.95 ГПК.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4