Решение № 1143 от 13.11.2024, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1143 гр. София, 13.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Иво Дачев

Членове:

Мария Георгиева

Асен Воденичаров при участието на секретаря Ваня Ил. Иванова като разгледа докладваното от Иво Дачев Въззивно гражданско дело № 20241000501512 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

С решение № 41 от 29.04.2024 г., постановено по т. д. № 83/2023 г. на Окръжен съд - Враца, са отхвърлени предявените от „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД срещу Д. К. Т. искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сума в общ размер на 31 328.09 лв., от които 20 000 лв. представляващи главница по Договор за издаване на кредитна карта № 38РКО-А08523/10.02.2005 г., Анекс от 30.01.2007 г. и Анекс от 16.10.2007 г., сумата 11 173.65лв. - договорна лихва за периода от 20.11.2019 г. до 03.10.2022 г., вкл., сумата 94.44 лв. - законна лихва за периода от 04.10.2022 г. до 20.10.2022 г., както и сумата от 60 лв. - разноски за връчване на покана за предсрочна изискуемост, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 21.10.2022 г. до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч. гр. дело № 1477/2022 г. на Районен съд - Козлодуй, като погасени по давност.

Срещу така постановеното решение в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК е постъпила въззивна жалба от „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД, с 1 развити оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа се, че процесният договор, от който произтичат спорните вземания, не е стандартен потребителски договор, а е такъв за овърдрафт, при който липсва погасителен план, а договореният кредитен лимит се ползва многократно. Поради това вземането на банката за невъзстановения размер от кредитния лимит става изискуемо и подлежи на връщане с изтичане на крайния срок на договора или с обявяване на предсрочна изискуемост. Тъй като в случая такава е обявена през 2022 г., от когато до подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение не е изтекъл петгодишният давностен срок, се иска обжалваното решение да бъде отменено изцяло и вместо него предявените искове да бъдат уважени.

Въззиваемият Д. К. Т. в срока по чл.263, ал.1 от ГПК оспорва жалбата по съображения, изложени в депозирания отговор.

Софийският Апелативен съд, като взе предвид събраните доказателства по делото и инвокираните от страните възражения и доводи в пределите на правомощията си по чл. 269 от ГП , намери следното:

Предявени са установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК за установяване съществуването на вземанията на „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД срещу Д. К. Т. за главница (в размер на 20 000 лв.), лихви (11 173.65лв. договорна лихва и 94.44 лв. - законна лихва) и разноски (в размер на 60 лв.), за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч. гр. дело № 1477/2022 г. на Районен съд – Козлодуй.

В срока по чл. 414 ГПК (на 20.04.2023 г.) срещу издадената Заповед за изпълнение длъжникът е подал пред Районен съд – Козлодуй възражение, поради което заповедният съд е указал на „Първа инвестиционна банка“ АД, че може да предяви установителен иск за вземанията си. Искът е предявен в предвидения в чл. 415, ал. 4 от процесуалния закон преклузивен едномесечен срок, поради което се явява допустим.

По същество: от фактическа страна не е спорно, а и от събраните доказателства по делото се установява, че по силата на Договор за издаване на кредитна карта № 38РКО-А-0853/10.02.2005 г. ищецът „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД е предоставил на ответника Д. К. Т. банков кредит под формата на овърдрафт по картова разплащателна сметка в размер на 20 000 лв. за срок от две години.

С Анекс от 30.01.2007 г. срокът на договора е удължен с още две години - до 10.02.2009 г. С нов Анекс от 16.10.2007 г. страните са уговорили, че издадената кредитна карта се заменя с револвираща международна кредитна карта с чип „VISA Gold“, а срокът за погасяване на кредита „се подновява автоматично при условията и по реда, предвидени в Общите условия на банката“, с които в т.10 от анекса титулярът /картодържател/ е декларирал, че е запознат. В чл.19.1.1. от Общите условия се съдържа клауза, по силата на която срокът на договора, респ. срокът за погасяване на овърдрафта, се подновява автоматично всеки път за нов едногодишен период, при условие, че никоя от страните не е уведомила другата за прекратяване на договора най2 малко 60 дни преди изтичане на текущия срок.

