Решение № 58 от 19.02.2025, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 58 гр. Пловдив, 19.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Надежда Ив. Желязкова

Каличкова

Членове:

Славейка Ат. Костадинова

Красимира Д. Ванчева при участието на секретаря Красимира Хр. Несторова Кутрянска като разгледа докладваното от Красимира Д. Ванчева Въззивно търговско дело № 20245001000599 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

С решение №278 от 10.08.2023 г.,постановено по т.д.№1458/2021 г. на Окръжен съд-Стара Загора,е осъден ответникът ЗД “Б.У.”АД-гр.С.,с ЕИК ******** да заплати на ищцата М. П. И. с ЕГН ********** сумата от 160 000 лв.,частичен иск от 200 000 лв.,за причинените й неимуществени вреди,изразяващи се в претърпени болки и страдания,вследствие причинената смърт на баща й П.Б. И. при ПТП на 19.08.2020 г.,ведно със законната лихва,считано от 06.08.2021 г. до окончателното изплащане на сумата,като е отхвърлен иска за законна лихва за периода от 26.08.2020 г. до 05.08.2021 г. като неоснователен.

Със същото решение ответникът ЗД “Б.У.”АД с ЕИК ******** е осъден още да заплати на адв. П. К. от САК адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна адвокатска помощ на ищцата в размер на 5 676 лв. с ДДС,а на ищцата М. П. И. е осъден да заплати направените по делото разноски в размер на 1040 лв.Освен това,с решението ответното дружество е осъдено да заплати в полза на държавата,по бюджета на съдебната власт сумата от 5 360 лв. за държавна такса.

Горното решение е обжалвано частично както от ищцата,така и от 1 ответника в първоинстанционното производство.

Ищцата М. П. И.,чрез пълномощника си адв. П. К.,обжалва решение №278 от 10.08.2023 г. на ОС-Стара Загора в частта относно началния момент на претендираната законна лихва за забава,присъдена върху уважения иск за причинени на ищцата неимуществени вреди.Намира,че съдът неправилно е присъдил лихвата за забава,считано от 06.08.2021 г.,т.е. от датата на предявяване на застрахователната претенция лично от пострадалата,без да вземе предвид извънсъдебната претенция с вх.№ОК-547677/09.09.2020 г.,по силата на която застрахователното дружество е било уведомено за настъпване на процесния пътен инцидент от 19.08.2020 г.,в резултат на който е настъпил летален изход за пострадалия баща на ищцата П.Б. И..

Жалбоподателката-ищца поддържа най-напред аргумента,че тъй като за делинквента е установено задължение да уведоми застрахователя в 7-дневен срок от датата на настъпване на застрахователно събитие,то за застрахователя възниква задължение за плащане на лихви към пострадалия от 7-мия ден или в случая това конкретно е датата 26.08.2020 г.От друга страна поддържа,че в чл.429,ал.3,изр. 2 от новия КЗ /в сила от 01.01.2016 г./ е предвидено начисляването на лихви за забава от следните дати:датата на уведомяване на застрахователя за настъпване на застрахователното събитие от застрахования или от датата на уведомяване на застрахователя за настъпване на застрахователното събитие от увреденото лице или от датата на предявяване на претенцията на увредения през застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение.Заявява,че в случая,по делото е установено,че застрахователят е уведомен за настъпване на процесния пътен инцидент,при който е загинал П.Б. И.,а именно на 09.09.2020 г.,поради което лихва се дължи именно от тази дата.Посочва,че самата тя като пострадала е уведомила застрахователя за пътния инцидент на датата 06.08.2021 г.,когато е предявила пред него своята претенция,но това според жалбоподателката не променя обстоятелството,че близо година преди това застрахователното дружество е знаело за настъпване на произшествието и последвалите в резултат на него вредоносни последици,а именно настъпване на смъртта на починалия П. И..

