Определение № 2716 от 23.09.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2716 гр. София, 23.09.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Росица Божилова

Членове:

Анна Ненова

Татяна Костадинова като разгледа докладваното от Татяна Костадинова Касационно търговско дело № 20258002900650 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по жалби на „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД и Б. С.

М. срещу Решение № 440/06.12.2024 г. по в.гр.д. № 486/2024 г. на АСПловдив, с което частично е отменено и частично е потвърдено Решение № 182/18.04.2024 г. по т.д. № 477/2021 г. на ОС-Пловдив, постановено по искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ.

Касаторът „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД го обжалва в частта, с която е осъден да заплати на Б. С. М. 40 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, и 1 870,29 лв. – обезщетение за имуществени вреди, претърпени във връзка с пътно-транспортно произшествие, настъпило на 17.07.2020 г., ведно със законната лихва от 18.09.2020 г. до погасяването.

Заявява оплакване за неправилност на решението на касационни основания по чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК – поради нарушение на чл. 52 и чл. 51, ал. 2 ЗЗД и поради необоснованост. Поддържа, че въззивният съд погрешно е приложил изискването за справедливост по чл. 52 ЗЗД, тъй като не е съобразил, че ищецът е напълно възстановен, че присъдената сума надхвърля минималната работна заплата за страната към датата на събитието за много по-дълъг от възстановителния период и че вече е изплатено обезщетение за временна неработоспособност. Счита още, че степента на допринасяне от ищеца за настъпване на вредите е определена неправилно предвид множеството извършени от него нарушения на правилата за движение по пътищата – управление на автомобила след употреба на алкохол и със значителна скорост, без поставен предпазен колан и при липса на предприето своевременно спиране, които нарушения според касатора обосновават поне равен с този на другия водач принос. Поддържа се и необоснованост на извода за стойността на разходите за лечение, извършени в причинна връзка с уврежданията, както и нарушение на материалния закон относно изпадането на застрахователя в забава при липса на посочена от увреденото лице банкова сметка. Като основание за допускане на касационно обжалване касаторът сочи очевидната неправилност на решението (чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК), както и поставя 1 въпроси, чийто отговори счита за дадени в противоречие с практиката на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК) или за значими за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК).

Ответникът по тази жалба Б. С. М. заявява, че изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдържа оплакване за неправилност на въззивното решение, а не аргументация относно правния характер на поставените въпроси и на селективните критерии за касация. Допълва, че въпросите не са решени в противоречие с практиката на ВКС в контекста на поддържаните касационни доводи. Излага и становище за неоснователност на жалбата по същество.

От своя страна Б. С. М. обжалва въззивното решение в частта, с която след отмяна на първоинстанционния акт предявеният от него иск за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 40 000 лв. до 85 000 лв., а искът за обезщетение за имуществени вреди – над 1 519,61 лв. до 2 337,86 лв., както и в частта относно началния момент на присъдената законна лихва. Заявяват се касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

Според касатора въззивният съд не е спазил критерия за справедливост, установен от чл. 52 ЗЗД, като не е анализирал обективно причинените от събитието травматични увреждания, вкл. три тежки счупвания на двата крака едновременно, довели до необходимост от сложно оперативно и продължително лечение без пълно възстановяване поради остатъчно скъсяване на единия долен крайник. Касаторът сочи, че повечето от критериите за справедливост са разгледани от въззивния съд само формално, а други въобще не са обсъдени, нито са съобразени съдебната практика по сходни случаи и установените застрахователни лимити, а вместо това въпреки европейското покритие на полицата като критерий за размера на обезщетението е отчетена минималната работна заплата за страната.

Поддържа, че в противоречие със събраните доказателства е формиран и изводът за допринасяне по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, тъй като не се установява причинна връзка между възприетото от съда нарушение на правилата за скоростта на движение и настъпилото събитие. Относно началния момент на дължимост на лихва за забава касаторът заявява, че неправилно не е взето предвид по-ранното уведомяване на застрахователя от делинквента, което, макар и заведено по сключената между двамата застраховка „Каско“ за увреждащия автомобил, съдържа достатъчно информация за събитието. Като основание за допускане на касационно обжалване касаторът сочи въпроси, които според него са решени в противоречие с практиката на ВКС (чл. 280, ал.

1, т. 1 ГПК), както и въпроси, чийто отговори намира за значими за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК).

Ответникът по тази жалба „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД оспорва предпоставките за допускането й до касационен контрол, като заявява, че цитираната от касатора съдебна практика е неотносима, а ако е налице противоречие с нея, то е в насоката, поддържана в подадената от него касационна жалба. Излага становище и по същество.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото, приема следното:

Въззивното решение по иска за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за лечение и възстановяване, не подлежи на обжалване с оглед въведения с чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 ГПК праг (искът е с цена от 2 337,86 лв. и няма връзка на обусловеност с иска за обезщетяване на неимуществените вреди). Поради това касационните жалби в тази част следва да бъдат оставени 2 без разглеждане.

В останалата част - по иска за обезщетение за неимуществени вреди, ведно с лихва върху него, жалбите са допустими като подадени от надлежни страни в срока по чл. 283 ГПК срещу обжалваемо решение на въззивен съд.

Това налага да се разгледат предпоставките за допускането им до касационно обжалване.

