Решение № 666 от 16.08.2024, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 666 гр.. гр.. Хасково, 16.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Нели Д. Иванова при участието на секретаря Цветелина Хр. Станчева като разгледа докладваното от Нели Д. Иванова Гражданско дело №

20225640103166 по описа за 2022 година

Предявени са от С.. Й.. Д.. с ЕГН:********** с постоянен адрес *************, със съдебен адрес *****************, адв..М.В.М., против „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406, със седалище и адрес на управление гр..София, ул..”Александър Малинов“ №51, вх..А, ет..9, ап.. офис 20, представляван от управителите И.В.Д. и Д.В.Н., обективно съединени искове с правно основание чл..26, ал..1 и чл..55, ал..1 от ЗЗД..

В исковата молба се твърди, че ищцата била страна по Договор за потребителски кредит № 1142819/30..03..2022г.., сключен с ответника, съгласно който трябвало да върне сумата по кредита от 5400 лева, при сума на получаване 4000..00 лева, лихва 1400 лева, ГПР 49..66%, 36 лихвен процент и срок на кредита от 18 вноски.. Във връзка с клаузата на чл..5 от процесния договор за кредит и с цел обезпечаването му, ищцата следвало да сключи и Договор за гаранция с дружеството „Фератум Банк“, по който следвало да заплати сумата в размер на 3960 лева, подробно описана и дължима съобразно погасителен план към този договор.. Сочи се, че ищцата заплатила лично на ответника 4000 лева - главница, 50 лева- лихва и 200 лева – такса гаранция.. Според нея, сключения с ответника процесен Договор за потребителски кредит бил нищожен на основание чл..

26, ал.. 1 от ЗЗД, вр.. чл..22 от ЗПК, вр.. чл..11 и чл.. 19 ал..4 от ЗПК, а в условията на евентуалност счита, че клаузата на чл.. 5 от посочения договор, въз основа на която бил сключен договор за гаранция/поръчителство, била нищожна на основание чл.. 26, ал..1, пр..3 от ЗЗД, чл.. 143, ал..1 и чл.. 146 от ЗЗП и излага съображения.. На първо място посочва, че нарушението на императивните изисквания по повод формата и съдържанието на сключените между потребител и кредитор договори в ЗПК водело до тяхната недействителност и в тази връзка сключения Договор за кредит бил недействителен на специалните основания по чл..22 от ЗПК, тъй като в същия бил посочен годишен лихвен процент /ГЛП/, но липсвали условията за прилагането му и изрично посочване дали той е фиксиран за целия срок за кредита, или е променлив, както и дали важи за целия срок на договора или не.. Нарушението било още по-съществено, доколкото нито в договора, нито в погасителния план имало отбелязване на общия размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, както и таксата гаранция, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от заемодателя.. Тази неяснота съществено ограничавала правата й и била основание за недействителност на Договора за потребителски кредит.. Освен това, към договора бил наличен 1 погасителен план, но същият не отговарял на изискванията по чл.. 11, ал.. 1, т.. 11 от ЗПК, тъй като липсвала задължителната по ЗПК информация.. В договора била предвидена дължимостта на главница, договорна лихва, такса гарант и същите следвало да бъдат индивидуализирани, подробно посочени с оглед тяхната периодичност, което не било сторено от кредитодателя, а била посочена само общо дължимата сума, без да ставало ясно, какво точно се съдържало в нея, което създало невъзможност за ищцата да разбере заплащаните от нея вноски какви компоненти включвали, как били изчислени и на каква база, което представлявало още едно самостоятелно основание за нищожност на договора, в който смисъл се посочва съдебна практика.. Процесният договор не отговарял и на изискванията на чл..11, ал..1, т..10 от ЗПК, тъй като в него била посочена само абсолютната стойност на ГПР и липсвала ясно разписана методика на формиране на ГПР на разходите по кредита, които компоненти точно били включени и как се формирал същия..

