Решение № 5977 от 03.10.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5977 гр. София, 03.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Румяна М. Найденова

Радина К. Калева при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Радина К. Калева Въззивно гражданско дело № 20251100500953 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на глава двадесет и пета от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

С решение № 18520 от 14.10.2024 г., постановено по гр. д. № 20210/2023 г. на Софийски районен съд, 170-и състав е отменено уволнението на А. М. М., извършено със заповед № 15/28.02.2023 г., издадена от директора на Народен театър „Иван Вазов“ на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и А. М. М. е възстановен на длъжността „главен режисьор“ на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ.

С решението е разпределена и отговорността за разноски между страните, като ответникът Народен театър „Иван Вазов“ е осъден да заплати на ищеца А. М. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 800 лева и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК – да заплати по сметка на Софийски районен съд сумата от 160 лева, представляваща държавна такса върху уважените искове и сумата от 300 лева, представляваща разноски за възнаграждение на вещо лице.

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ответника „Народен театър“ Иван Вазов, подадена чрез адв. Л. Г., в която са изложени съображения за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, изразяващи се в следното:

Първата група оплаквания касаят закрилата при уволнение съгласно чл.

333, ал. 1, т. 3 КТ. Според въззивника неправилно районният съд е приел, че ищецът следва да се ползва със закрила, като не е съобразил обстоятелството, 1 че заболяването на ищеца е открито близо два месеца след датата на връчване на процесната заповед. Посочва, че в настоящия случай служителят не е заявил на работодателя, че страда от каквато и да е болест, а изрично го е уведомил, че не страда от такава, като е попълнил и подписал декларация, в която е декларирал, че не притежава решение, издадено от ТЕЛК и не боледува от болест, определена в наредба на министъра на здравеопазването.

За сметка на това работодателят изпълнил добросъвестно задълженията си да установи непосредствено преди уволнението дали служителят се ползва със закрила, като е събрал предварителна информация от служителя дали последният страда от болести, посочени в ал. 1 от Наредба № 5/1987 г. Ето защо намира, че работодателят не е имал законно основание да предприема последващи действия, като иска мнение от ТЕЛК и разрешение от Инспекцията по труда преди уволнението. В допълнение сочи, че закрилата действително има обективен характер, но би се приложила само и единствено, ако се установи по делото, че има категорични данни служителят да е страдал от исхемична болест на сърцето към 28.02.2023 г. каквито в случая няма. С оглед изложеното намира, че работодателят не е следвало да преодолява закрилата при уволнение съгласно чл. 333 КТ, поради което спорът следва да бъде разгледан по същество.

Следващата група възражения, релевирани от процесуалния представител на Народен театър „Иван Вазов“, касаят обстоятелството дали е спазена процедурата по чл. 193 КТ относно нарушението „уронване доброто име на работодателя“. Въззивникът намира за неправилен извода на първоинстанционния съдебен състав, че в искането за даване на обяснения нарушението не е посочено по разбираем за служителя начин и в отношенията между служителя и работодателя не е ясно за какво ще бъде наложено наказанието. Счита, че обстоятелството, че не е описано точното съдържание на написаното върху вратата на кабинета на директора не би могло в никакъв случай да рефлектира върху законосъобразното спазване на процедурата по чл. 193 КТ, тъй като не би могло да създаде объркване у служителя по отношение на това за кое точно негово деяние е зададен въпросът на работодателя. Посочва, че районният съд не е взел предвид и отношението, което служителят е демонстрирал в депозираните от него писмени обяснения от 08.02.2023 г.

По отношение на вменените на служителя дисциплинарни нарушения също са изложени подробни съображения от страна на въззивника, изразяващи се по-конкретно в следното:

На първо място е застъпено становище, че неправилно районният съд е приел, че ищецът не е извършил нарушение на трудовата дисциплина, изразяващо се в неявяване на работа в течение на три последователни работни дни. На първо място намира за необоснован и неправилен извода на СРС, че длъжността на ищеца е част от художествено-творческия състав на театъра, поради което 09.01.2023 г. му е бил неработен ден. В тази връзка застъпва теза, че в конкретния случай мястото на длъжността в структурата на театъра не се определя от характера и спецификата на трудовите функции, тъй като видно от чл. 5, ал. 1 и ал. 2, т. 8, чл. 15 и Приложение 1 на Устройствения правилник министърът на културата е утвърдил структурата на театъра, съгласно която длъжността „главен режисьор“ е ръководна, тъй като ръководи отдел 2

„Художествено-творчески дейности“ в театъра. Намира, че това се потвърждава и от схемата в т. II от длъжностната характеристика на ищеца, в която изрично е посочено кои длъжности включва отдел „Художественотворчески дейности“, като самата длъжност „главен режисьор“ не е включена в отдела, а по структура е извън и над него. Отделно от това посочва, че районният съд не е направил и разлика между отделните, различни длъжности съгласно НКПД – „главен режисьор“, „режисьор“ и „театрален режисьор“.

Въззивникът се позовава и на чл. 5, ал. 1 и ал. 2 от Устройствения правилник, съгласно която управлението на основните дейности в Народния театър се осъществява от служители, изпълняващи ръководни длъжности, една от които е „главен режисьор“. Намира, че именно вменените ръководни функции на тази длъжност съществено я различават от останалите режисьори, които работят в театъра и имат различни задължения и отговорности от тези на главния режисьор. Ето защо счита, че функциите на процесната длъжност не са само творчески, но предимно административни такива, които изискват присъствие на служителя заедно с цялата администрация на театъра, най-вече с директора му.

