Решение № 629 от 03.05.2019, Районен съд - Велико Търново
- Съд
- Районен съд - Велико Търново
- Дело
- Гражданско дело 3475/2018
- Вид
- Решение № 629
- Подписан
- 03.05.2019
- В сила
- 06.06.2019
- Състав
- ДИМО КОЛЕВ
Цитирани разпоредби
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 226 ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 415 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 415 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 417 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 417 т. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 422 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 422 ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 423 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78 ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78 ал. 8 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 10 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 110 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 114 ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 116 б. "б" · Закон за задълженията и договорите
- чл. 79 ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 86 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 9 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 92 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 99 ал. 3 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 143 и сл. · Закон за защита на потребителите
- чл. 37 · Закон за правната помощ
- чл. 25 ал. 1 · Наредба за заплащането на правната помощ
Р
Е Ш Е Н И Е
№ гр. Велико Търново, 03.05.2019г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Великотърновски районен съд, гражданско колегия, осемнадесети състав, на трети април две хиляди и деветнадесета година, в публично съдебно заседание в състав:
Районен съдия: Димо Колев
Секретар Виляна Цачева като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 3475 по описа за 2018г., за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422 ал. 1 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 79 ал. 1 ЗЗД вр. чл. 430 ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 92 ЗЗД.
Ищецът основава исковите си претенции на твърдения, че между него и ответника е сключен договор за потребителски кредит № 1778/АМ/2010г. от 03.12.2010г., по силата на който му е предоставил кредит в размер на 1073, 50 лв. за погасяване на дължими суми по договор за кредитна карта Транскард № 5218/20.01.2003г. Ищецът сочи, че кредита е следвало да се върне на 72 месечни вноски, включващи главница и договорна лихва, в срок до 03.12.2016г. Твърди, че за ползването на кредита ответникът се е задължил да плаща възнаградителна лихва, която се определя по правилата на чл. 7 ал. 1 – ал. 3 от договора, като в съответствие с тях за периода 03.10.2012г. – 07.04.2014г. му е начислена такава в размер на 199, 54 лв. Ищецът изтъква, че на 03.10.2012г. ответникът е изпаднал в забава по отношение на задължението си да внася уговорените погасителни вноски, поради което му е начислена наказателна лихва по чл. 7 ал. 4 от договора в размер на 54, 25 лв. за периода 03.10.2012г. – 07.04.2014г. Твърди, че на основание уговорената между страните автоматична предсрочна изискуемост по чл. 14 б. „в” е направил кредита предсрочно изискуем и е подал заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение. Посочва, че съдът е уважил същото и по образуваното ч.гр.д. № 1138/2014г. по описа на ВТРС е издал заповед за изпълнение № 566/10.04.2014г. за горепосочените суми, както и за сумата от 85 лв. – разноски за заповедното производство. Ищецът твърди, че е цедирал вземанията си срещу ответника на „АСВ” ЕАД на основание сключен между тях рамков договор за цесия от 14.01.2016г. Твърди, че на 29.02.2016г. длъжникът е бил уведомен от цесионера за извършеното прехвърляне на задължението му, за което бил изрично упълномощен от цедента. Позовавайки се на задължителните разяснения по т. 10б от ТР № 4/2013г. на ОСГТК и на полученото съобщение, че длъжникът е възразил срещу издадената заповед за незабавно изпълнение, ищецът иска от съда да приеме за установено, че ответникът му дължи сумата от 863, 02 лв. – главница по процесния договор за кредит, сумата от 199, 54 лв. – договорна лихва за периода 03.10.2012г. – 07.04.2014г. и сумата от 54, 25 лв. – наказателна лихва за периода 03.10.2012г. – 07.04.2014г., ведно със законната лихва върху главницата. Претендира разноски за исковото и заповедното производство.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който оспорва по основателност и по размер предявените искове.
Оспорва дължимостта на наказателната лихва с възражение, че клаузите които я уреждат са неравноправни по смисъла на чл. 143 и сл. ЗЗП респ. противоречат на добрите нрави, поради което са и нищожни.
