Решение № 626 от 15.10.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 626 гр. София, 15.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Веска Райчева

Членове:

Геника Михайлова

Златина Рубиева при участието на секретаря Анелия Н. Георгиева като разгледа докладваното от Геника Михайлова Касационно гражданско дело № 20258002104854 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 290 - 293 ГПК.

До касационно обжалване е допуснато решение № 315/10.07.2025 г. по гр.д. № 389/2025 г., с което Окръжен съд – Пазарджик, потвърждавайки решение №65/10.03.2025 г. по гр.д. № 463/2024 г. на Районен съд – Велинград, по иска предвиден в чл. 422 ГПК, е признал за установено, че [община] дължи на Г. Х. Б. сумата 5 171.27 лв. - лихвоносна главница с разноски, представляваща адвокатско възнаграждение за защита и процесуално представителство по ч.гр.д. № 100/2015 г. на Районен съд - Велинград, определено с решение № 534/13.12.2023 г. на Адвокатски съвет – Пловдив, за което ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение № 153/07.03.2024 г. по ч.гр.д. № 281/2024 г. на Районен съд – Велинград.

Касационното обжалване е допуснато по материалноправния въпрос за релевантните факти, при които в решението по иска, предвиден в чл. 422 ГПК, предявен след решение по чл. 36, ал. 3 ЗАдв и издадена въз основа на решението на адвокатския съвет заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, въззивният съд разглежда възражението на длъжника, че размерът на адвокатското възнаграждение не е справедлив и обоснован (чл. 36, ал. 2 ЗАдв).

По въпроса настоящият състав намира следното:

Законът за адвокатурата установява, че по правило трудът на адвоката е възмезден – арг. от сравнителен анализ на чл. 36, ал. 1 ЗАдв и чл. 38 ЗАдв. Възнаграждението се определя с договора между адвоката и клиента – чл. 36, ал. 2 ЗАдв, но когато страните не са уговорили неговия размер, по искане на адвоката или клиента адвокатският съвет го определя съгласно Наредбата на Висшия 1 адвокатски съвет – чл. 36, ал. 3 ЗАдв. в приложимата за спора редакция към 2019 г. Източник на адвокатското възнаграждение обаче е винаги договорът, като решението по чл. 36, ал. 3 ЗАдв замества непостигнатото съгласие на страните за размера на възнаграждението. Затова предпоставките този размер да се определи с решение на адвокатския съвет са сключеният договор между адвоката и клиента и липсващата уговорка за размера на възнаграждението. Релевантните факти за определянето му са предметът и характерът на защитата, която клиентът е възложил с договора, и обемът, в който адвокатът е изпълнил възложената му работа.

Адвокатският съвет определя неуговореното възнаграждение в упражнение на правомощие, което законът му предоставя. Решението по чл. 36, ал. 3 ЗАдв обаче не е индивидуален административен акт, нито решава спора между адвоката и клиента за размера на възнаграждението. Въз основа на решението по чл. 36, ал. 3 ЗАдв, адвоката може да се снабди със заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК (чл. 37 ЗАдв), а при възражение на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение и предявен иск по чл. 422 ГПК съдът разрешава спора за съществуването и размера на адвокатското възнаграждение. Съдът по иска по чл. 422 ГПК не упражнява контрол за законосъобразност на решението по чл. 36, ал. 3 ЗАдв, а следва да установи каква услуга е възложил клиентът – произтичащата от предмета и характеристиките на предоставените в защита права и законни интереси, и каква работа е извършил адвокатът – дали съответства по предмет и обем на възложеното, дали адвокатът я е изпълнил с дължимата професионална грижа и по каква причина е приключил изпълнението по договора – поради престиране на дължимото или поради друго настъпило обстоятелство, поради което е преустановил изпълнението на възложеното. От значение са видът, обемът и сложността на правата и законните интереси, които клиентът е възложил в защита, и характерът на действията, които адвокатът е предприел в изпълнение на дължимата услуга. Тези обстоятелства задават паричния еквивалент на престирания от адвоката труд по договора и определят размера на възнаграждението, което клиентът дължи.