Б. С. М. е предявил срещу „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД частичен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за сумата от 85 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от травматични увреждания, настъпили във връзка с реализирано на 17.07.2020 г. пътно-транспортно произшествие, причинено противоправно от водач на автомобил, чиято гражданска отговорност като автомобилист е задължително застрахована от ответника, ведно със законната лихва от 24.07.2020 г. до погасяването.

Първоинстанционният съд е приел за установени елементите от състава на деликта (относно авторството, вината и противоправността – позовавайки се на влязло в сила споразумение по чл. 384 НПК) и елементите от състава на отговорността на застрахователя (валиден застрахователен договор за покриване на гражданската отговорност за вреди, причинени при управление от делинквента на процесното МПС към датата на събитието); счел е за доказано, че в причинна връзка с деликта ищецът е получил разкъсноконтузна рана на главата и счупване на кости на двата крака, довело до необходимост от три оперативни намеси и усложнен възстановителен период, свързан с ползване на инвалидна количка и с временна неработоспособност за 210 дни; като актуално състояние на увредения е приета хипотрофия на мускулатурата на десния крак и скъсяване на дясна подбедрица с 10 мм, но без нарушение на походката. При тези данни първоинстанционният съд е определил като справедливо обезщетение сумата от 65 000 лв. По своевременно направеното от ответника възражение за допринасяне съдът е приел за недоказано неизползването на обезопасителен колан от увредения, но за установено е намерил допринасянето на последния чрез управление на автомобила след употреба на алкохол с концентрация в кръвта 0,38 промила и с превишена и несъобразена скорост от 117 км/ч. Въз основа на това съдът е определил степен на допринасяне от 35 % и искът за неимуществени вреди е уважен за сумата от 42 250 лв., ведно със законната лихва от предявяването му предвид липсата на посочена от увредения банкова сметка в по-ранен момент съгласно чл. 380, ал. 3 КЗ.

За да отмени частично първоинстанционното решение, въззивният съд е стигнал до различни правни изводи относно справедливия размер на обезщетението, степента на допринасяне от пострадалия и началния момент, от който застрахователят дължи лихва. Отчел е, че през първите два месеца от събитието ищецът е бил в пълна зависимост от помощта на други хора предвид едновременното увреждане на двата му крака, че понастоящем е възстановен, но със скъсяване на подбедрицата без отражение върху походката и с хипотрофия на мускулатурата на десния крак, която може да бъде преодоляна с рехабилитация, че към момента на събитието увреденият е бил млад мъж и влошеното му здравословно състояние е нарушило социалната и трудовата му реализация в периода на възстановяване. При тези факти и при съобразяване на данните за икономическите условия в страната към 2020 г., лимита на застраховката и присъжданите обезщетения за сходни случаи въззивният съд е счел, че справедливото обезщетение възлиза на 3

50 000 лв. По възражението по чл. 51, ал. 2 ЗЗД е приел за доказано допринасяне от ищеца чрез управление на автомобила с неразрешена скорост, която е и несъобразена с наличието на превозно средство в уширението на пътя. Отречено е допринасяне чрез употреба на алкохол и непоставяне на обезопасителен колан. Така съдът е намалил определеното от него справедливо обезщетение с 20 %, в резултат от което същото е присъдено до сумата от 40 000 лв.

Относно задължението за лихва въззивният съд е счел, че то е възникнало от момента на уведомяване на застрахователя от увреденото лице, като е намерил за неоснователен наведения от ищеца довод, че лихва се дължи на по-ранната от двете дати: след изтичане на седем дни от деликта, когато делинквентът е следвало да уведоми своя застраховател, или след уведомяване на застрахователя от делинквента за дължимо обезщетение по застраховка „Каско“ във връзка със същото събитие. Второто обстоятелство е прието за неотносимо поради липса на индивидуализиращи данни относно пострадалия в уведомлението. Същевременно въззивният съд е определил за неоснователно и оплакването на застрахователя, че не дължи лихва поради непредставена от увреденото лице банкова сметка, като е посочил, че последицата от този факт, свързана с освобождаване на длъжника от забава, настъпва само при определено от застрахователя обезщетение, но не и при отказ такова да бъде платено доброволно.

При изложените данни не се установява поддържаната от касатора „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД очевидна неправилност на въззвиния акт по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Същата би била налице, ако решението е постановено при тежко и видимо от него или от мотивите му нарушение на закона или на правилата на формалната логика, чието установяване е възможно без извършване на анализ на данните по делото и на събраните в хода му доказателства (например прилагане на отменен закон, прилагане на закон в противоположния му смисъл, нарушаване на основни съдопроизводствени принципи или формиране на изводи в явно противоречие с логическите правила). В случая касационните доводи почиват на аргументи, черпени от събраните доказателства (свидетелски показания, заключения на вещи лица), а това изключва очевидността според разяснения по-горе смисъл.

Заявените от страните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК изискват като общ селективен критерий да е поставен въпрос, който съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС трябва да е включен в предмета на спора, да е обуславящ за решаването му, да кореспондира с въведените касационни основания по чл. 281 ГПК и отговорът му да не произтича от конкретните събрани по делото доказателства, а да може да бъде даден абстрактно независимо от конкретиката на делото.