Оспорва дължимостта на начислените лихви с твърдения за двойното им начисляване за един и същ период, което представлява нарушение на чл. 10 и чл. 86 ЗЗД и води до нищожност на клаузите, поради заобикаляне на закона. Оспорва, че не е налице яснота относно начина на изчисляване на размера на претендираната главница, договорна и наказателна лихви. Възразява, че не са осъществени предпоставките за настъпване на предсрочна изискуемост на кредита, като излага, че съгласно задължителната практика на ВКС тя не настъпва автоматично, а следва да е налице уведомяване на длъжника. В тази връзка възразява да е налице такова уведомяване. Оспорва да е надлежно уведомен за прехвърлянето на вземанията по процесния договор, доколкото това не е сторено от предишния кредитор. В условията на евентуалност релевира възражения за погасяване по давност на вземанията за главница, договорна и наказателна лихва. По тези съображения моли за отхвърляне на исковете.
Третото лице – помагач на ищеца е депозирал писмено становище преди първото по делото съдебно заседание, с което е аргументирал позицията си за основателност на предявените искове.
Съдът, като прецени доказателства по делото и доводите на страните, намира за установено следното:
От представения по делото заверен препис от договор за потребителски кредит № 1778/АМ/2010г. от 03.12.2010г. се установява, че ищецът е предоставил на ответника кредит в размер на 1073, 50 лв. за погасяване на дължими от последния суми по договор за кредитна карта Транскарт № 5218/20.01.2003г. Съгласно чл. 7 ал. 1 от договора за ползвания кредит кредитополучателят дължи на кредитора договорна лихва в размер на 16, 99 % формирана като сбор от БЛП на банката за кредити в лева – 7, 50 % заедно с надбавка от 9, 49 %. По този начин общата дължима от него сума по кредита към момента на подписване на договора е 1718, 22 лв. /чл. 9 ал. 2/, която ответникът е следвало да върне в срок до 03.12.2016г. на 72 месечни вноски, включващи в себе си част от главницата и част от начислената лихвата по погасителен план – Приложение № 1, представляваща неразделна част от договора за кредит /чл. 4/. В случай на забава в плащането на някоя от вноските по погасителния план, както и в случай на предсрочна изискуемост на кредита, банката олихвява просрочената част от главницата с лихва в размер на договорения лихвен процент плюс надбавка от 10 % или общо 26, 99 %, като размера на надбавката не може да надвишава приложимия законен лихвен процент. Страните са уговорили, че ищецът може едностранно да обяви потребителския кредит за изискуем преди края на уговорения срок, без да е необходимо уведомление или покана от негова страна до ответника, при непогасяване на която и да е вноска по договора /чл. 14 б. „б”/.
От представеното от кредитополучателя платежно нареждане от 03.10.2010г. се установява, че същият е наредил да се преведе в полза на банката – кредитор получената в заем сума от 1073, 50 лв., с основание на превода – окончателно погасяване на кредитна карта Транскарт.
От представените от ответника вноски бележки и от заключението на изслушаната по делото ССчЕ се установява, че кредитополучателят е извършил само четири плащания за погасяване на задълженията си по кредита – на 03.01.2011г. – 24 лв., на 02.02.2011г. – 100, 80 лв., на 08.04.2011г. – 360 лв. и на 20.09.2012г. – 22 лв. С общо платената от него сума в размер на 506, 80 лв. са погасени главница в размер на 210, 48 лв., договорна лихва в размер на 291, 20 лв. и наказателна лихва в размер на 5, 12 лв. С оглед на това вещото лице е посочило, че непогасеното задължение на ответника по процесния договор за кредит възлиза на сумата от 863, 02 лв. – главница, на сумата от 199, 54 лв. – договорна лихва за периода 03.10.2012г. – 07.04.2014г. и на сумата от 54, 25 лв. – наказателна лихва начислена за периода 03.10.2012.г – 07.04.2014г. В съдебно заседание вещото лице уточнява, че във вземането за непогасена главница от 863, 02 лв. не са включени капитализирани лихви, включително договорни такива. Вещото лице е категорично, че договорната и наказателната лихва са начислени в процент съгласно уговорения в договора за кредит и не е налице едностранна промяна на същия от страна на кредитора.
Поради липсата на плащане на 18 падежирали погасителните вноски за периода от 03.10.2012г. до 07.04.2014г. и позовавайки на основанието за предсрочна изискуемост по чл. 14 б. „б” от процесния договор ищецът е подал заявление по чл. 417 т. 2 ГПК за издаване на заповед за незабавно изпълнение. Заповедният съд е уважил заявлението и е издал срещу длъжника заповед № 566/10.04.2014г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 1138/2014г. на ВТРС, имаща за предмет горепосочените вземания по договора за потребителски кредит от 03.12.2010г..