Когато размерът на възнаграждението, определено с решението по чл. 36, ал. 3 ЗАдв, съответства на възложената и изпълнена работа, съдът по иска по чл. 422 ГПК не може да го намали със съображения, че намира друг размер за по-справедлив. Съдът уважава иска в размер, съответен на паричния еквивалент на престирания труд, след като установи, че предметът, обемът или характеристиките на възложената и изпълнена работа се различават от това, което адвокатският съвет е приел с решението по чл. 36, ал. 3 ЗАдв, или при друго обстоятелство, релевантно за изпълнението, като прилага правилата, уреждащи възникналото договорно правоотношение между адвоката и клиента. Съдът отхвърля иска, когато установи, че договор не е сключен или макар да е сключен, не е изпълнен по причина, за която адвокатът отговаря.

С решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 Съдът на Европейския съюз прие, че национална уредба, която придава задължителен характер на минимални размери на адвокатските възнаграждения, определени с акт на професионална организация на адвокатите, представлява ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на чл. 101, § 1 ДФЕС, и националният съд е длъжен да откаже прилагането на националната уредба, която прави тези минимални размери задължителни. В решението се приема също, че цената на услуга, определена чрез споразумение или решение на всички участници на пазара, не може да се счита за действителна пазарна цена, тъй като съгласуваното определяне на цените препятства формирането на действителни пазарни цени.

Решението на СЕС по дело С-438/22 следва да бъде обсъдено, тъй като приложимата редакция на чл. 36 ЗАдв към спорното правоотношение, възникнало през 2019 г., обвързва размера на 2 адвокатското възнаграждение с Наредба № 1/09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет, която при действащата тогава редакция установява минимални размери на адвокатските възнаграждения. От решението на СЕС обаче не следва неприложимост на всички разпоредби от Наредба № 1/09.07.2004 г., действали през 2019 г. Решението засяга правилата, чрез които установените от професионалната организация – Висшия адвокатски съвет, минимални размери на адвокатските възнаграждения придобиват характер на задължителен ценови критерий. Могат да бъдат съобразявани онези разпоредби от Наредбата, които не определят минимална цена, а уреждат вида и обема на адвокатската услуга и условията за предоставянето или конкретизират общи правила на облигационното право, съвместими със специалната уредба в ЗАдв. и приложими към възникналото договорно правоотношение между адвоката и клиента. Решението по дело С-438/22 се прилага и за правоотношенията, възникнали преди тълкуването на чл. 101, § 1 ДФЕС, извършено от СЕС. В производството по чл. 267 ДФЕС СЕС не създава ново правило, приложимо занапред, а разяснява значението и обхвата на нормата на правото на Съюза така както тя трябва или е трябвало да се разбира и прилага от момента на влизането в сила. Даденото тълкуване е приложимо и за правоотношения, възникнали преди решението по преюдициално запитване, освен ако по изключение СЕС не е ограничил действието на тълкуването във времето. В решението по дело C-438/22 такова ограничение няма. Следователно минималните размери в Наредба № 1/09.07.2004 г. не могат да бъдат прилагани като задължителен критерий за определяне на спорното адвокатско възнаграждение, нито размерите в Наредбата могат да са критерий за пазарната стойност на предоставена адвокатска услуга, но могат да бъдат съобразени онези разпоредби в Наредбата, които уреждат вида и обема на адвокатската услуга и условията за предоставянето й или конкретизират общи правила на облигационното право по договорното отношение с клиента, съвместими с уредбата в ЗАдв.