С покана, връчена лично на 07.03.2022 г., Банката-ищец е поканила ответника Т. в срок от 5 работни дни да заплати сумата 55 163.59 лв., включваща 20 000 лв. просрочена главница и 30 163.59 просрочени лихви по процесния договор, като изрично е посочено, че след изтичането на този срок банката ще счита ползвания кредит за изцяло и предсрочно изискуем.

От основното и допълнителното заключения на приетите пред първата съдебна инстанция съдебно-счетоводни експертизи се установява, че процесният кредит е в просрочие от 19.03.2014 г., а последното извършено усвояване по него е било на 19.07.2015 г. в размер на 639.03лв. Общият дълг на ответника към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение е в размер на 31 328.09 лв., от които 20 000 лв. главница, 11 173.65 лв. договорна лихва за периода от 20.11.2019 г. до 03.10.2022 г., 94.44 лв. законна лихва за периода от 04.10.2022 г. до 20.10.2022 г. и 60 лв. разноски за връчване на покана за предсрочна изискуемост.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Страните са обвързани от валидно възникнало правоотношение по договор за овърдрафт, по силата на който банката-ищец е предоставила на кредитополучателя-ответник финансов ресурс, който т о й да ползва неколкократно, когато и в какъвто размер реши, до достигане на уговорения кредитен лимит след възстановяване на цялата или част от усвоената сума, срещу насрещно поетото задължение на кредитополучателя да върне усвоената от него част от кредита след неговото прекратяване, заедно с начислената в ъ р ху тази усвоена част договорна лихва. Тъй като със сключването на този договор на кредитополучателя се предоставя възможност през време на действието му да усвоява (еднократно или на части) суми по разкритата за целта разплащателна сметка не само до наличните собствени средства, но и до определена договорена сума над този размер (т. нар. разрешен кредитен лимит), договорът за овърдрафт се явява форма на краткосрочно кредитиране чрез допустимо надвишаване над салдото по сметката до определен разрешен кредитен лимит. Така разкритото съдържание на този вид договор сочи, че за разлика от типичния договор за потребителски кр еди т, при който получената сума с е издължава на погасителни вноски с определен падеж по конкретно изготвен погасителен план, при договора за овърдрафт падежиращи погасителни вноски по погасителен план няма. При овърдрафта вземането за главницата и договорните лихви става изискуемо от прекратяване на договора.

В случая не се спори, че по процесния договор банката-ищец е отпуснала уговорения кредит, който е бил усвоен от ответника до пълния му разрешен лимит, както и че натрупаните задължения за главница, договорна и законна лихва са в размерите, установени от заключенията на вещото лице по съдебно-икономическата експертиза. Това налага да бъде разгледано възражението на ответника за нищожност на клаузата за автоматично подновяване на срока на договора и свързаното с него възражение за настъпил 3 ефект на изтекла погасителна давност.

На първо място, при разглеждане възражението за нищожност на посочената клауза от договора за овърдрафт за автоматичното му подновяване „година за година“, станала част от съдържанието му след подписване на Анекса от 16.10.2007 г., настоящият състав изхожда от разбирането, застъпено и в съдебната практика (Решение № 237 от 20.01.2017 г. по т. д. № 2927/2015 г. на ВКС, І т. о. и др.), че съдът следва да се произнесе по възражението за нищожност поради неравноправен характер на клауза от потребителски договор и когато страната, която се позовава на нищожността, не е посочила конкретната законова норма, на която договорната клауза противоречи.

