Определение № 2270 от 29.09.2023, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2270 гр. Пловдив, 29.09.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Величка П. Белева

Членове:

Надежда Н. Дзивкова Рашкова

Виделина Ст. Куршумова

Стойчева като разгледа докладваното от Надежда Н. Дзивкова Рашкова Въззивно частно гражданско дело № 20235300502491 по описа за 2023 година Производството е по чл. 278 ГПК .

Производството е образувано по частна жалба на ЕР 35 констръкшън ЕООД против Определение № 5283/05.05.2023г., пост. по гр.д.№ 4011/2022, ПдРС, с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на иска.

Жалбоподателят ЕР 35 констръкшън ЕООД поддържа, че прекратителното определение е неправилно и незаконосъобразно, т.к. мотивът на съда за липса на правен интерес от водене на иска е несъстоятелен. Сочи, че е предявил отрицателен установителен иск с пр. осн. чл.124 от ГПК във вр. с чл.327, ал.1, т.2 от КТ и чл.221, ал.1 от КТ като е твърдял, че липсва законово основание за соченото от работника прекратяване на трудовото правоотношение и че е налице злоупотреба с право. Счита, че след като в първоначалния доклад съдът е приел, че предявеният иск е допустим и са проведени няколко съдебни заседания, като са събирани и доказателства, то той е бил длъжен да постанови акт по същество, т.к. така се обезсмислят извършените процесуални действия до момента. Сочи, че за него е налице правен интерес от водене на установителен иск, т.к. така би могъл да осуети неправомерни имуществени претенции от страна на работника за обезщетения, налагането на санкции от Инспекцията по труда, да търпи имуществени вреди от неправомерното поведение на ответницата. Счита за неправилен извода на съда, че само работника разполага с правото на иск за защита срещу незаконно уволнение. Поддържа, че съдът не познава трудовото законодателство, приемайки че работодателят не е бил длъжен да прекрати ТПО при направено изявление от работника, т.к. императивната норма на чл.335, ал.2 от КТ урежда прекратителното действие на това изявление от точно определен 1 момент. Твърди, че издаваната в последствие заповед по чл.326 и чл.327 от КТ има констативен характер, а прекратяването настъпва от писменото заявление на работника. Счита за несъстоятелен и доводът на съда, че работодателят е могъл да прекрати ТПО на основанието, което счита за правилно, като в случая това прекратяване е станало екс леге и работодателят не е могъл да влияе на същото. Моли за отмяна на обжалваното определение и връщане на делото за продължаване на съдопроизводството.

Ответната страна Т. С. П. е подала отговор на частната жалба, в който поддържа, че същата е неоснователна. Счита, че работодателят няма правен интерес да води отрицателен установителен иск, т.к. издадената заповед за прекратяване на ТПО отговаря на изявлението на работника. Счита и че няма правен интерес от иск за отмяна по съдебен ред на заповедта, т.к. същата е издадена от самия него. Моли за потвърждаване на обжалваното определение.

При проверка данните по делото, настоящият съдебен състав, констатира, че жалбата е допустима, подадена от легитимирано лице – ищец в производството, против подлежащи на обжалване съдебен акт, в срок е , внесена е дължимата ДТ. По същество, съдът намира следното:

Производството по гр.д.№ 4011/2022г. е започнало по искова молба на ЕР 35 констръкшън ЕООД против Т. П. за признаване за установено в отношенията помежду им, че ТПО между тях не е прекратено на осн. чл.327, ал.1, т.2 от КТ и дружеството не дължи на ответницата обезщетение по чл.221, ал.1 от КТ в размер на БТВ за неспазен срок на предизвестие. Заявено е, че при условията на евентуалност , в случай на уважаване на главните искове , предявява и установителен иск, че действителното основание за прекратяване на ТПО е чл.326, ал.1 от КТ с упражнено право за неотработване на предизвестието по чл.220, ал.1.

