Решение № 751 от 05.04.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 751 гр. София, 05.04.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Ивелина Симеонова при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20211100505887 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

Образувано е по постъпила въззивна жалба, вх.№ 5110386 от 10.08.2020 г. от *******, ищца пред СРС , срещу решение № 154733 от 20.07.2020 г. по гр.д.№ 10365 описа за 2020 г. на СРС, Първо ГО, 124-ти състав.

С обжалваното решение е отхвърлен, предявеният от въззивницата, ищца пред СРС, иск при правна квалификация по чл.49 ЗЗД, срещу Върховен административен съд, за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата в размер на 1250 лв., предявен като частичен от сумата 2 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, причинени от публикуване в интернет страницата на ответника съдебен акт-определение от 21.12.2017 г. по дело № 14168 по описа за 2016 г. на ВАС, съдържащ лични данни на ищцата.

Излагат се доводи за недопустимост на така постановеното решение като се сочи, че СРС се бил произнесъл по иск, който ищцата не била предявила. Липсвало произнасяне по предмета, предявен чрез исковата 1 молба. Ищцата била предявила иск по чл.138 ГПК и чл.64, ал.4 ЗСВ.Съдът не бил уважил правото й на защита и нарушил диспозитивното начало. Делото било разгледано от ненадлежен съд и не по надлежния ред.

Новосформираното основание /неправомерна обработка на лични данни/ по което СРС бил разгледал иска било уредено в ЗОДОВ и се разглеждало по реда на АПК. СРС бил „уредил“ претенцията на ищцата по чл.49 ЗЗД и го бил разгледал по реда на ГПК. Надлежният ответник по новосформираното основание бил ВАС, но съдът бил ангажирал отговорността на ВАС за неизвестно какви действия. Налице били данни, че първоинстанционния съд бил заинтересован от изхода на спора. Твърди, че зад съда стои заинтересовано лице в чиято полза били извършени противоправни действия и което лице имало интерес ищцата да търпи вреди и да бъде дестабилизирана. Това се установявало от съобщението по делото, които били без име и адрес. Възразява срещу изготвения доклад по делото, който бил непълен и неточен защото не бил съобразен с направеното от ищцата Уточнение и Допълнение от 09.07.2020 г., както и молбата й от 09.07.2020 г.

Сочи, че такова възражение била направила още пред СРС със становище от 09.07.2020 г. Наред с това решението не било съобразено със събраните по делото доказателства. Съдът бил анализирал същите избирателно. СРС бил изложил собствени доводи по доказателствата без да се съобрази с доводите на ищцата като по този начин СРС бил действал като адвокат на ответника.

Мотивите на съда били противоречиви. Неправилно СРС бил счел, че ищцата не се идентифицира чрез огласената информация. Неправилно СРС бил приел, че идентификацията се осъществява по име и ЕГН. Ищцата навеждала доводи за неправомерни действия, съставляващи публично огласена информация, която била достъпна за обществото. Никой не се представял в обществото чрез ЕГН-то си. Ищцата се представяла чрез имената си.

Следвало да се има предвид и, че името на ищцата било уникално и по този начин името й впечатлявало и създавало интерес към информацията, свързана с личността й. Твърди да са допуснати процесуални нарушения по чл.157 и чл.159 ГПК, тъй като не били уважени доказателствените й искания. Счита, че същите били относими към предмета на спора. Освен това законът допускал преки и косвени доказателства.

Иска се обжалваното решение да бъде обезсилено като недопустимо или отменено като неправилно и да бъдат извършени съответните действия, 2 по компетентност, за разрешаване на спора.

