Решение № 996 от 14.08.2023, Окръжен съд - Варна

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 996 гр. Варна, 14.08.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Деспина Г. Георгиева

Членове:

Иванка Д. Дрингова

Ивелина Владова при участието на секретаря Доника Здр. Христова като разгледа докладваното от Ивелина Владова Въззивно гражданско дело № 20233100501060 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

I) Образувано е по въззивна жалба с вх. № 89652/29.12.2022г. по регистратурата на ВРС подадена от А. Н. А., ЕГН **********, чрез процесуалния му представител срещу решение № 3658/25.11.2022г. постановено по гр.д.№ 17327/2021г. , с което въззивникът А.

А., конституиран в производството на основание чл.227 от ГПК на мястото на първоначалната ответница Д.П.Н., ЕГН ********** е ОСЪДЕН на основание чл. 55, ал. 1, предл.3 от ЗЗД да заплати в полза на М. Н. Д., ЕГН ********** сумата в размер на 18 210,75 лева, представляваща припадащата му се част от получената от първоначалната ответница Д.П.Н. сума в общ размер от 36 421,50 лева по развален по съдебен ред договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане от 27.12.1994г., обективиран в нот. акт № 147, том LIII, дело 19697/1994г. на Варненски нотариус, като самото даване по разваления договор било осъществено чрез преотстъпване от ищцата Д. на първоначалната ответница Н. в периода от 12.11.2013г. до 11.11.2018г. на припадащата й се рента по договор за аренда на земя от 18.09.2007г. за имот № 085019, целият с площ 177,693 дка, находящ се в с. Сърнино, общ. Генерал Тошево и въззивникът е ОСЪДЕН да заплати в полза на М. Н. Д. сумата в размер на 4890,86 лева, представляваща сторени по делото съдебно-деловодни разноски.

Въззивникът

–

А.

А. оспорва решението

1 с твърдения за неправилност, необоснованост и противоречие с материалния закон, при допуснати процесуални нарушения.

Твърди се, че след конституиране по реда на чл.227 от ГПК на новия ответник – А.

А., първоинстанционния съд се е произнесъл по същество на спора без да извърши доклад на делото по реда на чл.146 от ГПК, в който да разпредели доказателствената тежест за подлежащите на установяване факти и без да посочи за кои от тях ответникът не сочи доказателства. По причина на това процесуално нарушение счита за неправилен извода, че ответникът не е доказал правоизключващите си възражения в това число, че Д. Н. е поделяла след тегленето получената сума на три части.

Счита, че съдът е допуснал нарушение при преценката на събраните гласни доказателства, приемайки че тези изходящи от свидетелката Д. А.а /дъщеря на А. А. и внучка на Д. Н./ са произходящи от заинтересован свидетел, а тези свидетелката Н.П.

/дъщеря на М. Д. и също внучка на Д. Н./ и на С. Д. не са.

Счита, че недоказани са останали твърденията на ищцата М. Д., че сумите, които Д.

Н. е получавала по договора за аренда от 2007г. са били в изпълнение на задължението на ищцата по договора за издръжка и гледане сключен между двете. Поддържа, че парите са получавани от Д. Н. в резултат на постигната договореност между нея и децата й – М. и А., след прехвърлянето на имота /арендованите земеделски земи/ към тях, тя /прехвърлителката/ да сключи договор за аренда и да продължи да получава цялото арендно плащане, която уговорка е възпроизведена и в последващия договор от 13.06.2017г. с клаузата Н. да има право да получава рентата докато е жива. В подкрепа на твърденията си посочва, че Д. Н. е получавала и частта от рентата полагаща се за дарената от нея на А. А. част от земята, без същият да е имал алиментно задължение към нея.

Възразява срещу извода на съда, че е преклудирано възражението на първоначалния ответник Н., поддържано след смъртта й от сина й А. А., че Д. Н. е разделяла парите на три равни части и е давала по една третина на всяко от децата си. Счита, че същото е било своевременно направено още в първото разглеждане на делото пред ВРС.