Изброяването на отделните хипотези в чл. 143 З ЗП не е изчерпателно. Поради това, дори да не попада пряко в някоя от тях, клаузата в потребителски договор все пак би била нищожна поради своята неравноправност, при наличието на общите предпоставки по чл. 143 З ЗП (респ. чл. 3, § 1 от Директива 93/13 ЕО), а именно: когато уговорката е във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика от една страна и тези на потребителя, от друга.

При съобразяване на тези принципни постановки въззивният съд намира, че клаузата в Анекса от 16.10.2007 г. за автоматично подновяване на срока на договора за овърдрафт, преповторена в чл. 19.1.1. от Общите условия към него, се явява нищожна поради неравноправността . Несъмнено, при позоваване на неравноправен характер на договорна клауза от потребител или при служебна проверка от съда за евентуално неравноправен характер на клауза от потребителски договор, търговецът или доставчикът следва да установи индивидуалното уговаряне на оспорената клауза, като само обстоятелството, че договорът или анексът е подписан, не е достатъчно, за да се приеме, че клаузата е индивидуално уговорена (в този смисъл решение № 23/07.07.2016 г. по т.д. № 3686/14 г. на ВКС, І т. о.). В настоящия случай такова индивидуално уговаряне на оспорената клауза не беше доказано от ищеца, чиято е доказатателствената тежест в процеса. Индивидуално уговорени са тези клаузи, които не са били изготвени предварително или дори и да са били изготвени предварително, потребителят е могъл да изрази становище по тяхното съдържание и съответно, които при достатъчно информиран избор е приел. Клаузите на общите условия, към които препраща договорът, независимо че са приети от потребителя при сключването му, поначало не са индивидуално уговорени (Решение № 98 от 25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г. на ВКС, І т. о.). Наред с изложеното, според настоящия въззивен състав процесната клауза за автоматично подновявяне на срока на договора за овърдрафт не е съставена ясно и разбираемо. Това е така, защото при нейния първоначален прочит е нормално потребителят да остане с убеждението, че тя се сключва в негова полза: привидно на него се предоставя една възможност – за ново и ново ползване на овърдрафта, която възможност на преден план се представя като право да усвоява суми до разрешения лимит, от една страна, а от друга – като възможност до изтичането на срока на договора той да може да погаси задълженията си, без банката да може да иска изпълнение на 4 усвоената част по овърдрафта. В действителност, с тази клауза се постига перманентното автоматично отлагане на настъпването на изискуемостта, разбирана като нормативно определеното в чл. 114, ал. 1 ЗЗД начало на погасителната давност. Това косвено засягане на течението на давността, което поради постоянното подновяване на договора не може да започне, нарушава и забраната на чл. 113 от ЗЗД за сключване на съглашения, с които се удължават давностните срокове. Ето защо следва да се приеме, че клаузата не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от нея към момента на сключване на анекса към договора.

Клаузата за автоматично подновяване се явява увреждаща за потребителя освен поради това, че предвижда търговецът да се освободи от последиците на изискуемостта на вземането, свързани с течението на погасителната давност, още и поради това, че тя е формулирана по отрицателен начин, тъй като се активира не при негово активно поведение, а при липса на искане за прекратяване на обвързаността. В същото време с продължаване на действието на договора се запазва основанието за начисляване на възнаграждението за банката под формата на уговорената възнаградителна лихва, както и това за натрупване на мораторни лихви, които се дължат колкото и значително да е просрочието. Резултатът е непрестанна обвързаност на страните поради неясната за средно-статистичния потребител клауза, с възлагане нему на заявяване желание за прекратяване на автоматично продължавания срочен договор. Т о в а не отговаря на изискванията за добросъвестност, респ. з а честното и почтено поведение на участниците в търговския оборот при сключване и изпълнение на потребителски договори. Изложеното налага извод за очевиден ущърб за потребителя от посочената клауза, водеща до значително неравновесие между правата и задълженията му спрямо тези на търговеца, доколкото независимо от изтеклото време от преустановяване на упражняване на правата по договора за овърдрафт, потребителят се лишава от основно правоизключващо възражение за погасяване на натрупаните вземания по давност.