Решение № 39 от 26.02.2024, Районен съд - Панагюрище

РЕШЕНИЕ

№ 39 гр. Панагюрище, 26.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАНАГЮРИЩЕ в публично заседание на двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Цветанка Вълчева при участието на секретаря Нонка Цв. Стоянова като разгледа докладваното от Цветанка Вълчева Гражданско дело № 20225230100814 по описа за 2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявен e главeн иск с правно основание чл.26 ал.1 от ЗЗД - за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит и при условията на евентуалност - иск за прогласяване нищожността на клаузите в договора, касаещи заплащането на допълнителни услуги.

Подадена е искова молба от И. Г. Б. , с ЕГН **********, с адрес: гр.Стрелча, бул.„*****“ №2 , чрез адв.Е. И - вписана в АК-Пловдив, със съдебен адрес: гр.Пловдив, ул.„Хан Кубрат" №2 против „ПРОФИ КРЕДИТ *****" ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление: гр.София, 1404, район „Средец", ж.к.„Мотописта", бул.„***** №49, бл.53Е, вх.В, представлявано винаги от двама от управителите С Н Н, Я Я Ч, Ц Г С и Я К Ч, в която ищцата, чрез пълномощника си, твърди, че е страна по договор за потребителски кредит №40008891409, подписан с ответното дружество на 08.04.2022г.

Счита, че Договор №40008891409 е нищожен, поради противоречие с добрите нрави /чл.26 ал.1, предл.3 от ЗЗД/ и поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл.11, т.9 и т.10 от ЗПК , във връзка с чл.22 от ЗПК, с произтичащите от това последици по чл.23 от ЗПК, а именно потребителят е 1 дължал връщане само на чистата стойност на паричния заем, но не дължал лихва и други разходи по заема.

Твърди, че съгласно раздел VI от договора за потребителски кредит, именован „Параметри", е следвало да върне сумата по кредита в размер на 600лв. при ГПР 47,88%, годишен лихвен процент 40.90% при срок на кредита от 11 месеца върху главницата от 600 лв. Постигната е договореност за заплащане на пакет от допълнителни услуги в размер на 600,00 лева.

Счита, че с договорения лихвен процент се нарушават добрите нрави, поради което е налице нищожност на уговореното възнаграждение в размер на 600,00лв. Сочи, че в правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1, предл.3-то от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен, чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл е практика на ВКС /Решение №4/2009г. по т.д.№395/2008г. , Решение №1270/2009г. по гр.д.№5093/2007г., Определение №877 по т.д.№662/2012г. и др/. Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.

Тъй като става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип е чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение - чл.8 ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1, предл.3 от ЗЗД.

Твърди, че поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл.26 ал.1, пр.3 от ЗЗД се е достигнало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите й с цел извличане на собствена изгода на кредитора.

Сочи, че възнаградителната лихва съставлява цена за предоставеното ползване на заетата сума. Когато е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се нарушава принципът на 2 добросъвестност при участие в облигационните отношения. Или както е прието в Решение №452/25.06.2010г. по гр. д . №4277/2008г. на ВКС, IV г.о.

„понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност ....".

Твърди, че когато едната престация е предоставяне в собственост на парични средства, то насрещната престация - заплащане на възнаградителна лихва следва да се съизмерява, както със стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаря връщане на заетата сума, и с обстоятелството, дали заемът е обезпечен /доколкото цената калкулира и риска на заемодателя от невъзможността да си върне заетата сума/. При заем с кратък срок на ползване /24 месеца/, макар и този заем да е необезпечен, уговарянето на възнаградителна лихва на близо 250% по-висок от стойността на заема, не е обяснимо нито с разходите, които прави заемодателят, нито с риска, който носи, нито с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба.

Толкова висока възнаградителна лихва е типична за дългосрочни кредити /над 15 години/, когато рискът на заемодателя е увеличен, поради възможните инфлационни процеси. Размерът на формираната от ответника печалба надвишава близо трикратно размера на предоставения заем.

Посочва, че следва да се има предвид и че рискът при небанковите финансови институции е по-нисък в сравнение с банковите институции, тъй като „Профи Кредит *****" ЕООД рискува собствени средства, а банките носят задължението за опазване на привлечените депозитни средства, което е свързано с по-висок риск и санкции при неизпълнение /така влязло в сила Решение №1915 от 14.10.2016г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11 състав по в.т.д. №3426/16г./.

Освен това, съдебната практика приема, че при формиране размера на възнаградителната лихва обективен критерий може да бъде размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер.