Посочено било само числото 49..66, без посочени други уточнения дали същото е процент или разход.. В същото време, ГПР бил величина, чийто алгоритъм бил императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, било недопустимо.. Не било ясно по какъв начин бил формиран ГПР, неясни били както неговите компоненти, така и математическият алгоритъм по който се формирало годишното оскъпяване на заема.. След като кредиторът, при формиране на цената на предоставения от него финансов ресурс, задавал допълнителни оскъпяващи го компоненти, той следвало да посочи по разбираем за потребителя начин какво точно било включено в тях.. Според ищцата, договорът за кредит бил нищожен и поради неспазване на разпоредбата на чл..19 ал..4 от ЗПК, а оттам и на действителния размер на ГПР, на основание чл..11, ал..1 т..10, вр.. чл..22 от ЗПК, тъй като сумата, която се претендирала чрез договора за гаранция/ поръчителство в размер на 3960 лева не била включена в ГПР и ГЛП.. С включването на тази сума в тях, действителните ГРП и ГЛБ щяли да нарастнат двойно, поради което потребителят бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по обслужването на кредита.. С предвиждането за заплащане на сумата по Договора за поръчителство, се заобикаляла и разпоредбата на чл..19, ал..4 от ЗПК, доколкото събирането на такива разходи било част от дейността по управление на кредита и следвало да бъдат включени в годишния процент на разходите.. Съобразно разпоредбите на чл..19, ал..1 от ЗПК и § 1.. т..1 oт ДР на ЗПК заплащането на сумата по договора за поръчителство следвало да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като то било пряко свързано с договора за потребителския кредит, било известно на кредитора и се заплащало от потребителя.. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл..19, ал..4 от ЗПК, тъй като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по Договора за поръчителство се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС №426/2014г.. Освен това, поради невключване на разходите по Договора за поръчителство в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение и посочването на размер на ГПР, който не бил реално прилаган в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл..68д, ал..1 и ал..2,т..1 от ЗЗП, а с преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлявало един от елементите, на които можело да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл..143 и сл.. ЗЗП.. По този начин потребителят бил подведен относно спазването на забраната на чл.. 19 ал..4 от ЗПК и това не му позволявало да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.. Сочи се още, че в случая не била налице нито една от двете хипотези чл.. 26, ал.. 4 от ЗЗД, поради което нищожността на посочената клауза на процесния договор обуславяла недействителността на целия договор.. Следвало да бъде взета предвид и разпоредбата на чл..22 ЗПК, която била приложима за процесното договорно правоотношение и която изрично посочвала, че когато не били спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит бил изцяло недействителен.. В насока на гореизложените възражения била и непротиворечивата и последователната практика на съдилищата в страната, която ищецът посочва в исковата молба.. При условията на евентуалност, ищцата поддържа нищожност на клаузата на чл..5 от Договора за кредит, въз основа на която бил сключен договорът за гаранция/поръчителство, на основание чл..26 ал..1 пр..3 от ЗЗД, чл.. 143 ал..1 и чл..146 от ЗЗП.. Това било така, тъй като с нея ищцата била задължена да сключи договор за поръчителство, за да й бъде отпуснат кредит, като сключването на договор за поръчителство било въздигнато в условие за отпускането на кредита и същата водела до нееквивалентност на насрещните престации.. В тази връзка се посочва, че накърняване на добрите нрави по смисъла на 2 чл.. 26, ал.. 1, пр.. 3 ЗЗД било налице, когато бил нарушен правен принцип, който можел и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му било проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право, като принципите на справедливостта и на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване на някоя от страните, за сметка на другата.. За да се приемело, че е налице нищожност, било необходимо да се установи значителна липса на еквивалентност на насрещните престации или размера на вземането на едната страна да е в размер чувствително надвишаващ насрещната престация, което несъответствие цели обогатяване, а не само възмездяване, какъвто бил и настоящият случай.. От тази конкретна преценка, следвал извода, че оспорваната клауза от договора за кредит била нищожна, доколкото с нея ищцата се задължавала да сключи договор за поръчителство и то с предварително избрано дружество, чието възнаграждение било в размер на 100% от отпусната сума и че същата противоречала на добрите нрави.. Посочва се още, че клаузата на чл..5 от Договор за кредит била нищожна като неравноправна по смисъла на чл..143 от ЗЗП, тъй като същата била уговорена във вреда на потребителя, не отговаряла на изискванията за добросъвестност и водела до неравновесие в правата на страните, като по този начин била в ущърб на ищцата като потребител.. Същата не била формулирана по ясен и недвусмислен начин и разглеждана сама или в съвкупност с договора за гаранция, същите не позволявали на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора..