За неправилен намира и изводът на първоинстанционния съдебен състав, че работното време на ищеца е регламентирано в чл. 17 от ПВТР, като в тази връзка посочва, че за ищеца не е регламентиран режим на работа при ненормиран работен ден, нито последният е представил по делото седмичен или месечен график, от който да се удостоверява как в действителност са били определени работните часове и почивните дни за месец януари, 2023 година.

Сочи, че СРС не се е съобразил и с представения по делото трудов договор, сключен между страните, в който е записано, че възложената работа се извършва при пълно работно време – 8 часа дневно и 40-часова работна седмица. На следващо място въззивникът обръща внимание, че по делото няма представен месечен график за месец януари, 2023 година, като програмата за месец януари, представена от ищеца, нямала правна стойност и не следвало да се ползва от съда с никаква доказателствена сила относно достоверността на информацията в нея. Намира, че въпросната програма не носи и никаква информация, от която да може да се обоснове извод, че 09.01.2023 г. е почивен ден за когото и да било от служителите в театъра, още повече за главния режисьор. Според въззивника районният съд не се е съобразил и с чл. 139, ал. 1 КТ, като е приел, че разпределението на работното време може да се установява със свидетелски показания и по-конкретно със заявеното от свидетелите А.К. и В.Й., че понеделник е неработен ден за работещите в художествено-творческия състав на театъра. Сочи още, че въпросните свидетели са назначени на длъжността „актьор“, поради което личните им възприятия относно това кои дни са почивни за актьорите не са относими към предмет на изследване по делото, доколкото длъжността „главен режисьор“ не е част от отдела, в който работят двамата свидетели.

Отделно въззивникът излага, че нито един от двамата свидетели не е заявил, че конкретно 09.01.2023 г. е бил почивен ден за когото и да било в театъра.

За неправилен намира и извода на районния съд, че спецификата на работата на ищеца и различните компоненти, от които се формира неговата заетост обуславят особеностите в организацията на работното му време, доколкото същото е изрично регламентирано в чл. 5 от трудовия му договор и 3 чл. 20 от ПВТР. Непонятно за въззивника е и как районният съд е достигнал до извода, че главният режисьор има вменени трудови задължения, изразяващи се в подготовка на спектакли, която изисква извършването им извън сградата на театъра, доколкото такива не били вменени нито с Устройствения правилник, нито с длъжностната характеристика. За невярно намира и съждението на съда, че ако се приеме обратното (нормирано работно време от 9,00 часа до 17,30 часа) за ищеца би било невъзможно да изпълни задължението си да наблюдава представленията, които съгласно утвърдения график се представят след 17,30 часа, включително в събота и неделя.

Относно неявяването на работа на 10.01.2023 ги 11.01.2023 г. въззивникът застъпва теза, че ищецът не е полагал труд в дома си на процесните дати, тъй като в трудовия договор не са уговорени условия и ред за извършване на работа от разстояние или смесен режим на работа, нито работодателят е разрешавал и регламентирал такава форма за организация на работа за служителите на театъра. Сочи, че работодателят дори не бил информиран за намерението на ищеца да изпълнява трудовите си задължения дистанционно от дома си, респ. работодателят не му е дал позволение за това.

Доколкото ищецът не е имал никакво законово основание да работи от дома си или от други локации освен от работното си място в театъра, според въззивника следва да се приеме, че служителят е извършил нарушение на трудовата дисциплина, като не се е явил на работа в течение на посочените два дни. Застъпена е и теза, че районният съд е допуснал процесуално нарушение, като е допуснал да се съберат свидетелски показания относно обстоятелството дали ищецът е работил дистанционно от дома си. Намира още, че въпросните свидетелски показания не следва да бъдат и кредитирани, тъй като свидетелката Д. изнесла противоречива информация относно спектакъла, върху който работили с ищеца, нито ставало ясно в какво точно се е изразявала работата му, нито какво е произвел като трудов резултат в тези дни. В допълнение сочи, че ищецът нямал и вменени задължения да прави нови спектакли/постановки или да работи по такива, включително от дома си, нито пък такава работа му била възложена от директора с нарочна заповед, като последното се потвърждавало и от показанията на свидетелката Я..

Предвид изложеното, според въззивника по делото е установено, че в продължение на три последователни дни ищецът не се е явил на работа, което представлява самостоятелно основание за дисциплинарно уволнение.

На следващо място във въззивната жалба е застъпена теза за неправилност на извода на районния съд, че ищецът не е извършил нарушение на трудовата дисциплина, изразяващо се в неизпълнение законните нареждания на работодателя, доколкото 09.01.2023 г. е бил работен ден за М. и на процесната дата е следвало да изпълни нареждането на работодателя да се яви на служебна среща с него.

За неправилен намира и извода на решаващия съдебен състав, че наложеното наказание е несъответно на тежестта на нарушенията, като сочи, че съдът се е позовал на практика на ВКС, която е неотносима към процесния случай, доколкото във всички цитирани решения става въпрос за дисциплинарно нарушение по чл. 190, ал. 1, т. 7 КТ, където е регламентирано нарушението „други тежки нарушения на трудовата дисциплина“. Според въззивника неявяването на работа в течение на няколко последователни 4 работни дни е най-тежкото нарушение на трудовата дисциплина, тъй като се отнася до най-съществения елемент на трудовото правоотношение – престиране на работната сила в рамките на установените работни дни и часове, за което работодателят заплаща трудово възнаграждение на служителя.