За публичното съдебно заседание, състояло се на 23.02.2022 г. е подадено от въззивницата „допълнение към жалба“ в което се излагат доводи за нищожност на постановеното от СРС съдебно решение като се сочи, че същото било неразбираемо по отношение на единия иск /за обезщетение за неимуществени вреди/, а по другия /за защита/съдействие за преустановяване на вредоносното действие/ не било изложено в „стабилен“ писмен вид. Тъй като липсвал годен съдебен акт, то въззивната инстанция не можела да се произнесе. Това било така защото решението било разгледано от неподведомствен съд и като такова било нищожно и същевременно било недопустимо като постановено по непредявен иск. Тъй като решението било неразбираемо, то не можело да се ползва и със сила на пресъдено нещо. Сочи, че исковата молба съдържала два иска, които били във взаимовръзка. СРС не се бил произнесъл по втория иск. Сочи, че въззивния съд не бил предприел мерки във връзка с твърдението й в жалбата за липса на произнасяне по втория иск, което предполагало, че въззивния съд е преднамерен да се произнесе и по двата иска и ищцата допуска, че на въззивния съд е било известно волеизявление по втория иск в петитума. При тези си разсъждения въззивницата достига до извода, че най-вероятно спорното решение на СРС е обективирано със „симпатично мастило“, което по настоящем липсва, а това било основание за нищожност на съдебния акт. Въпреки всичко твърди, че предмет на спора е цялото действие по огласяване /публикуване/ на мотивите на съдебните актове, защитени от нормативната уредба. Към момента на депозиране на иска, пораждащия факт бил в обем-конкретен съдебен акт и затова бил посочен само той. Впоследствие този обем се бил увеличил и затова ищцата била уведомила съда, но СРС не бил изпълнил задължението си е не го бил взел предвид, както и бъдещи такива.

С молба, вх.№ 10373 от 23.02.2022 г. въззивницата сочи, че допълва въззивната си жалба от 10.08.2020 г. с горецитираното допълнение. Заявява, ч е поддържа единствено доводите за нищожност на обжалваното решение, направени в допълнението от 23.02.2022 г. Оттегля доводите си във въззивната жалба за неправилност и недопустимост на обжалваното решение.

По въззивната жалба е постъпил отговор от ответника пред Софийски 3 районен съд- Върховен административен съд, в който отговор се излага становище за неоснователност на въззивната жалба. Не били допуснати сочените от въззивника нарушения на процесуалния и материален закон.

Сочи, че самата въззивница с молба от 25.10.2018 г., подадена по образуваното адм.д била посочила, че на основание чл.214, ал.1 ГПК е изменила правното основание на иска си като такъв по чл.49 ЗЗД. Затова и АССГ прекратил производството пред него и изпратил делото по подсъдност на СРС. Твърденията на въззивницата за заинтересованост на съда били голословни. По същество излага доводи за неоснователност на твърденията на въззивницата за осъществени неправомерни действия от страна на служителите на ВАС във връзка с публикуването на определение по адм.д.№ 14168 по описа за 2016 г. Сочи, че не било налице изключението на чл.64, ал.1 ЗСВ, нито това на чл.64, ал.4 ЗСВ. Производството, което се било развило по адм.д.№ 14168 по описа за 2016 г. било по реда на чл.166 АПКвъв връзка с оспорване на индивидуален административен акт- заповед на министъра на вътрешните работи за прекратяване на служебното правоотношение на ищцата като било поискано и спиране на изпълнение на заповедта на министъра. С определението от 21.12.2017 г. било отхвърлено искането за спиране на изпълнението на заповедта и било спряно съдебното производство по адм.д.№ 14168/2016 г. на ВАС до приключване на адм.д.№ 11165/2016 г. на АССГ с влязъл в сила съдебен акт. Определението не било обжалвано от ищцата. Определението от 21.12.2017 г. било публикувано на интернет страницата на ВАС при спазване на чл.64, ал.3 ЗСВ и Правилата на ВАС относно информацията, представляваща лични данни. Затова счита, че не е налице възможност за идентифициране на ищцата.

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение въззивницата е била уведомена на 28.07.2020 г.

/л.58 по делото пред СРС/.

Въззивната жалба е подадена на 10.08.2020 г., следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Налице е правен интерес от обжалване, следователно въззивната жалба е допустима.