Приема се, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителната лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от два пъти законната такава при обезпечени заеми /в този смисъл Решение №378 от 18.05.2006г. на ВКС по гр.д. №315/2005г. на второ г.о./. По аргумент от цитираното решение, при обезпечени заеми възнаградителната лихва следва 3 да не надхвърля повече от четири пъти законната лихва. В настоящия случай договорената между страните лихва в размер на 40,90% годишно, към която следва да се прибави скритата лихва под формата на такса по пакет от допълнителни услуги, надхвърля с над 10 пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави /критерии за норми на поведение, установени в обществото/, тъй като надвишава драстично четирикратния размер на законната лихва. Твърди, че процесната клауза на договора, обективирана в раздел 6 от договора, накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което същата се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за нея – ищцата.

Твърди, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл.19 ал. 4 от ЗПК, като с уговорката да се заплаща пакет от допълнителни услуги се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. на ПМС №426/14г.

Сочи, че в ОУ са уредени условията, при които се предоставят допълнителните услуги под формата на пакет от допълнителни услуги, като правата по пакета от допълнителни услуги не стават автоматично с изпълнение на изискванията за това, а е предоставено на дискрецията на заемодателя, като за целта е необходимо да се подпишат допълнителни споразумения. След като е необходимо да се подпише ново споразумение, то не се касае за услуга, предоставяна по силата на договора, която трябва да бъде възмездена, а за нова услуга, чието предоставяне ще се реализира след постигане отново на съгласие между страните. Реално няма допълнително предоставени услуги, а чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19 ал.4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователното обогатяване, се калкулира допълнителна /лихва/ печалба към договорената възнаградителна лихва.

Възразява, че са нищожни като противоречащи на добрите нрави и като неравноправни по смисъла на чл.143, т.19 от ЗПК клаузите на раздел VI от договора за заем, в които е посочено, че годишният процент на разходите е в размер на 47.88%, а действителният ГПР е в различен размер от посочения, с 4 което потребителят е бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по обслужването на заема. Същевременно по силата на чл.19 ал.1 ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Твърди, че не е установен механизмът, по който е изчислен този процент и по-конкретно какви други разходи, освен възнаградителната лихва, са включени в него.

Сочи, че при съобразяване съдържанието на процесния договор за кредит и поетите с него права и задължения се формира извод, че последният има правната характеристика на договор за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици, освен общите правила на ЗЗД, следва при преценка на валидността и последиците му, да се съобразят изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода на сключването му редакция /така в Определение №351 от 22.04.2016г. на ВКС по търг. дело №3026/2015г., 1 г.о./. Също така, съгласно чл.26 ал.4 от ЗЗД е възможно договор да бъде само частично недействителен. Нищожността на отделни части от договора може да доведе до нищожност на целия договор, само ако частта не може да бъде заместена по право от повелителни правила на закона или ако не може да се предположи, че договорът би бил сключен без недействителната му част. На плоскостта на процесния казус, нищожните клаузи на договора относно определянето на процента на възнаградителната лихва и на ГПР не биха могли да се заместят по право от повелителни норми на закона. Тъй като договорът за потребителски кредит е възмезден, кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия кредит.

Аргумент за недействителност на договора на това основание може да се почерпи от обстоятелството, че съгласно по-пълната защита, дадена на потребителя със ЗПК - чл.22 от ЗПК, при неспазване на императивните изисквания към договора за кредит, уредени в чл.10 ал.1, чл.11 ал.1, т.7-12 и 20 и чл.12 ал.1, т.7-9 ЗПК, сред които са точното определяне на възнаградителната лихва - чл.11 ал.1, т.9 ЗПК и на годишния процент на разходите - чл.11 ал.1, т.10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се явява изцяло недействителен. От изложеното следва, че законът поставя важен 5 акцент на посочените уговорки. Поради възмездния характер на договора за потребителски кредит, в момента на сключването му и с оглед внасяне на яснота относно правата и задълженията на потребителите и за по-пълна защита на интересите им, трябва да бъдат уговорени лихвеният процент по кредита /чл.11 ал.1, т.9 ЗПК/ и годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита /чл.11 ал.1, т.10 ЗПК/, чието изчисляване се извършва като се допусне, че кредиторът и потребителят изпълняват своите задължения в съответствие с първоначално определените срокове. Нищожността на клаузите, регламентиращи част от реквизитите на договора за потребителски кредит - лихвен процент и ГПР - представляващи част от същественото съдържание на договора, прави цялото заемно съглашение нищожно.

На следващо място, ако с ъ д ъ т не приеме, че са налице пороци, обуславящи нищожността на цялото съглашение, твърди, че в процесния договор се съдържат нищожни клаузи, чиято невалидност моли да бъде прогласена. По съображенията, развити по-горе, е налице нищожност на клаузите, които предвиждат заплащането на такса по пакет от допълнителни услуги.

Разпечатката съдържа 25 от 105 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/f5cdbd44-029a-4948-9f0a-bc23bad422e3