От договор за прехвърляне на вземания от 14.01.2016г. се установява, че ищецът е цедирал на трето лице – помагач вземанията си по договорите за кредит и анексите към тях, по които е кредитор, ведно с всички привилегии, обезпечения и другите им принадлежности, включително изтекли лихви. Страните са уговорили, че цедираните вземания ще се индивидуализират в Опис -Приложение №1, което ще е неразделна част от договора за цесия.
От представеното от ищеца извлечение от приложение № 1 към договора за прехвърляне на вземания от 14.01.2016г се установява, че кредитодателят е цедирал на трето лице - помагач вземането си към ответника по процесния договор за потребителски кредит, което е индивидуализирано с данните на последния, с номер и датата на договора, с размер на отпуснатата главницата и с остатъка от дължимата сума към деня на цесията. С потвърждение по смисъла на чл. 99 ал. 3 ЗЗД цедентът е потвърдил, че индивидуализираните в Приложение № 1 от 14.01.2016г. вземания са прехвърлени на цесионера. Последният, в качеството си на пълномощник на цедента и в съответствие с уговореното в чл. 5.1. е изпратил до ответника писмо с изх. № УПЦ-С-БП-Т/0010-0226-00000000102 от 01.02.2016г., с което го уведомява за извършеното прехвърляне на задълженията му по процесния договор за кредит. Видно от известие за доставяне на „Български пощи” АД това уведомително писмо е връчено лично на ответника на 29.02.2016г.
От материалите по в.ч.гр.д. № 688/2018г. на ВТОС се установява, че ответникът е подал възражение по реда на чл. 423 ГПК срещу издадената заповед за незабавно изпълнение, което е прието от въззивния съд с определение №
387/20.09.2018г.
При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:
Предявеният иск за установяване вземането на ищеца към ответника е процесуално допустим, доколкото е предявен в срока по чл. 415 ал.1 ГПК от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, срещу която длъжника е подал възражение прието по реда на чл. 423 ГПК от въззивния съд и има за предмет посочените в заповедта за изпълнение суми. Въпроса за надлежното подаване на възражение от длъжника срещу издадената заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 1138/2014г. на ВТРС не може да бъде пререшаван от исковия съд, тъй като на него е отговорено с обвързваща за страните сила в производството по чл. 423 ГПК, поради което оплакванията на ищеца в тази връзка са неоснователни.
Предмет на установителния иск по чл. 422 ГПК е съществуване на вземането по издадената заповед за изпълнение и успешното му провеждане предполага установяване на дължимостта на сумите по същата на посоченото в нея основание. Това предполага установяване от страна на ищеца на наличието на валидно облигационно отношение между кредитодателя и кредитополучателя по договора за кредит, усвояването на кредита от страна на ответника, настъпила изискуемост на вземанията по кредита, размера на претендираните отделни вземания, прехвърлянето на вземанията по кредита на трето лице - помагач с договор за цесия от 14.01.2016г., надлежно уведомяване на ответника по смисъла на чл. 99 ал. 3 ЗЗД за извършеното прехвърляне на вземанията.
От събраните по делото доказателства категорично се установява възникването на валидно облигационно правоотношение по договор за банков кредит между ищеца и ответника, който отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 430 ТЗ. Със сключването на този договор банката – кредитор е поела задължение да предостави на кредитополучателя кредит в размера на 1073, 50 лв. От заключението на изслушаната ССчЕ и платежното нареждане от 03.12.2010г. безспорно се установи по делото, че ищецът е изпълнил това си задължение, като е предоставил процесната парична сума в разпоредителната власт на ответника, който от своя страна е наредил с нея да се погаси друго негово задължение към същия кредитор по договор за кредитна карта Транскарт. Реалното усвояване на предоставената в заем сума е породило задължението на кредитополучателя да я върне до 03.12.2016г., ведно с договорената лихва по чл. 7 ал. 1 от договора, на 72 месечни вноски по погасителен план неразделна част от договора за кредит. Приемайки плащането на кредита да се извърши на погасителни вноски, ищецът се е съгласил да получи изпълнение на части. От доказателства по делото се установява, че ответникът не е изпълнявал точно задължението си за връщане на предоставения кредит съответствие с уговорения погасителен план. Забавата в плащанията на вноските е породила за кредитодателя вземане за наказателна лихва по смисъла на чл. 7 ал. 4 от договора.
Разпечатката съдържа 27 от 49 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/f62b739e-599e-4ca4-869b-d6cbf1109911