Решение № 8967 от 14.05.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 8967 гр. София, 14.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА

ТОШЕВА при участието на секретаря ИВАНА ЛЮДМ. СТОЕВА като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА ТОШЕВА

Гражданско дело № 20251110143075 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба /уточнена с молба с вх. № 314345/26.09.2025 г./ на М. А. М. срещу „**********“ АД, с която са предявени при условията на обективно евентуално съединяване следните искове: главен иск за прогласяване нищожност на Договор за потребителски кредит № 248692/09.04.2024 г. поради противоречие на закона, включително поради наличие на неравноправни клаузи в него; евентуален иск за прогласяване нищожност на договора поради накърняване на добрите нрави; евентуален иск за прогласяване нищожност на договора поради липса на съгласие; евентуален иск за прогласяване нищожност на клаузата от договора, предвиждаща заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение, поради противоречие на закона, включително поради неравноправност; евентуален иск за прогласяване нищожност на неустоечната клауза в договора поради накърняване на добрите нрави. Претендират се разноските по делото.

Ищецът твърди, че е сключил с ответника по реда на ЗПФУР Договор за потребителски кредит № 248692/09.04.2024 г., по силата на който му е предоставена в заем сумата от 2 500 лв., като той се задължил да върне заема ведно с възнаградителна лихва на 24 месечни погасителни вноски. Сочи, че по договора бил задължен да осигури обезпечение след сключването му – поръчителство, отговарящо на редица изисквания, като поради непредставянето на обезпечение му била начислена неустойка, включена изначално в погасителния план. Релевира възражение за нищожност на целия договор поради противоречие със закона. Възразява, че не е изпълнено условието на чл. 10, ал. 1 ЗПК договорът да е написан по ясен и разбираем начин и с шрифт, не по-малък от 12. Счита, че 1 договорът е в противоречие с разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Изтъква, че не е посочена договорената лихва. Сочи, че уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение в действителност представлява скрита възнаградителна лихва, поради което лихвеният процент е неправилно посочен в договора, като същевременно неустойката представлява разход по кредита, който следва да бъде включен в ГПР, но това в случая не е сторено, поради което посоченият в договора ГПР също е неправилен. В тази връзка акцентира, че към потребителя са поставени неизпълними изисквания относно обезпечението, което следва да представи, с което се цели увеличаване на възнаграждението на кредитора, като неустойката е изначално включена в погасителните вноски. Счита, че посочването в договора на ГПР, различен от реално прилагания в отношенията между страните, представлява заблуждаваща и нелоялна търговска практика, която възпрепятства потребителя да прецени реалните икономическите последици от сключването на договора, което сочи на неравноправност. Възразява, че е нарушена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.

11 ЗПК, защото не е посочена последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми. Навежда възражение за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва поради противоречие с добрите нрави, тъй като е налице драстично несъответствие в стойността на насрещните престации, както и поради това, че възнаградителната лихва надвишава трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми, което, от своя страна, влече нищожност на договора в неговата цялост. Релевира възражение за нищожност на договора и поради липса на съгласие, тъй като не е подписан от него. При условията на евентуалност възразява, че нищожна е самата неустоечна клауза.

На първо място, счита че с нея се нарушава забраната по чл. 33, ал. 1 ЗПК, защото на практика с неустойката се обезпечават вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано в срок, които се обезщетяват и с мораторната лихва. Навежда възражение за нищожност на клаузата за неустойка поради нейната неравноправност по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, защото е необосновано висока. Възразява, че неустоечната клауза противоречи на добрите нрави. Счита, че неустойката цели единствено скрито оскъпяване на кредита и излиза извън присъщите й функции. Изтъква, че е неясно какви точно вреди на кредитора би покрила, при положение че е свързана с вторично задължение на потребителя, като същевременно тя прехвърля върху него риска от неизвършването от кредитора на оценка на кредитоспособността му и цели единствено неоснователно обогатяване на кредитора.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който признава иска.

Предявен е от „**********“ АД срещу М. А. М. насрещен осъдителен иск за сумата от 1 278.23 евро /евровата равностойност на 2 500 лв./ – главница по Договор за потребителски кредит № 248692/09.04.2024 г., ведно със законната лихва за периода от 21.11.2025 г. до окончателното плащане. Претендират се разноските по делото.

Ищецът по насрещния иск твърди, че по договора е предоставил на ответника заем в размер на 2 500 лв., но М. не е платил никакви суми по договора. Счита, че уважаването на главния установителен иск на М. обуславя за дружеството право да получи главницата 2 съгласно чл. 23 ЗПК.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на насрещната исковата молба, в който М. поддържа възраженията си за нищожност за договора и на клаузата за неустойка, като изтъква, че не се касае за индивидуално договаряне. Възразява, че дори и да се установи дължимост от него на чистата стойност на кредита, осъждането за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство по предявен иск по чл. 55 ЗЗД. Моли за уважаване на неговия иск и отхвърляне на насрещния иск. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира от фактическа и правна страна следното:

По исковете на М. А. М.:

Предявени са при условията на обективно съединяване искове за прогласяване за нищожен на различни основания на Договор за потребителски кредит № 248692/09.04.2024 г., респ. на неустоечната клауза от същия договор. Съобразявайки съдебната практика /например Решение № 97/08.02.2013 г. по т. д. № 196/2011 г. на ВКС, І ТО, и Решение № 199/12.07.2016 г. по гр. д. № 583/2016 г. на ВКС, ІV ГО/, съдът приема с оглед основанията на всеки един от исковете, че същите следва да се разгледат при условията на евентуалност, като те подлежат на разглеждане в поредността, произтичаща от естеството на въведеното основание – от най-тежкото към най-лекото, и от исковете за пълна нищожност на договора към исковете за нищожност само на неустоечната клауза. Ето защо първо следва да бъде разгледан искът с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване нищожност на договора поради противоречие на закона.

В случая с Определение № 9765/11.03.2026 г., в което е инкорпориран изготвеният от съда проект за доклад, приет за окончателен без възражения на страните, е обявено за безспорно сключването между страните на Договор за потребителски кредит № 248692/09.04.2024 г., по силата на който на М. е предоставена в заем сумата от 2 500 лв., като той се задължил да върне заема ведно с възнаградителна лихва на 24 месечни погасителни вноски.

Изяснява се от самия договор и погасителния план към него, че ищецът се е задължил да върне сума в общ размер на 3 574.40 лв. на 24 равни месечни вноски, всяка в размер на по 148.93 лв., дължими на всяко 9-о число на съответния месец в периода от 09.05.2024 г. до 09.04.2026 г., като страните са договорили фиксиран преференциален ГЛП в размер на 36.99 % /за лоялен клиент при недопускане на повече от 60 дни просрочие/ и ГПР в размер на 49.65 %.

С чл. 20, ал. 2 от договора кредитополучателят се задължил в срок от 3 работни дни от сключването му да обезпечи кредита с поръчителство от едно физическо лице, одобрено от кредитора, което следва да отговаря на изискванията по ал. 3, т.е. на следните кумулативни изисквания: физическо лице с брутен осигурителен доход над 1 400 лв.; работещо по трудов договор с най-малко 6 месеца трудов стаж при последния работодател;

3 да няма активни експозиции в Централен кредитен регистър с просрочие над 30 дни; да не е страна по договор за кредит, сключен с „**********“ АД.

С доклада е обявено за безспорно, че в договора е уговорено задължение за М. за заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение, което е видно и от клаузата на чл. 10, ал. 1. Съгласно чл. 11 от договора, ако кредитополучателят представи обезпечение след срока по чл. 20, неустойката се дължи само за срока, за който кредитът е бил без обезпечение, а според чл. 12 начислената неустойка се изплаща на падежната дата. Обявено е за безспорно и това, че в случая неустойка е начислена на М., но не е включена в посочения в договора размер на ГПР. От погасителния план към договора е видно, че е начислена неустойка към всяка погасителна вноска в размер на по 141.75 лв., с което общият размер на месечната погасителна вноска заедно с неустойката възлиза на 290.68 лв.

При тези факти съдът намира, че по делото е безспорно, а и от представените писмени доказателства се установява, сключването между страните на Договор за потребителски кредит № 248692/09.04.2024 г. Той попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК, не попада сред изключенията по чл. 4 ЗПК и представлява потребителски договор, тъй като заемателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП. Следователно за него се прилагат защитата по ЗПК и разпоредбите на чл. 143 и сл. ЗЗП.

В случая съдът намира, че т. нар. „неустойка“ по чл. 10, ал. 1 от договора в действителност представлява скрита възнаградителна лихва. В тази връзка съдът съобрази, че са поставени трудно изпълними за потребител на такъв тип кредит изисквания към обезпечението, което заемателят следва да предостави след сключването на договора /а не като условие за неговото сключване/, които ако той бе в състояние да изпълни, би потърсил кредитиране от друг вид финансова институция. Очевидно единствената цел на тези изисквания е потребителят да бъде поставен в затруднение да предостави /при това в толкова кратък срок/ обезпечение, удовлетворяващо кредитора, и последният да се облагодетелства, като получи т. нар. „неустойка“, която в действителност представлява негова сигурна печалба по отпуснатия кредит. Това се потвърждава и от факта, че задължението за „неустойка“ е изначално включено в погасителния план, т.е. то представлява за кредитора очакван приход по кредита, подлежащ на получаване на падежната дата на месечните погасителни вноски по кредита.

Ето защо съдът намира, че „неустойката“, имаща в действителност характер на скрита възнаградителна лихва, представлява за кредитора разход по договора за кредит, който следва да бъде включен при изчисляването на ГПР като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит /аргумент от чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК/. Този извод следва от дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според която „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на 4 договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

В случая е безспорно между страните, че посоченият в договора ГПР не включва всички действителни разходи – включва само възнаградителната лихва, но не и „неустойката“ по чл. 10, ал. 1 от договора.

Поради изложеното съдът намира, че е налице противоречие на сключения договор с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителя, тъй като целта на уредбата на ГПР е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето /чл. 22 ЗПК/.