Решение № 5347 от 03.12.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5347 гр. Пловдив, 03.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20255330101478 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от „ЕВН България Топлофикация“ ЕАД, ЕИК: 115016602, против Х. М. Д., ЕГН: **********, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД, във вр. чл.150 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, с които се иска да бъде признато за установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми: сумата от 449,11 лева - главница, представляваща стойността на доставена топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и цена на услуга „дялово разпределение“ за периода *****-***** г. за обект, находящ се в гр. ***, бул. *****, както и сумата от 107,12 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане върху главницата за периода ***** г. – ***** г., ведно със законната лихва от датата на депозиране в съда на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – **** г. до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК с № ****/**** г. по ч.гр.д. № ****/**** г. описа на Районен съд - Пловдив, III граждански състав.

Ищецът твърди, че ответникът бил клиент на топлинна енергия в качеството си на собственик на топлоснабден обект, находящ се в гр. *****, бул. ****. Поддържа, че за процесния период била доставена от ищеца и била разпределена от търговеца, извършващ дялово разпределение, топлинна енергия на обща стойност 556 лева, включваща главница 449,11 лева и 1 обезщетение за забава 107,12 лева . Начислената топлинна енергия била доставена и разпределена в пълно съответствие с изискванията на ЗЕ и подзаконовите нормативни актове за неговото прилагане, като доколкото обектът се намирал в сграда в режим на етажна собственост, топлинната енергия се разпределяла за имота по методиката на дяловото разпределение на топлинна енергия към Наредба за топлоснабдяването. Посочва, че за процесните суми била издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК с № ****/**** г. по ч.гр.д. № ****/**** г. по описа на Районен съд – Пловдив, III гр.с. Моли за уважаване на исковете и за присъждане на сторените по делото разноски.

В законоустановения срок по чл.131, ал.1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с който оспорва предявените искове като неоснователни и недоказани. Исковата молба била необоснована. Не отрича, че ищецът съгласно ЗЕ е единственото търговско дружество, притежаващо лицензия за производство и пренос на топлинна енергия за обособената територия *****. Нео трича факта, че е собственик на **, наодящ се в гр. ****, бул. ****, но нямал и не можел да има качеството потребител на енергия спрямо ищеца съгласно разпоредбите на ЗЕ. Излага подобни съборажения за неоснователност на исковата молба, оспорва искове по основание и размер.

Твърди, че между ответника и ищеца не съществувал, какъвто и да е било договор, като не били налице и хипотезите на чл. 149а ЗЕ- писмено съгласие на собствениците или взето решение на общото събрание на етажната собственост с мнозинство най-малко от две трети. Ищецът не споменавал за наличие на писмен договор с етажната собственост на бул.

****, гр. ***, респективно с асоциация на етажните собственици, находящи се на посочения адрес. Приложените ОУ не можели да бъдат доказателство за наличие на облигационни отношения. В чл. 149б, ал. 2, т. 3 ЗЕ изрично било записано, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени между доставчик на топлинна енергия и клиентите в сградата в режим на етажна собственост. Неразделна част от евентуален договор между клиент ЕС и един доставчик на топлинна енергия задължително било и наличието на Протокол от Общото събрание на Етажната собственост, респективно с Асоциация на етажните собствености, находящи се на същия адрес. Етажната собственост, находяща се на посочения адрес, не била учредявала асоциация, както и не била сключвала договор за продажба на топлинна енергия съгласно чл. 151 ЗЕ. С оглед на изложеното се иска да бъдат отхвърлени предявените искове като неоснователни и недоказани.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Видно от приложеното ч. гр. д. № ****/**** г. по описа на ПРС, III гр. състав, oбразувано по депозирано от „ЕВН България Топлофикация” ЕАД – Пловдив заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, за сумите, предмет на настоящото дело е издадена Заповед за изпълнение на 2 парично задължение по чл. 410 ГПК № ****/****г. Заповедта е връчена на длъжника, като в законоустановения срок по чл. 414 ГПК е постъпило възражение срещу заповедта за изпълнение, поради което с разпореждане на съда е указано на заявителя да предяви иск за установяване на вземането си по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. В законоустановения едномесечен срок са предявени настоящите искове. Налице е пълен идентитет между претенциите, за които е издадена заповедта за изпълнение и тези, предмет на производството по делото. Затова предявените искове са допустими.

З а основателността на заявената главна искова претенция с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ, ищцовото дружество следва да докаже при условията на пълно и главно доказване на основание чл. 154, ал. 1 ГПК наличието на валидно облигационно правоотношение с ответника по доставката на топлинна енергия през процесния период, че ответникът е потребител (собственик или ползвател) на услугите за исковия период за обект, находящ се в гр. *****, бул.

****, ** *****, че ищецът е изправна страна по договора, както и да установи размера на претенциите.

Облигационното правоотношение, което възниква и на което ищецът основава претенцията си, произтича от договор за продажба на топлинна енергия при общи условия, който се счита за сключен с конклудентни действия – арг. чл. 150, ал. 1 ЗЕ. Общите условия следва да бъдат публикувани в един централен и един местен ежедневник в градовете с битово топлоснабдяване, което в случая е сторено. Съгласно изричната норма на чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите. По делото са ангажирани доказателства за публикуването на общите условия в един национален и един местен ежедневник преди процесния период. Изложеното води до извода, че е спазена изискуемата от закона процедура по приемането и публикуването на общите условия за продажба на топлинна енергия. Ищецът, като енергийно предприятие – доставчик на топлинна енергия, разполага с правото да търси възмездяване от потребителите в етажната собственост, за стойността на доставената, съответно разпределената топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост, като не е налице непотърсена услуга, за която не се дължи заплащане. В тази насока са дадените разяснения в Тълкувателно решение № 2 от 25.05.2017 г. по тълк. д. № 2/2016 г., ОСГК на ВКС. По същия въпрос е налице и произнасяне на Съда на ЕС, IV- ти с-в от 05.12.2019 г. по съединени дела С‑708/17 и С‑725/17, по отправени преюдициални запитвания.

В посоченото решение на съда на ЕС е отразено, че се допуска национална правна уредба, която предвижда, че собствениците на апартамент в сграда – етажна собственост, присъединена към система за централно отопление, са длъжни да участват в разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и не го използват в своя апартамент. Със същото решение е прието и че се допуска национална правна уредба, която предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост сметките за 3 топлинна енергия за сградната инсталация се изготвят за всеки собственик на апартамент в сградата, пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент. С оглед изложеното, в случая не се касае за непотърсена услуга и за нелоялна търговска практика от страна на ищеца.

За да бъде обвързан от договора, ответникът следва да е титуляр на правото на собственост, респективно на вещно право на ползване върху обект, находящ се в сграда в режим на етажна собственост – чл. 153, ал. 1 ЗЕ.

Обстоятелството, че именно ответникът е титуляр на правото на собственост на процесния имот не е спорно по делото. Това обстоятелство е признато от самия ответник в отговора на исковата молба по реда на чл. 131 ГПК.

От гореизложеното следва, че между страните по делото е възникнало валидно облигационно правоотношение по доставка на топлинна енергия доколкото, както бе изяснено по-горе, същото възниква с конклудентни действия, предвид обстоятелството, че ответникът е потребител на топлинна енергия в качеството му на собственик на топлоснабден имот. По делото не са представени доказателства ответникът да е упражнил правата си по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. В този смисъл съдът намира за неоснователни възраженията на ответника за липсата на договор с топлопреносното дружество, както и за липса на валидно облигационно правоотношение между страните.

Следва да се отбележи, че действително в чл. 149 ЗЕ е предвидена писмена форма на договора, но съобразно задължителните разяснения, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, писменият договор не е форма за действителност, а форма за доказване на облигаторното правоотношение. Съответно, същият представлява само едно от възможните доказателствени средства, регламентирани в ГПК, за установяване на договорната обвързаност между ищеца и ответника. Съдът намира, че присъединяването към абонатната станция или нейно самостоятелно отклонение на лице – титуляр на вещно право на собственост и наличието на отоплителни тела в топлоснабдения имот, установява сключването на договор с ищцовото дружество чрез конклудентни действия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия, те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет – доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената и разпределена топлинна енергия. В тази насока са разясненията, дадени с цитираното по-горе тълкувателно решение по тълк. д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС.

Относно твърденията на ответника в отговора на исковата молба, че в сградите е изградена чилърна инсталация с цел охлаждане и отопление, която може да бъде използвана от две от етажните собствености – **, както и от самостоятелни обекти и тази инсталация разполага с напълно изградена абонатна станция, следва да се отбележи, че сам по себе си този факт не 4 изключва задължението на потребителя да заплаща доставената му топлинна енергия, доколкото абонатната станция се захранва с топлинна енергия от ищцовото дружество. Представеният от ответната страна протокол за проведено общо събрание на собствениците на жилищна сграда и обекти в нея, находяща се в гр. ****, бул. ****, ** на което е участвал представител и на ответника, не обосновава различен извод. Предвид всичко изложено, съдът намира, че ответникът е потребител на предоставената от ищцовото дружество услуга, поради което и за последното съществува право да претендира суми за топлинна енергия. След като в процесния период ответникът е бил титуляр на собствеността върху имота (и не са налице вещни ползватели), именно той носи отговорност за заплащането на задълженията за доставена и разпределена топлинна енергия.