Доколкото неравноправната клауза на чл..5 Договор за кредит не била индивидуално уговорена по смисъла на чл.. 146, ал..2 от ЗЗП, същата била нищожна съгласно чл.. 146, ал..1 ЗЗП.. Тя била част от едни стандартни и бланкетни и отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямали възможността да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора, в който смисъл била и Директива 93/13 ЕИО на Съвета от 05..04..1993г.. относно неравноправните клаузи в потребителските договори..

Предвид изложеното, се иска от съда да постанови решение, с което да приеме, че Договор №1142819 от 30..03..2022г.. за потребителски кредит, сключен между страните, е нищожен на основание чл..26 ал..1 от ЗЗД, вр.. с чл..22 от ЗПК, вр.. с чл..11 и чл..19 ал..4 от ЗПК, а при условията на евентуалност, че клаузата на чл..5 от същия, въз основа на която е сключен Договор за гаранция/поръчителство, е нищожна на основание чл..26, ал.. 1 пр..3 от ЗЗД, чл..143 ал..1 и чл..146 от ЗЗП; както и ответникът да бъде осъден да заплати на ищцата сумата в размер на 1422,75 лева като недължимо платена лихва и недължимо платена такса гаранция по процесния договор, ведно със законната лихва върху сумите от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане, както и направените по делото разноски..