Оспорва се и размера на арендните плащания по договора за аренда от 18.09.2007г. като се посочва, че сумата платена за стопанската 2017г.-2018г. е дължима по договора за аренда от 13.06.2017г. и не следва да бъде включвана в произнасянето на съда, доколкото претенцията на ищеца е за дадени на отпаднало основание суми само по договора за аренда от 2007г. Моли обжалваното решение да бъде отменено, а предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендира за присъждане на сторените по делото съдебноделоводни разноски за двете съдебни инстанции.

В срока по чл. 263 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба oт въззиваемата страна – М. Н. Д., чрез процесуалния й представител. Счита жалбата за неоснователна, а решението на ВРС за правилно и законосъобразно.

Оспорва възраженията на въззивника, че между Д. Н. и децата и е имало уговорка те да и даряват полагащата им се рента съгласно договора от 2007г., както и че предмет на 2 претенцията са суми по последващия договор за рента от 2017г. Посочва, че сумата получена от Н. по арендния договор от 2007г. за периода на исковата претенция – от 13.12.2013г. до 14.12.2017г. е в размер на 72843 лева, от които частта на ищцата е 36421,50 лева.

Поддържа твърденията, че рентата следваща се на М. Д. е получавана от нейната майка като даване към прехвърлителката по договора за издръжка и гледане сключен между двете. В този смисъл се позовава и на мотивите на решението по гр.д.№ 2018/2018г. по описа на ВОС, с което е прието, че М. Д. е преотстъпила на майка си получаването на арендното плащане по договора за аренда от 2007г. за целия период от 2007г. до 2019г., като това е сума в размер на 136804,88 лева.

Във връзка с това счита, че правилно съдът е уважил иска и е присъдил сумата от 18210,75 лева по предявения главен иск за връщане на сумата като дадена на отпаднало основание във връзка с постановеното разваляне на договора за издръжка и гледане от 1994г.

Оспорва се, че при сключването на арендния договор от 2007г. Д. Н. е искала да запази плодовете от имота за себе си, тъй като такова желание не е заявено с него, така както това е сторено от децата и в последващо сключения през 2017г. договор.

В условията на евентуалност, при извод че сумите по арендния договор не са получавани от Д. Н. като издръжка и гледане от нейната дъщеря се поддържа, че те са неоснователно получени от Н. и са довели до обогатяването й, поради което дължи връщането им. Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а решението на ВРС да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира за присъждане на съдбноделоводни разноски.

II) Постъпила е въззивна жалба, вх.№ 22272/23.03.2023г. по регистратурата на ВРС подадена от А. Н. А., ЕГН **********, чрез процесуалния му представител срещу решение № 560/21.02.2023г. постановено по гр.д.№ 17327/2021г. по описа на ВРС , с което съдът е ДОПЪЛНИЛ на основание чл. 250, ал. 3 от ГПК Решение № 3658/25.11.2022г., постановено по гр. д. № 17327/2021г. по описа на ВРС, като е ОСЪДИЛ А. Н. А., конституиран в производството на основание чл. 227 от ГПК на мястото на първоначалната ответница Д. П.

Н. ДА ЗАПЛАТИ на М. Н. Д. законната лихва върху сумата от 18 210,75 лева, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 07.12.2018г. до окончателното погасяване на вземането за главница.

Въззивникът по тази жалба – А. А., чрез процесуалния си представител е заявил становище за неправилност на допълващото решение. Посочва, че по първоначалната искова молба дала повод за образуване на гр.д.№ 2923/2020г. по описа на ВОС ищцата М. Д. не е претендирала за присъждане на законна лихва върху процесната сума, такова искане не е било докладвано и от съда в проекта за доклад на делото, който е бил приет без възражения на страните. По същество се оспорва дължимостта на лихва за забава поради недължимост и на основното вземане. Моли допълнителното решение да бъде отменено. Претендира за 3 присъждане на съдебно-деловодни разноски по този иск.

В срока по чл. 263 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба oт въззиваемата страна – М. Н. Д., чрез процесуалния й представител. Счита жалбата за неоснователна, а допълващото решение на ВРС, с което е присъдена законна лихва върху вземането по чл.55, ал.1, предл.3 от ЗЗД за правилно и законосъобразно. Посочва, че искане за присъждането й е направено с уточняваща молба от 30.09.2021г. по гр.д.№ 2276/2021г. на ВОС. Претендира за присъждане на разноски.

III) Постъпила е и частна въззивна жалба, вх.№ 22278/23.03.2023г. по регистратурата на ВРС подадена от А. Н. А., ЕГН **********, чрез процесуалния му представител срещу Определение № 2279/21.02.2023г. постановено по гр.д.№ 17327/2021г. по описа на ВРС, с което съдът е ОСТАВИЛ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на жалбоподателя по чл.248 от ГПК за изменение на Решение № 3658/25.11.2022г., постановено по гр. д. № 17327/2021г. по описа на ВРС в частта за разноските.

Жалбоподателят твърди, че не е налице основание в полза на ищцата да се присъжда държавна такса върху целия материален интерес, при положение, че производството по делото е прекратено за 1/ 2 част от исковата сума поради сливането в едно лице на качеството ищец и наследник на ответника Н.. Аналогично се излага, че дължимото адвокатско възнаграждение следва да бъде определено върху уважената част от иска в размер на 18210,75 лева, а не в пълния претендиран размер от 3434 лева. Прави възражение за прекомерност на заплатеното по делото адвокатско възнаграждение. Моли съда да уважи частната жалба и да редуцира присъдените в полза на ищцата разноски до сумите от 728,40 лева – държавна такса и до 1076,32 лева – адвокатско възнаграждение съответни на материалния интерес по иска от 18210,75 лева.

В предоставения срок по чл.276, ал.1 от ГПК насрещната страна М. Д., чрез процесуалния си представител моли частната жалба да бъде оставена без уважение. Счита, че заплатената държавна такса следва да бъде възстановена на ищцата в пълен размер, тъй като изменението на размера на исковата претенция не е продиктувано от причини зависещи от ищцата, а е следствие на настъпилата в хода на производството смърт на ответницата и сливането на качеството на ищец и ответник за част от претенцията. По отношение на адвокатското възнаграждение се възразява, че е дължим пълният договорен размер от 3434 лева като същият отчита фактическата и правна сложност на делото, а също времетраенето му и броя на проведените съдебни заседания.

В хода на проведеното по делото съдебно заседание, страните поддържат изразените позиции по спора. Претендитат за присъждане на съдебно-деловодни разноски, като въззивникът прави възражение за прекомерност на заплатеното от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение.

При проверка валидността и допустимостта на обжалваното решение, съобразно разписаните правомощия по чл. 269 от ГПК, съдът не открива пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. По останалите въпроси съдът намира следното:

4

Производството пред ВРС е образувано по предявени от М. Н. Д. съединени в условията на евентуалност искове против Д. П. Н. както следва: главен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.3 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 36421,50 лева получена от ответницата на отпаднало основание, а именно разваляне на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане обективиран в нот.акт № 147, том LIII, дело 19697/27.12.1994г., като самото даване било осъществено чрез преотстъпване от ищцата М. Д. на ответницата Д. Н. в периода от 12.11.2013г. до 11.11.2018г. на припадащата се на ищцата рента по договор за аренда на земя от 18.09.2007г. за имот № 085019, находящ се в с.Сърнино, общ. Генерал Тошево. В условията на евентуалност е предявен иск с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД за осъждане на ответницата да заплати същата сума, с която се е обогатила неоснователно за сметка на ищцата получавайки в посочения период следващата се на ищцата рента за притежаваната от нея ½ идеална част от посочения имот № 085019 в с. Сърнино.

В хода на производството, на *** ответницата Д. П. Н. е починала и е заместена по реда на чл.227 от ГПК от А. Н. А., нейн син, като същият е конституиран като ответник с определение № 3849/01.11.2021г., постановено по гр. д. № 2276 по описа за 2021г. на ОСВарна. Със същото определение производството по делото е прекратено за разликата над актуалния размер от 18 210,75 лева до първоначално предявения размер от 36421,50 лева при съобразяване на наследствената квота на ищцата М. Д. – също наследник по закон на Д.