Решение № 834 от 24.09.2026, Районен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№ 834 гр. Сливен, 24.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СЛИВЕН, III СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Красимира Д. Кондова при участието на секретаря Мариана В. Тодорова като разгледа докладваното от Красимира Д. Кондова Гражданско дело № 20262230101474 по описа за 2026 година

Предмет на разглеждане е предявен иск по чл. 22, вр.чл.11, ал.1, т.10, вр.чл.19 ЗПК - за прогласяване нищожност на договор за обезпечен потребителски кредит № **** сключен между ищцата и ответното дружество.

Ищцата твърди, че сключила с ответното дружество Договор за обезпечен потребителски кредит № 1272642/27.03.2025г. за 2 000 лв., със срок 18 месеца, при фиксиран лихвен процент 50 % и ГПР 62, 8 %. Сочи, че в чл. 3, ал. от договора била предвидена неустойка в размер на 1 951, 67 лв. за неизпълнение на задължение на длъжника за предоставяне на обезпечение, посочено в чл.6 - поръчителство от едно или две физически лица, отговарящи на кумулативно изброени изисквания. Обезпечението следвало да се даде до 14 дни от сключване на договора.

Ищцата счита договорът за нищожен, тъй като не бил приложен реалният ГПР по договора, като в неговия размер следвало да се включи и разхода за неустойка за непредставено обезпечение, доколкото тя представлявала допълнително възнаграждение за кредитора. Това било нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО.

Иска се от съда прогласяване на Договор за обезпечен потребителски кредит № 1272642/27.03.2025г. за недействителен, като противоречащ на ЗПК.

Претендират се разноски.

В срока по чл.131 ГПК ответникът депозирал отговор, с който оспорва иска. Сочи, че разхода за уговорената неустойка не бил включен и не следвало 1 да бъде включван в ГПР по договора. В случая неустойката била дължима едва след изтичане на срока за предоставяне на обезпечение, както и в случай, че не се представи обезпечение, което изключвало нейната дължимост към момента на сключване на договора. Освен това 14 дневния срок за предоставяне на обезпечение по договора съвпадал със срока за отказ от договора и така, дори да не е могъл да обмисли достатъчно добре ангажимента, който поел за обезпечаване на кредита, то потребителят би могъл да се откаже от договора.

Иска се отхвърляне на претенцията и се претендират разноски.

От събраните по делото писмени доказателства, съдът прие за установено от фактическа страна следното:

Не е спорно между страните / обявено за безспорно обстоятелство/, че са сключили договор за обезпечен потребителски кредит № **** както и, че начислена сума за неустойка не е включена при изчислението на ГПР по договора. Усвоената по кредита сума ищцата следвало да върне на 18 бр. месечни вноски – 5 бр. по 83,33 лв. и 13 бр. по 202,36 лв. Посоченият в договора ГПР бил в размер на 62,8 %; фиксиран лихвен процент 50 %, общ размер на всички плащания по договора – 3 047,33 лв. без дължимата неустойка при непредоставяне на обезпечение.

В чл.6 от договора страните уговорили заемът да е обезпечен с поръчител/и, като са описани условията подробно при един и при двама поръчители. Договорът за поръчителство следвало да се подпише в срок до 14 дни от сключването на договора за кредит. Съгласно чл.13, ал.5 от договора в случай, че заемателя не представи в срок обезпечение или пък то не отговаря на изискванията на кредитодателя, то ще дължи на заемодателя неустойка в размер на 1 951,67 лв., дължима в пълен размер от деня след изтичане на уговорения 14 дневен срок. Със споразумение между страните Приложение № 3 - за консолидиране на плащания № 1272642 / същият номер като този на договора за кредит/, страните разсрочили и неустойката, заедно с останалите вноски по кредита – главница и лихва или размера на общия дълг с дължимата неустойка бил 4 999 лв.

Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена въз основа на представените по делото писмени доказателства, които съдът кредитира изцяло като неоспорени от страните.

2

Установеното от фактическа страна обуславя следните правни изводи:

Предявеният иск по чл. 22, вр.чл.11, ал.1, т.10, вр.чл.19 ЗПК - за прогласяване нищожност на договор за обезпечен потребителски кредит № **** сключен между ищцата и ответното дружество е допустим, а разгледан по същество и основателен.

В конкретният случай приложение намират нормите на ЗПК.

Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има право да отпуска кредити със средства, които не са набрани, чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, тоест страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал.4 ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Касае се за изначална недействителност при сключването на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвите и другите разходи.