В едномесечния срок по чл.. 131, ал.. 1 от ГПК е депозиран писмен отговор на искова молба от ответника, който оспорва предявените искове.. Сочи, че по силата на чл..3 от сключения на 30..11..2022 г.. между страните Договор за потребителски кредит, ответникът й отпуснал кредит в размер на 4000 лева, а тя поела задължение да му заплати възнаградителна лихва в размер на 36% при ГПР в размер на 49..66%, като общата сума която следвало да заплати била в размер на 5400 лв.. По силата на чл..5 от процесния договор ищцата била длъжна да даде подходящо обезпечение на своето задължение, като преди сключване на договора, същата била избрала това да стане чрез поръчителство от Multitude Bank (Малта).. Ответникът оспорва всички изложени в исковата молба твърдения и правни доводи за недействителност на договора за кредит.. Относно тези за нарушение на чл.. 11, т.. 9 и т.. 10 от ЗПК и чл.. 19, ал..4 от ЗПК се посочва, че съобразно изискването на чл.. 5 от ЗПК, при кандидатстването за кредит на електронната поща на ищцата й бил предоставен СЕФ, с който същата се запознала.. Лихвеният процент и ГПР били описани в СЕФ, а впоследствие възпроизведени и в договора за кредит, като в него ясно бил посочен твърд лихвен процент.. Към договора бил приложен погасителен план, в който ясно и точно били описани всички дължими вноски, техните размери и падежи, съответно - размер на главница и лихви, а съотношението между главница и лихви било посочено още в чл.. 3 от договора, т..е.. липсвала твърдяната от ищцата неяснота.. Действително формирането размера на ГПР било императивно установено по посочената в Приложение №1 формула, но законът не поставял условие тя да бъде включена в договора за кредит.. В противовес на твърдението на ищцата, ответникът посочва, че тя можела да обезпечи отпуснатия кредит по различни начини, включително с поръчителство от избрани от нея физически лица, поради което сключването на договор за поръчителство с Multitude Bank (Малта) не било задължително условие при отпускане на кредита.. Ето защо, той не само не бил длъжен да включи уговорената по договора за поръчителство сума в размера на ГПР по кредита, но съгласно пар..1 от ДР на ЗПК същият нямал 3 право на това.. Освен това, договорът за гаранция се предоставял от трето лице, различно от кредитора по ДПК и същият нямал информация относно размера на уговореното между тях възнаграждение, а в случай че кредитополучателят избере да сключи договор за гаранция с гарант, предложен от кредитодателя, то този разход не се включвал в ГПР по кредита, тъй като не влизал в общия разход по кредита съгласно §1 т..1 от ЗПК.. Оспорват се като неоснователни и твърденията на ищцата за незаконосъобразно договаряне на обезпечение по договора за кредит с доводите, че необходимостта от такова се явявала следствие от извършваната от кредитора оценка на кредитоспособността на потребителя и имала за цел да гарантира финансовия риск от неизпълнение от страна на ищцата.. Тя била своевременно уведомена за това изискване на кредитора, с оглед на което разполагала с достатъчно време да прецени кое от обезпеченията може да предостави и с оглед на предоставената й информация за дължимите суми, да сключи договора съгласно своя избор.. Ответникът поддържа, че посоченият ГПР в договора за кредит бил в съответствие с изискванията на чл.. 19 ал..4 от ЗПК, тъй като не надвишавал пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута.. Възнаграждението за предоставената услуга за гаранция от своя страна не се включвало в размера на ГРП, тъй като същата не била задължителна за сключването на кредит.. Гаранционната сделка не представлявала задължително условие за сключването на процесния договор, тъй като потребителят можел да избере какво обезпечение да представи – поръчител, който той сам е избрал или дружество – партньор на ответника.. Така избраната от потребителя възможност залягала в процесния чл.. 5 от договора, който се генерирал автоматично въз основа на избора, който потребителят бил направил при подаване на заявката за кредит, т..е.. тази уговорка се явявала индивидуално уговорена по избор на потребителя.. Не била налице и твърдяната от ищцата заблуждаваща търговска практика, тъй като с нито едно от действията си ответникът не бил въвел в заблуждение ищцата относно условията по сключването на договора, а дори напротив - при всяка една от стъпките за сключване на договора за кредит, тя била информирана изцяло относно последиците от нейния избор, като дори били посочени и сумите, които би дължала при избор на Multitude Bank (Малта) за поръчител.. Като неоснователни се оспорват и твърденията за нарушение на чл..143 от ЗЗД, тъй като клаузата на чл..5 от процесния договор ясно посочвала избраната от самата ищца опция за поръчител, като дори на този етап тя не била задължена да сключи договора.. Липсвало твърдяното нарушение на добрите нрави.. В българското законодателство липсвал определен максимален размер на възнаградителната лихва, което било в съотвествие с прогласената свобода на договаряне, както и принципите на пазарна икономика.. ГПР по договора бил съобразен с чл..19 ал..4 от ЗПК, поради което включената в него лихва не противоречала на добрите нрави.. Същото касаело и размера на възнаградителната лихва, която също била уговорена в законоопределените граници.. Във връзка с предявения при евентуалност иск за нищожност на чл.. 5 от договора за кредит, ответникът също развива доводи за неоснователност.. Сочи, че съгласно чл.. 9 от ЗЗД, свободата на договаряне се ограничавала от изискването да бъдат спазвани добрите нрави, а уговарянето на неустойка при неизпълнение на съществено договорно задължение, поето доброволно от едната страна, не нарушавало добрите нрави, особено при условията на пазарна икономика.. Не било налице и твърдяното от ищцата заобикаляне на закона, тъй като дължимото на трето лице възнаграждение, не следвало да се включва при изчисляване размера на ГПР, по изложените по-горе съображения..