Първоначално районният съд е приел за разглеждане така предявените искове, като е изготвил доклад, но след обявяване на делото за решаване, в срока на произнасяне е постановил обжалваното определение, в което е приел, че така предявените искове са недопустими и е прекратил производството. Следва да се отбележи, че при постановяване на решението съдът е допуснал процесуален пропуск като не е отменил определението за даване ход на делото по същество преди произнасяне по допустимостта на предявените искове. Мотивите на първостепенният съд за прекратяване на производството са свързани с това, че за предявяване на установителен иск е необходимо за ищеца да съществува правен интерес от позитивно решение без да се налага воденето на други искове. Приел е, че в областта на трудовото законодателство установителните искове са изчерпателно уредени и то с предвидена кратка погасителна давност с оглед необходимостта за стабилизиране на прекратяването на трудовите правоотношения. Посочил е, че възможните спорове за 2 прекратяване на ТПО са изчерпателно уредени и право да бъдат повдигани е предоставено единствено на работника, но не и на работодателя, който има господстващо положение в това правоотношение, като включително съставя документите за прекратяване на отношенията с работника. С оглед на това е приел, че работодателят е имал правната възможност да прекрати ТПО на основанието, което счита за действително и ако е считал, че посоченото от самия него основание не е правилното, то е следвало самият той да посочи основанието, на което се прекратява трудовия договор. Счел е, че с издаването на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение с работника се преклудира правото на работодателя да посочва основанието за това прекратяване. По тези съображения е счел предявените искове от работодателя за недопустими и е прекратил производството.

Настоящата инстанция споделя крайните изводи на първоинстанционния съд относно недопустимостта на така предявените искове, макар и по различни съображения.

Прекратяването на трудовото правоотношение може да бъде извършено както по инициатива на работодателя / в тези случаи говорим за упражнено право на уволнение/, така и по инициатива на работника. Когато работникът е упражнил правото си на прекратяване на ТПО без предизвестие, то достигането на едностранното изявление до другата страна води до автоматично прекратяване на правоотношението.

В този случаи работодателят няма правото на преценка дали законосъобразно е упражнено субективното право на работника на прекратяване на ТПО. Това изявление произвежда действие в момента на достигане до работодателя / чл.335, ал.1, т.3 от КТ/ и трудовият договор вече е прекратен, като не може да бъде прекратяван повторно или на друго основание. КТ предвижда изрично искове за защита на работника от незаконосъобразно упражнено право на уволнение/ чл.344/. За работодателя, обаче, не е предвиден специален ред за защита от незаконосъобразно упражняване от работника на субективното му потестативно право на прекратяване на ТПО. За него не съществува възможност да иска отмяна на прекратяването на трудовото правоотношение, извършено едностранно от работника, като това е гаранция за не допускане на принудителен труд. Предвидена е друга възможност за защита от последиците на това прекратяване – да оспорва дължимостта на обезщетение по чл.221, ал.1 от КТ, както и да претендира заплащане на обезщетение за неспазено предизвестие –чл.220 от КТ. В този смисъл са и разясненията, дадени в редица произнасяния на ВКС - Р59/16.06.2020,гр.д.№3418/2019,IIIг.о., Р№ 87/11.05.2012, гр.д.

№219/2011, IVг.о., Р№34/03.04.2017, гр. д. № 3010/2016 г., III г. о., О№150/19.03.2014, ч. гр. д. № 808/2014 г. и др.

С оглед така очертаната правна регламентация, съдът намира, че в настоящия случай работодателят не обосновава правен интерес от водене на установителен иск за 3 признаване за установено, че работникът не е прекратил трудовото правоотношение помежду им на едно правно основание – чл.327, ал.1, т.2 от КТ , а на друго – чл.326, ал.1 от КТ. Това е така, т.к. за работодателя правният интерес е да получи обезщетението заради неспазено предизвестие – чрез иск по чл.220 от КТ, който е осъдителен, а не чрез установителен иск за правното основание на което са прекратени правоотношенията с работника. Тук е мястото да се посочи и че исковата молба е страдала от нередовност досежно посочения от ищеца начин на съединяване на исковете – заявено е, че иска за признаване за установено кое е действителното правно основание на прекратяване на трудовия договор е съединен при условията на евентуалност – при уважаване на главния иск. В случая двата иска не могат да се съединяват евентуално, т.к. отричането на първото заявено право не води до разглеждане на второто , а напротив – логически следва да се разгледат и двата иска, т.к. те са взаимосвързани и обусловени един от друг, при което съединяването им би следвало да е кумулативно.

Предвид изложеното, съдът намира, че за ищеца не е налице правен интерес от предявяване на двата установителни иска за признаване на незаконосъобразността на посоченото от работника правно основание за прекратяване на ТПО с работодателя и респ. установяване на действителното правно основание. Поради това предявените искове се явяват недопустими и производството по тях следва да бъде прекратено.

До същите фактически и прани изводи е достигнал и първоинсатнционния съд, макар и с различни съображения, поради което и прекратителното определение следва да бъде потвърдено.

По изложените съображения съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 5283/05.05.2023г., пост. по гр.д.№ 4011/2022, ПдРС.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване на осн. чл.274, ал.4 във вр. с чл.280, ал.3, т.3 от ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4