Настоящият състав като разгледа оплакванията в касационната жалба на [община] срещу въззивното решение, съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК, я намира за частично основателна по следните съображения:

Въззивният съд правилно е установил следната релевантна за спора фактическа обстановка:

С общо пълномощно от 04.02.2019 г. адв. Г. Б. е упълномощен да осъществи процесуално представителство на [община] по ч.гр.д. № 100/2015 г. на РС – Велинград. Договорът за адвокатска услуга е сключен, но не е уговорено възнаграждение. Към 04.02.2019 г. са влезли в сила заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист 272 489.34 лв. - лихвоносна главница с разноски, които са били издадени по ч.гр.д. № 100/2015 г. на РС-Велинград по заявление на клон на „Еко Титан“ ЕООД срещу Общината. Адв. Б. подава молба за обезсилване на влезлите в сила заповед за изпълнение и изпълнителен лист като издадени по искане на неправосубектен заявител. С разпореждане заповедният съд е оставил молбата без разглеждане. Адв. Б. обжалва разпореждането, то е отменено и с определение заповедният съд оставя без уважение молбата. Адв.

Б. обжалва определението. На 10.12.2019 г. е постигнато споразумение за вземанията, предмет на общо 33 заповедни производства, сред които е и вземането по заповедта по чл. 417 ГПК по ч.гр.д.

№ 100/2015 г. на РС – Велинград, а кметът на Общината поема задължение да оттегли частните жалби по 33-те дела. Кметът оттегля частната жалба срещу определението по ч.гр.д. 100/2015 г. на РС – Велинград, производството по нея е прекратено и определението за отхвърляне на подадената молба за обезсилване от адв. Б. е влязло в сила.

Адв. Б. иска от Адвокатски съвет – Пловдив да му определи възнаграждение за представителството по ч.гр.д. № 100/2015 г. на РС-Велинград. С решение № 534/13.12.2023 г.

3

Адвокатският съвет е приел, че адв. Б. е осъществил защита и представителство за Общината, които се изразяват в подадените молба за обезсилване на заповедта по чл. 417 ГПК и изпълнителния лист и двете частни жалби съответно срещу разпореждането и определението по тази молба. С решението по чл. 36, ал. 3 ЗАдв. Адвокатският съвет не е приложил минималните размери в Наредба № 1/09.07.2014 г., но е определил адвокатското възнаграждение за сумата 5 171.27 лв. на база защитен материален интерес – стойността на вземането по издадената заповед за изпълнение, като е добавил, че в резултат на усилията на адвоката е постигнатото доброволно уреждане на спора, а съгласно чл. 3 от Наредбата Общината дължи възнаграждение на адв. Б..

Въззивният съд също не е определил неуговореното с Общината възнаграждение на адв. Б. чрез прилагане на минималните размери в Наредбата. Това е правилно по съображенията в дадения отговор на правния въпрос. Въззивният съд обаче неправилно е приел, че размерът на възнаграждението, определен с решението по чл. 36, ал. 3 ЗАдв, е справедлив и обоснован (чл. 36, ал. 2 ЗАдв), възприемайки необосновано същите критерии за остойностяване на положения труд от адв. Б. по ч.гр.д. № 100/2015 г. на РС - Велинград като приложените в решението на адвокатския съвет. Основателно е касационното оплакване, че съдът е нямал задължение да ги възприема безкритично, а е бил длъжен да установи конкретния предмет, обем и характеристики на възложената и изпълнена работа в защита на конкретните права и законни интереси на [община].

Неправилното решение следва да се касира. Установените касационни основания не налагат повтарянето или извършването на нови процесуални действия, а касационният състав следва да реши спора.

Настоящият състав намира, че договорното правоотношение между адв. Б. и [община] е възникнало не по-късно от 04.02.2019 г. - датата на общото пълномощно, представено по ч.гр.д. № 100/2015 г. на РС – Велинград. Към момента на възложената на адв. Б. защита са влезли в сила издадените заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист. След стабилизирането на двата акта заповедният съд не разполага с правомощие да ги обезсили поради твърдяната неправосубектност на Клона. Предприетите от адв. Б. действия – подадената молба за обезсилване и последвалото обжалване на разпореждането и определението на заповедния съд по молбата, са негодни според закона средства за постигане на благоприятен за клиента резултат.