Недействителността на целия договор е обоснована с това, че не е приложен реално действителният ГПР по договора и в този смисъл той е нищожен, поради противоречие със ЗПК. Нарушената правна норма е чл.22, вр.11, т.10, вр.чл.19 ал.4 ЗПК. Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, като в ал.4 на визираната правна норма е посочен неговият максимално допустим размер– пет пъти размера на законната лихва. Съгласно §1, т.1 ДР ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на 3 договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. От своя страна, „обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя– §1, т.2 ДР ЗПК.

В случая не е спорно, че в договора за кредит в посочения ГПР от 62,8 % не е включен разхода за дължимата неустойка, макар този разход да е включен в погасителния план /макар и отделен в споразумение/ и да е бил известен на кредитора при сключването на договора. В случая получаването на кредита при предлаганите условия включва задължително даване на обезпечение при посочените в договора условия, респ. заплащане на неустойка при неизпълнение на това задължение, т.е. ищцата не би могла да избира дали да предостави обезпечение или не. При това положение даването на обезпечение по кредита е условие за предоставяне и усвояване на сумата по него.

Следователно той представлява разход, който следвало да се включи в ГПР и липсата му е в противоречие с императивната разпоредба на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл.22 ЗПК / в този см. Определение № 50685/30.09.2022г. по гр.д. № 578/2022г. III г.о.

ВКС/.

Уговорената в договора неустойка не е за неизпълнение на същинското задължение на длъжника по договора за кредит, а на допълнително задължение за обезпечаване при неизпълнение. Непредоставянето на обезпечение по договора не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора, с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия.

Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Така уговорена, тази неустойка противоречи на разпоредбата на чл. 33 ЗПК, тъй като на практика обезщетението, което кредиторът би получил при неизпълнение, би надхвърлило максимално допустимия размер на обезщетението за забава, а именно законната лихва.

Всъщност създадена е конструкция в нарушение на чл.19, ал. 1 ЗПК за прикриване на още една допълнителна възнаградителна лихва под формата на неустойка за неизпълнение на договорно задължение.

4

В Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следователно относно цената, посочена в член 6, параграф 1, буква "г" от Директива 2005/29. След като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел, тази невярна информация трябва да се окачестви като "заблуждаваща" търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази директива. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят е неравноправна по смисъла на чл.

4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост.

Общото задължение на ищцата е съответно на вписаните в погасителния план от договора за кредит, сборни плащания, в които се включва и задължението за плащане на неустойка. Това плащане обаче не е отразено като разход при формирането на оповестения ГПР, въпреки, че е включено в общия дълг и към месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл.19, ал.1 ЗПК. Така като не е оповестило действителен ГПР в договора за заем ответното дружество нарушило изискванията на ЗПК и не може да се ползва от уговорената сделка. В тази хипотеза потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК.

С оглед изложеното, съдът приема, че процесният договор е недействителен на основание чл. 22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и следва да прогласи нищожността.

Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал.6 ответното дружество бива осъдено да заплати по сметка на съда в полза на бюджета на съдебната власт сума в размер на 102,24 € дължима държавна такса. Относно дължимото възнаграждение на адвоката на ищцата съдът не би могъл да се произнесе по възражение на ответника за прекомерност, доколкото то е поискано по реда на чл.38 ЗАдв и следва да се определи от съда. Така с оглед цената на иска минималното възнаграждение съобразно чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата за възнаграждения за адвокатска работа е в размер на 409 €.

5

Съгласно Решение от 25.01.2024г. по дело С-438/2022г. на Съда на ЕС, съдът при определяне на адвокатско възнаграждение не е длъжен да се съобрази с минимално определените размери, посочени в Наредбата за възнаграждения за адвокатска работа. Така в случая, съобразно занижената фактическа и правна сложност на делото, приключило с едно открито съдебно заседание, в което лично участие не е взел пълномощник адвоката на ищцовата страна, както и изобилната съдебна практика по сходни казуси, съдът намира, че следва да определи възнаграждение в размер на 200 евро.

Ръководен от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на осн. чл. 22, вр.чл.11, ал.1, т.10, вр.чл.19 ЗПК Договор за обезпечен потребителски кредит № **** сключен между С. П. Д., ЕГН: ********** от **** и „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление **** представлявано от управителя **** ОСЪЖДА, на основание чл.38 ЗАдв „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление **** представлявано от управителя ****ДА ЗАПЛАТИ на адвокат В. С. М., АК Пловдив, сума в размер на 200 € /двеста евро/, адвокатско възнаграждение.