Предвид гореизложеното и като се позовава на съдебна практика,обективирана в посочените в жалбата решения на

ВКС,жалбоподателката счита,че претенцията й за присъждане на законна лихва за забава върху определеното обезщетение за причинени неимуществени вреди следва да се начисли,ако не от датата на ПТП,то считано от 26.08.2020 г. до окончателното изплащане на сумата,така както е съгласно чл.429,ал.3 КЗ или евентуално от датата 09.09.2020 г.

И с оглед на изложените в жалбата доводи,жалбоподателката М. И. моли да бъде отменено частично първоинстанционното решение и да бъде постановено друго,с което да се уважи иска й за заплащане на законна лихва върху присъденото обезщетение,като се приеме,че лихвата се дължи считано от 26.08.2020 г.,евентуално от 09.09.2020 г. до окончателното изплащане,както и да се присъди законна лихва върху обезщетението за периода от 26.08.2020 г.,евентуално от 09.09.2020 г. до 05.08.2021 г.Моли да бъде определено адвокатско възнаграждение за възз. инстанция на основание чл.38,ал.1,т.2 от 2

ЗА,заедно с начислен ДДС.

От насрещната по тази жалба страна-ЗД “Б.У.”АД-гр.С. с ЕИК ******** е подаден в законния срок писмен отговор,с който същата жалба е оспорена като неоснователна и са изложени конкретни аргументи за обосноваване на това становище,с оглед на които е поискано жалбата на ищцата да се остави без уважение.

От своя страна ЗД “Б.У.”АД с ЕИК ******** е подало въззивна жалба чрез пълномощника си адв. П.П.,с която обжалва горното решение на ОССтара Загора в следните части:в частта,с която дружеството е осъдено да заплати на ищцата М. П. И. обезщетение за неимуществените вреди,причинени й вследствие смъртта на нейния баща-П.Б. И.,починал в резултат на ПТП от 19.08.2020 г.,за сумата над 100 000 лв. до присъдения размер от 160 000 лв.,частичен иск от 200 000 лв.,а също и в частта,с която претенцията на ищцата за законни лихви е уважена за периода до датата на исковата молба,както и в частта за разноските,присъдени на ищцата.

Дружеството-жалбоподател заявява в жалбата си,че в обжалваните от него части решението на ОС-Стара Загора е незаконосъобразно и постановено в противоречие с материалния закон.Счита за завишен и противоречащ на принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД претендирания от ищцата и присъден й от съда размер на обезщетението за неимуществени вреди.Поддържа,че претендираната сума-над размера от 100 000 лв.,не намира необходимата опора от събраните по делото гласни доказателства и заключенията на изготвените експертизи и твърди в тази връзка,че те не са оценени и анализирани в пълнота и поотделно от съдебния състав,като по този начин се е стигнало до неправилно приложение на материалния закон при определяне размера на обезщетението.Твърди още,че от събраните по делото доказателства се налага извода,че интензитета на душевните болки и страдания,които е изпитвала ищцата,не се отличава от обичайния при аналогични или сходни случаи и че не са доказани заявените с исковата молба високи по интензитет и продължителност душевни болки и страдания,които да обосновават “отмерване на обезщетение от 160 000 лв.”.Според жалбоподателя,предявената по делото искова претенция за неимуществени вреди и завишена с оглед обществените критерии за справедливост и обстоятелствата,при които е настъпило твърдяното

ПТП.Освен това,дружеството-жалбоподател изразява в жалбата си несъгласие с извода на първоинстанционния съд,че не е налице принос от страна на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат.Счита за основателно и намиращо подкрепа в събрания по делото доказателствен материал заявеното от него /като ответник/ възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от П.Б.

И..Подробни доводи в тази насока са изложени в жалбата.

На следващо място,в подадената от застрахователя въззивна жалба е изразено несъгласие с извода на съда,че лихвата за забава следва да се присъди от 06.08.2021 г.-датата,на която застрахователят е уведомен за претенцията на ищцата.Посочва в тази връзка,че ищцата не е представила на застрахователя изискани от последния документи по повод на подадената претенция и счита,че поради тази причина законната лихва би следвало да 3 бъде присъдена от датата на завеждане на исковата молба пред съда,но не и от по-ранен момент.

