Определение № 4256 от 01.09.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4256 гр. София, 01.09.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Мария Христова Касационно гражданско дело № 20268002101684 по описа за 2026 година

Производството е образувано по касационни жалби, както следва: 1/ от Прокуратурата на Република България срещу въззивното решение №938/03.07.2025 г. на Апелативен съд – София по в.гр.д. №846/2025 г. в частта, с която касаторът е осъден да заплати на Ш. Р. Р., лично и в качеството на наследник на Ш. Ю. Р. (поч. 10.05.2003 г.) сумата 30 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на нарушено право на разглеждане и решаване в разумен срок на сл. д. № 1/ 1991 г., впоследствие преобразувано в сл. д. № 780-II/1998 г. на ВОП - гр. София, а след това в ДП № II-048/1999 г. на ВОП - гр. София, за периода от образуването му през м. януари 1991 г. до датата на предявяване на иска, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска – 02.01.2024 г.

В жалбата са изложени твърдения за неправилност на въззивното решение.

Насрещната страна Ш. Р. Р., редовно уведомена, не е депозирала писмен отговор.

2/ Касационна жалба от Ш. Р. Р. срещу въззивното решение №938/03.07.2025 г. на Апелативен съд – София по в.гр.д. №846/2025 г. в частта, с която е отхвърлен иска на касатора срещу Прокуратурата на Република България за заплащане на разликата над 30 000 лв. до претендираните 120 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на нарушено право на разглеждане и решаване в разумен срок на сл. д.

№ 1/ 1991 г., впоследствие преобразувано в сл. д. № 780-II/1998 г. на ВОП - гр. София, а след това в ДП № II-048/1999 г. на ВОП – гр. София, за периода от образуването му през м. януари 1991 г. до датата на предявяване на иска, ведно със законната лихва върху главницата считано от 02.01.2024 г. до окончателното плащане, както и за присъждане на законната лихва за периода от 29.12.2020 г. до 02.01.2024 г.

В жалбата са изложени доводи за неправилност и необоснованост на оспореното решение, 1 постановено в противоречие с материалния закон и при нарушение на процесуалните правила.

Насрещната страна Прокуратурата на Република България, редовно уведомена, не е депозирала писмен отговор.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими.

Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл.

284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

Въззивният Апелативен съд – София потвърдил решението на първостепенния Софийски градски съд, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Ш. Р. Р., лично и в качеството на наследник на Ш. Ю. Р. (поч. 10.05.2003 г.) сумата 30 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на нарушено право на разглеждане и решаване в разумен срок на сл. д. № 1/ 1991 г., впоследствие преобразувано в сл. д. № 780-II/1998 г. на ВОП – гр. София, а след това в ДП № II-048/1999 г. на ВОП – гр. София, за периода от образуването му през м. януари 1991 г. до датата на предявяване на иска, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска – 02.01.2024 г. Със същото искът е отхвърлен до пълния му предявен размер от 120 000 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от подаване на исковата молба – 02.01.2024 г. до окончателното плащане, както и за законната лихва за периода от 29.12.2020 г. до 02.01.2024 г.

За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните факти: Ш. Ю. Р., починал на 10.05.2003 г., бил сред българските граждани, върху които била упражнена държавна принуда за насилствена промяна на имената им чрез репресия, лишаване от свобода и въдворяване в Б..

Констатирал, че във връзка с т.нар. „Възродителен процес“ било образувано следствено дело 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-11/1998 г. по описа на ВОП – София, а след това ДП № 11 048/1999 г. по описа на ВОП – София. Производството по същото било прекратено с постановление от 31.05.2022 г. на ВОП – гр. София, отменено с влязло в сила определение от 22.12.2022 г. по ч.н.д. № 821/2022 г. на САС. Съдът установил, че преди прекратяването му, делото било внасяно два пъти в съда с обвинителни актове за извършени престъпления по чл. 387, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл.20, ал. 3 от НК, но било връщано за допълнително разследване, поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Посочил още, че образуваното през 1991 г. производство и към настоящия момент, след период от над 34 години, било висящо в досъдебна фаза.

Въззивният съд установил, че Ш. Ю. Р. починал на 10.05.2003 г. и оставил за наследници по закон ищцата Ш. Р. Р. (съпруга) и неучастващите в производството лица Г. Ш. Т. (дъщеря) и С. Ш. Й. (син).

След смъртта на Ш. Р., с молба от 29.12.2023 г. до ВОП София, всички наследници на Ш. Р., 2 направили искане да участват в производството по ДП №II-048/1999 г. по описа на ВОП.

Въззивният съд кредитирал показанията на разпитания по делото свидетел И. Х. Я., от които приел за установено, че неговият вуйчо – ищецът Ш. Р. разбрал за процесното досъдебно производство (т.нар. „възродителен процес“) от други изселници през 1995 г. - 1996 г., след което започнал да се интересува от неговото движение. Приел, че ищцата (вуйна на свидетеля) членувала в сдружението, което изготвило искането до Прокуратурата и до Консулския отдел в И. по въпросите за възродителния процес. Констатирал, че Ш. Р. и членовете на неговото семейство очаквали да получат вътрешно удовлетворение и компенсация за теглилата си, а ищцата била притеснена, че делото продължавало толкова дълго, чувствала се неудобно, вдигала кръвно и се просълзявала, когато говорила за това.

Въз основа на изложеното, съдът направил извод, че ищцата Ш. Р. била надлежно легитимирана да претендира вреди в качеството на наследник на своя съпруг – пострадал в наказателно производство и починал в хода на разследването (чл. 74, ал. 1 НПК). Приел, по аргумент от разпоредбата на чл.74, ал.2 НПК, че правото на пострадало лице по наследство възникнало от датата на смъртта на нейния съпруг – 10.05.2003 г. При обосноваване на този извод съдът се позовал на практиката на ЕСПЧ и ВКС и възприетото в нея разбиране, че лицата, встъпили в правата на наследодателя си, имат качеството на „непряко пострадал“ и са надлежно легитимирани да предявят претенция за нарушение на чл. 6 ЕКЗПЧОС. Посочил, че по този ред защита получават лицата, които макар и да не били страни в наказателното производство, били пряко и решаващо засегнати от неговата неразумна продължителност. В допълнение към изложеното съдът отбелязал, че ищцата имала право да претендира обезщетение от продължителността на производството и в лично качество, с оглед твърденията за извършени спрямо нея и семейството действия при злоупотреба с власт.

Предвид установените по делото данни за образуване на процесното наказателно производство през 1991 г. и продължаващата му висящност в досъдебна фаза, към датата на постановяване на въззивното решение, повече от 34 години, въззивният съд направил извод за извършено и установено нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по смисъла на чл. 6, пар. 1 от Конвенцията. Този факт обосновал извода му за наличие на предвидените в разпоредбата на чл.2б ЗОДОВ предпоставки за ангажиране отговорността на Прокуратурата.

По отношение на размера на следващото се на ищцата обезщетение съдът посочил, че при определянето му съобразил следните обстоятелства: продължителността и предмета на производството; неговата фактическа и правна сложност; поведението на страните и на техните процесуални или законни представители; поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи; възрастта на пострадалия; размера на обезщетенията присъждани в аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществените вреди от един и същи вид. Позовал се на трайно установената съдебна практика и възприетата в същата оборима презумпция относно последиците от неразумната продължителност на правораздавателните производства.

3

Въззивният съд приел, че от събраните по делото гласни доказателства били установени претърпените обичайни по интензитет негативни изживявания от ищцата и нейния наследодател породени, от извънредно дългото забавяне на наказателното производство и разглеждането му в досъдебна фаза. Отбелязал още, че продължителността на производството довела до изтичане на абсолютната давност за погасяване на наказателната отговорност за деянията, който факт предизвикал разочарование и обосновани притеснения у пострадалите, че виновните лица за извършените спрямо семейството на ищцата репресивни действия нямало да бъдат наказани. Посочил още, че по делото не били събрани доказателства ищцата или нейният съпруг да са препятствали развитието на наказателното производство.

Съдът развил и съображения за липса на установени по делото вреди извън обичайните за подобни случаи отражения върху психическото и физическото здраве на засегнатите лица, поради което направил извод, че размерът на обезщетението следвало да бъде определен в размерите присъждани по сходните дела. С оглед на това и при съобразяване установения в правоприлагането ориентир спрямо идентична фактическа обстановка, въззивният съдебен състав заключил, че сумата от 30 000 лева била достатъчна да обезщети претърпените от ищцата вреди в лично качество (остойностени на сумата 20 000 лева) и като наследник на Ш. Р. (10 000 лева). Направил извод за неоснователност на иска до пълния му предявен размер от 120 000 лв.

Основателността на главния иск, обусловила извода на въззивния съд за основателност и на акцесорната претенция за присъждане на законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 02.01.2024 г. Съдът направил извод за липса на основания за присъждане на обезщетението за забавено плащане за период предхождащ подаването на исковата молба. Развил съображения, че вземането по чл. 2б ЗОДОВ възниквало с признаване незаконността на акта, действието или бездействието на съответния орган. Приел, че преди установяване на елементите от фактическия състав на забавеното правосъдие, в нарочно съдебно производство, същият не бил завършен и лихви за забава не следвало да се присъждат за периода преди подаване на исковата молба.

Касаторът Прокуратурта на Република България претендира допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по следните правни въпроси:

Когато пострадалият от престъплението е разполагал с възможността да предяви иск за обезщетение за неимуществени вреди, които е претърпял от деликта пред граждански съд, който има компетентността да установи всички факти от значение за правото му, но не се е възползвал от нея, приложим ли е чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ във вр. с чл. 6, пар. 1 ЕКЗПЧОС.

Навежда твърдение за разрешаването му в противоречие с практиката на ВКС в решение № 69/29.04.2020 г. по гр. д. № 3169/2019 г. на ІV г. о.

Поставеният въпрос не е обусловил решаващите мотиви на въззивния съд в обжалваното решение и крайните му изводи за основателност на предявения иск, доколкото предмет на производството е иск за заплащане на обезщетение за вредите от неразумната продължителност на процесното досъдебно производство, а не за вредите от деликта. За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че съгласно разясненията дадени в т. 1 на 4

ТР № 1/2022 г. на ОСГК на ВКС разпоредбата на чл. 2б ЗОДОВ защитава правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, независимо от вида производство (гражданско, административно или наказателно), като предвиденият в нея ред за защита ще бъде изключен само когато това право е вече осигурено в друга процедура, в това число и в тази по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Трайно установена е съдебната практика, според която лицето встъпило като наследник на починала страна по делото, производството по което е продължило извън разумния срок, е както процесуално, така и материално-правно легитимирано да иска и да получи обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ във вр. с чл. 6, пар. 1 ЕКЗПЧОС за цялата продължителност на забавеното производство. По този въпрос не е налице общата предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 ГПК.