Подадена е жалба /имаща характер на частна такава/ срещу определението на СРС от 28.01.2021 г. , постановено във връзка с 4 определението на СГС от 09.10.2020 г. по в.гр.д.№ 10313 по описа за 2020 г. по реда на чл.248 ГПК. Счита, че двете определения са недопустими и като такива следва да бъдат обезсилени, а делото върнато на СРС за произнасяне по целия предмет на спора. Сочи, че неправилно СГС бил интерпретирал доводите й във връзка с начина на разпределение на разноските от СРС като искане по чл.248 ГПК. В случая СГС се бил направил на „благодетел“ като поискал присъждане на разноски в полза на въззивницата, която била освободена от разноски. Същевременно СГС не се бил произнесъл по инкорпорираната в жалбата й претенция, че СРС не се е произнесъл по цялото искане. Това, обаче, не можело да се счете за допълване, защото иска по който липсвало произнасяне не бил разгледан.

Иска се определението от 28.01.2021 г. да бъде обезсилено като постановено в противоречие с диспозитивното начало.

По частната жалба не е постъпил отговор от ответника пред Софийски районен съд- Върховен административен съд.

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното определение жалбоподателката е била уведомена на 01.02.2021 г. /л.62 по делото пред СРС/.

Частната жалба е подадена на 08.02.2021 г., следователно същата е в срока по чл.275, ал.1 ГПК.

Налице е правен интерес от обжалване, следователно частната жалба е допустима.

По основателността на въззивната жалба:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

С оглед заявеното от въззивницата в молбата й от 23.02.2022 г. настоящата инстанция е сезирана само с доводи за нищожност на така постановеното от СРС, решение № 154733 от 20.07.2020 г. по гр.д.№ 10365 описа за 2020 г. на СРС, Първо ГО, 124-ти състав.

В решение № 355 от 03.10.2012 г. по гр. д. № 35/2012 г. на ВКС, І ГО, е прието, че съдебното решение е нищожно, когато е постановено от незаконен състав, или излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, или 5 когато не е изразено в писмена форма или не е подписано, или когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. В същия смисъл са и решение № 123 от 04.04.2012 г. по гр. д. № 777/2011 г. на ВКС, І ГО, и решение № 437/11 от 10.04.2012 г. по гр. д. № 1209/2010 г. на ВКС, І ГО.

Действително процесуалният закон не определя с отделен текст кое съдебно решение е нищожно, но следва да се има предвид, че по естеството си съдебното решение е едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правен спор.

Съдебната практика приема, че нищожно е всяко решение, което не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление. Към настоящия момент вече е дадено и задължителното тълкуване на въпроса, обективирано в решение № 668 на ВКС, ІГО, постановено по гр. д. № 1790/2009 г. Според същото съдебното решение е нищожно, когато е постановено от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато решението не е изразено в писмена форма или е неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. Липсата на мотиви не се приравнява на липса на надлежно волеизявление, поради което не води до нищожност на съдебното решение.

В конкретния случай ищцата е предявила искова молба, вх.№ 19467 от 28.12.2017 г., която е подала до ВАС и по същата е било образувано адм.д.№ 221 по описа за 2016 г. на ВАС. В същата искова молба З. е посочила, че предявява иск срещу ВАС за причинени неимуществени вреди от незаконосъобразни действия на служители на ВАС. Видно от петитума на исковата молба претендира се присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени й от незаконосъобразни действия на служители на ВАС, изразяващи се в публикуване на определение по дело 14168/2016 г. на ВАС в противоречие със чл.138 ГПК, ЗЗЛД и КРБ. Посочено е, че публикувания съдебен акт съдържа информация, която я идентифицира и информация, която накърнява достойнството й и й причинява унижение, болка и страдания в голяма степен. Твърди се, че така публикуваната информация и идентификацията й са съществена пречка за професионалната й реализация.