На база всички изложени в жалбата доводи,дружеството-жалбоподател ЗД “Б.У.”АД моли да бъде постановено решение,с което да се отмени решение №278 от 10.08.2023 г.,постановено по т.д.№1458/2021 г. по описа на ОС-Стара Загора,в частта му,с която е уважен предявения от М. И. срещу дружеството иск по чл.432,ал.1 КЗ за сумата над 100 000 лв. До уважения размер от 160 000 лв.,частичен иск от 200 000 лв.,а също и в частта на уважения иск за законна лихва за забава по чл.86 от ЗЗД върху присъденото обезщетение,както и в частта за разноските,присъдени на ищцата,досежно обжалваната част.Моли да бъде осъдена ищцата да заплати на дружеството-жалбоподател всички съдебни и деловодни разноски,свързани с първоинстанционното и настоящото въззивно производство.

От ищцата М. И. в качеството й на въззиваема по подадената от дружеството-ответник въззивна жалба,е депозиран в законния срок писмен отговор на същата жалба,чрез пълномощника й адв. П. К..В този отговор е изложено становището,че жалбата на ответника е неоснователна и недоказана и като такава следва да се остави без уважение.Конкретни аргументи в тази насока са развити в отговора.В същия отново е поискано присъждането на адвокатско възнаграждение на основание чл.38,ал.1,т.2 от ЗА,ведно с начислен ДДС.

Доказателствени искания не са заявени от страните пред въззивната инстанция.

По настоящото дело е налице и частна жалба,подадена от М. П. И.,чрез адв. П. К.,против определение №548/28.06.2024 г.,постановено по т.д.

№1458/2021 г. по описа на ОС-Стара Загора,с което е оставена без уважение като неоснователна молба на адвокат К.,подадена от нея като пълномощник на М. И.,за изменение на решение №278/10.08.2023 г.,постановено по т.д.

№1458/2021 г. на ОС-Стара Загора,в частта за разноските.В частната жалба се поддържа,че атакуваното определение е неправилно и че дължимото на адв. К. адвокатско възнаграждение за осъществената безплатна адвокатска помощ на ищцата възлиза на сумата от 13 260 лв. с ДДС,а не на сумата от 5 676 лв.,както неправилно е изчислено от първоинстанционния съд.Конкретни аргументи в тази насока са развити в частната жалба и въз основа на тях е поискано да бъде отменено обжалваното определение и да се уважи подадената от ищцата молба по чл.248 от ГПК,като бъде увеличено присъденото адвокатско възнаграждение на представителя на ищцата с още 7 584 лева ведно с ДДС.

От застрахователното дружество-ответник не е подаден в законния срок писмен отговор на частната жалба.

Пловдивският апелативен съд,като се запозна с акта,предмет на обжалване,както и с наведените от жалбоподателите оплаквания,а също и със събраните по делото доказателства и доводите на страните,намира за установено следното:

Въззивните жалби са процесуално допустими,тъй като всяка от тях е подадена от страна в първоинстанционното производство,имаща правен интерес да обжалва конкретното решение в 4 съответно атакуваната му част,а и при подаване на жалбите е спазен двуседмичния срок по чл.259,ал.1 от ГПК.Ето защо и двете въззивни жалби подлежат на разглеждане и преценка по същество.

Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение по реда на чл.269 от ГПК,Пловдивският апелативен съд намира,че същото решение е валиден съдебен акт,тъй като е постановено от надлежен съдебен състав,в пределите на правораздавателната власт на съда,в изискуемата от ГПК писмена форма,решението е подписано,волята на съда е ясно и недвусмислено изразена,като диспозитива на решението кореспондира изцяло с мотивите му.

Извършвайки проверка по реда на чл.269 от ГПК за процесуалната допустимост на обжалваното решение, Пловдивският апелативен съд намира,че решението се явява процесуално допустимо в обжалваните му части.

Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК,по въпросите относно законосъобразността и правилността на обжалваното решение,въззивният съд е ограничен от изложеното в жалбата.В тази връзка,преценявайки оплакванията в жалбите и събраните по делото доказателства,Пловдивският апелативен съд приема следното: