Решение № 569 от 16.09.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 569 гр. София, 03.09.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО II ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично заседание на пети юли през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Иван Коев

Членове:

Стефан Милев

Теодора Анг. Карабашева при участието на секретаря Мариана Ал. Косачева в присъствието на прокурора Кр. Люб. К. като разгледа докладваното от Стефан Милев Въззивно наказателно дело от общ характер № 20221100600959 по описа за 2022 година

Делото е разгледано от СГС като втора инстанция след постъпили по реда на глава ХXI НПК две въззивни жалби, оспорващи обявената на 06.10.2021 г. присъда по н.о.х.д. № 18998/19 г. на СРС (НО, 13 с.): първата – от защитника на двамата подсъдими ИВ. П. П. (ЕГН: **********) и С. ЕМ. П. (ЕГН: **********), а втората – от адв. Н. А., общ повереник на частните обвинители Н. и П. П..

С обжалваната присъда Районният съд е признал подс. П. за виновен в извършени с едно деяние на 07.01.2019 г. две отделни закани с убийство по чл. 144, ал.3 НК спрямо всяка от частните обвинителки (майка и дъщеря) и за осъществено на същата дата хулиганство по чл. 325, ал.1 НК, наказвайки го „общо“ (при условията на чл. 23, ал.1 НК) с 9-месечна пробация (с мерки по чл. 42а, ал.1-2 НК) и с присъединеното към нея (чл. 23, ал.2 НК) обществено порицание, а подс. П. е освободил от наказателна отговорност по чл. 78а, ал.1 НК с глоба от 1000 лв. за престъпление по чл. 325, ал.1 НК (изразяващо се като факти в причинени на Н. и П. П. леки телесни повреди), оправдавайки я по по-тежкото обвинение за „дръзко“ хулиганство по чл. 325, ал.2 НК.

Общата жалба на частните обвинители, лаконично поддържана от повереника им в откритото заседание пред СГС, се явява „съответна“, защото с нея, от една страна, се иска увеличаване на наказанието за подс. П. – чл. 337, ал.2, т.1 НПК (с настояване общата санкция да бъде 1 година лишаване от свобода, но „условно“ - с отложено изпълнение по чл. 66 НК за 3 години) и в същото време – прилагане спрямо подс. П. на „закон за по-тежко наказуемо престъпление“ (чл. 336, ал.1, т.1 НПК), каквото е било повдигнатото пред първата инстанция обвинение за квалифицирано хулиганство по чл.

325, ал.2 НК. Адв. А. оспорва не само подхода на СРС да оцени като „изключителни“ 1 смекчаващите обстоятелства около двете престъпления по чл. 144, ал.3 НК, но твърди, че те изобщо не попадат под действието на чл. 55, ал.1, т.2 б. „б“ НК, защото чистото съдебно минало, добрите характеристики и мотивите за деянието (желанието на подс.

П. да защити честта на приятелката си) в случая не разкриват нищо „изключително“.

Настояването си подс. П. да бъде осъдена за дръзко хулиганство по чл. 325, ал.2 НК, пък, повереникът мотивира с данните по делото, че тя е владеела бойни изкуства, които е приложила при ескалацията на възникналия конфликт (аргумент, подкрепен с тезата, че практиката на ВКС непротиворечиво приемала, че когато непристойните действия са извършени от „лице, владеещо бойни изкуства“, е налице „изключителна дързост“).

Обемна по своето съдържание и доводи е и общата въззивна жалба от името на двамата подсъдими, а отправените с нея до втората инстанция искания са алтернативно формулирани: а) да ги оправдае изцяло по обвиненията - чл. 336, ал.1, т.3 НПК (П. – поради абстрактния характер на отправената закана по чл. 144, ал.3 НК, неотговаряща, според защитата, на изискването да е била в състояние да възбуди основателен страх от реализирането й; и поради преценката, че твърдените негови непристойни действия с нищо не надскачат дребното хулиганство по чл. 1, ал.3 УБДХ; и П. – поради лансираната теза, че причинените от нея леки телесни повреди на всяка от частните обвинителки съставляват престъпления от частен характер по чл. 130, ал.2 НК, за които дори е приложим институтът на реторсията по чл. 130, ал.3 НК); и б) да върне делото за ново разглеждане в СРС (чл. 335, ал.2 НПК) поради съществени процесуални нарушения, допуснати при преценката пострадал ли е всъщност от хулиганството на подс. П. свидетелят К.Г..

Въпреки редовното им уведомяване, подсъдимите и частните обвинители не се явяват в заседанието пред въззивния съд, а прокурорът от СГП лаконично моли присъдата да бъде потвърдена.

I.

Преди да разгледа доказателствените и правни оплаквания на страните, въззивният съд намери, че следва приоритетно да се произнесе по искането на защитата присъдата да бъде отменена, а делото – върнато за ново разглеждане поради процесуални нарушения, съществено ограничили правото на защита на едно от пострадалите лица – К.Г., спрямо когото (според обвинението) са били насочени хулиганските действия на подс. П.. Въпросът следва да бъде изведен „пред скоби“, защото евентуалното приложение на чл. 335, ал.2, вр. чл. 348, ал.3, т.1 НПК би направило безпредметно обсъждането на останалите (същински) проблеми на делото.

Оплакването е неоснователно.

Подсъдимият по принцип няма право да иска отмяна на присъдата поради ограничени права на пострадалия, защото подобна претенция излиза извън правния му интерес. Овен това, нарушения с правни последици по чл. 348, ал.3, т.1 НПК във връзка с участието на св. Г. не са допуснати. Очевидно е, че в случая досъдебните органи не са третирали въпросния свидетел като „пострадал“ по смисъла на чл. 74 и сл.

НПК, въпреки че част от инкриминираните в обвинението на П. хулигански действия са били насочени срещу него. Този свидетел нито е бил уведомен за правата си (чл.75, ал.2 НПК), нито призован за предявяване на разследването (чл. 227, ал.2 НПК), но допуснатият порок, макар и съществен, е бил отстранен (поправен) от СРС още в началото на съдебната фаза, когато лицето е информирано за качеството си, за възможността до датата на разпоредителното заседание да се запознае с делото, да направи извлечения и да встъпи като частен обвинител и граждански ищец срещу подс.

П. – опции, от които самият Г. не е пожелал да се „възползва“, ако се съди от изявленията на изпратения да го представлява повереник в разпоредителното заседание 2 на 14.10.2020 г. Следователно, въпросите около евентуалното конституиране на пострадалия като страна в съдебното производство не са повлияли на правилността на проверяваната присъда, така че да се налага нейната отмяна на чисто „процесуално“ основание.

II.

Според СГС, не се налага и ревизия (промяна) на фактите по делото (при условията на чл. 316 НПК), защото те са били обосновано установени от първата инстанция, която е била обвързана от лаконично описаните фактически параметри на обвинението. Не, че в производството пред Районния съд не са били изяснени и множество допълнителни обстоятелства, но след като прокурорът не ги е инкриминирал още в обвинителния акт като елемент на разглежданите закани и хулиганство, няма как това да стане от съда за първи път с присъдата или с акта на въззивната инстанция, защото подобен подход би довел до съществено изменение на обстоятелствата, непредявено по реда на чл. 287, ал.1 НПК. Следователно, СРС е бил „обвързан“ да провери и да се произнесе: а) дали с казаната от подс. П. реплика пред частните обвинители Н. и П. П. („Кой създава напрежение на жена ми? … Ако това се повтори, ще ви убия!) е довела до извършено спрямо всяка една от тях престъпление по чл. 144, ал.3 НК; б) дали същият подсъдим е „хулиганствал“ (чл. 325, ал.1 НК) пред двете частни обвинителки и св. К.Г. с предявените срещу него в тази насока факти (че „ядосан нахлул“ в офиса на Н.П., съпровождан от подс. П., която носела в ръцете си куче; че заявил на Н. и П. П., че ще ги пребие; че блъскал К.Г. и скъсал якето му, докато последният се опитвал да го изведе от помещението; че се опитвал да удари с юмрук пострадалите жени); в) дали с влизането си в офиса на св. Н.П., носейки куче в ръце и адресираната по неин адрес реплика („Искаш ли да ти ударя един юмрук?“), последвана от нанесени удари и леки телесни повреди по спрямо Н. и П. П., подсъдимата П. също е извършила хулиганство, при това – с изключителна дързост (чл.325, ал.2 НПК).

Именно - защото фактите, които втората инстанция намира за установени по делото, следва да са в рамките на инкриминираните в обвинителния акт, не се налага събирането на допълнителни доказателства, нито някакъв специален анализ на сочените във въззивната жалба на частното обвинение обстоятелства, свързани с практиката на подс. П. да паркира на тротоара пред процесния офис и извършваните в тази насока от нея нарушения на ЗДвП. Частното обвинение винаги има субсидиарен характер спрямо обвинителната теза на прокурора и неговият представител „… не може да предявява претенции към съдържанието на обвинителния акт от гледна точка на инкриминираните в него обстоятелства и посочения като приложим материален наказателен закон…“ (р. 482/08-І; в този смисъл – вж. и р. 557/12-І, 397/11-І, 330/04-ІІІ, 423/11-І и т.н.). И още едно уточнение, пряко свързано със забраната за „ reformatio in peius“ – макар и фигуриращи в обвинителния акт като елемент на хулиганството на подс. П., част от предявените в тази връзка факти (за това, че казал пред П. и Н. П., че „ще ги пребие“) не могат да бъдат изяснявани при условията на чл. 316 НПК от СГС, защото постановената точно за тях частично оправдателна присъда не е била оспорена със съответни протест или жалба от частните обвинители.

Така, съобразявайки пределите на обвинението, събраните от СРС доказателства и необжалваното частично оправдаване на подс. П. за някои от инкриминираните факти, въззивният съд прецени, че картината на изследваните събития с пряко съставомерно значение може да бъде сведена до следното: Около 14.00 ч. на 07.01.2019 г. подс. С.П. паркирала управлявания от нея автомобил на тротоара пред офиса на дружеството „Н.“ ЕООД (гр. София, кв. „Манастирски ливади“, ул. „****), което предизвикало недоволството на фирмения управител – св. Н.П., и на нейната дъщеря – 3

П.П.. Това бил пореден случай и довел до словесен спор, след което П. се прибрала в апартамента си, а двете частни обвинителки сигнализирали на тел. 112 за неправилно паркиралото превозно средство. По-късно следобеда в дома си се върнал и подс. П., който съжителствал със С.П. и – научавайки за възникналия конфликт, решил да слезе до процесния офис, за да се саморазправя, съпровождан от приятелката си, която взела в ръце и малкото си куче. Двамата нахлули в помещението на фирмата, където през това време били свидетелите Н.П., П.П., Н.Н. и К.Г.. Подс. П. най-напред се обърнал към двете частни обвинителки (Н. и П. П.) с думите „Кой създава напрежение на жена ми? Ако това се повтори, ще ви убия…“, след което – въпреки опитите на намесилия се свидетел Г. да го успокои – замахнал към тях, неуспешно опитвайки се да ги удари. Св.

К.Г. го хванал през кръста, за да го изведе от офиса, но П. го блъскал и дори скъсал ръкава на якето му. В същото време подс. П. попитала Н.П. „Искаш ли да ти ударя един юмрук“, след което нанесла с ръка удар в лицето й. В помощ на майка си се притекла св. П.П., като в борбата между трите жени подсъдимата бързо взела физическо надмощие – започнала да нанася ритници по тялото на Н.П. (довели до кръвонасядане по предната повърхност на шията в долната й трета и отляво, драскотини по шията, кръвонасядане по предната повърхност на гръдния кош и охлузване по гръбната повърхност на дясната предмишница), а след това – да скубе, удря с юмруци в лицето и да рита в корема и краката св. П.П. (сваляйки част от нейната коса и причинявайки й отток и кръвонасядане по левия клепач, подутина по кожата на корема над ингвиналната гънка долу вдясно и охлузване по гръбната повърхност на 5тия пръст на лявата ръка. Охлузвания и кръвонасядания от взаимното сбиване получила и подс. П.. Междувременно, св. Г. успял да изтласка И.П. от помещението на офиса, след което двамата подсъдими напуснали мястото на инцидента. Свидетелите Г. и Нанкова повикали чрез тел. 112 полицейски екип, който се отзовал за изясняване на случая.

III.

Дейността на СРС по оценката на доказателствата не страда от пороци, които да правят присъдата необоснована. Първата инстанция обективно е съпоставила всички източници на информация (предимно – от свидетелските показания и обясненията на самите подсъдими) и аргументирано е преценила кои от тях са достоверни и могат да бъдат възприети с доверие. Недоволство от извършената оценка е заявено единствено във въззивната жалба на подсъдимите и то – предимно по въпроса кой е започнал сбиването между трите жени (П., Н.П. и П.П.), защитно или нападателно е било поведението на подс. П., в каква поредност са нанасяни ударите. За да разколебае обвинителната теза, жалбоподателят твърди, че първата инстанция неправилно е игнорирала казаното от свидетелите Н. (че макар тя да е присъствала в офиса, изобщо не е видяла кой пръв е започнал сбиването) и Т. (съсед на подс. П., която под формата на производни факти е преразказала съобщената й от самата подсъдима версия за протичането на конфликта), както и обстоятелството, че и на П. са били причинени медицински документирани телесни увреждания.