Решение № 2345 от 19.04.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2345 гр. София, 19.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-29 СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Екатерина Стоева при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Екатерина Стоева Гражданско дело № 20231100105576 по описа за 2023 година

Предмет на производството е предявен от „К.“ ЕАД против П. А. А. осъдителен иск за сумата 50 883.60 евро с правно основание чл.86 ЗЗД, представляваща лихва за забава върху главница от 467 500 евро за периода 02.04.2022г.-06.04.2023г.

Твърденията на ищеца са за сключен с ответника договор за заем от 22.12.2021г., по силата на който му предоставил сумата от 467 500 евро, предназначена за покупка на недвижим имот, с поето задължение за връщане, ведно с уговорена възнаградителна лихва от 20% в срок до 01.04.2022г. Падежът настъпил без ответникът да е изпълнил задължението си за плащане на главницата и договорната лихва. Твърди, че е изпаднал в забава с пораждане вземане за обезщетение по чл.86 ЗЗД в размер на законната лихва върху неплатената главница в размера и периода посочени в исковата молба.

Ответникът не е подал писмен отговор в срока по чл.131 ГПК. В съдебно заседание на 11.04.2024г. представя доказателства за плащане през м.07.2023г. на всички произтичащи от договора задължения, в тази част лихви за забава, поради което поддържа неоснователност на иска и моли да бъде отхвърлен. Претендира разноски.

От своя страна ищецът признава факта на плащането, но счита, че искът следва да бъде уважен с присъждане в негова полза на разноски.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени доказателствата по делото, намира следното:

1

Не е предмет на спор сключен на 22.12.2021г. между страните договор за заем по чл.240 ЗЗД, по силата на който ищецът се задължил да предостави сумата 467 500 евро, а ответникът да я върне на 01.04.2022г. заедно с възнаградителна лихва от 20% на годишна база, възлизаща за целия срок на договора на 25 872.60 евро съгласно приложение № 1 към договора. Заемът е бил предоставен и усвоен от ответника в деня на сключване на договора видно от платежно нареждане от 22.12.2021г.

Не се твърди и не са представени доказателства към датата на падежа 01.04.2022г. ответникът да е изпълнил изцяло или частично задължението си по договора за връщане на заемната сума с уговорената възнаградителна лихва.

Плащане е извършил след подаване на исковата молба, като видно от представените 2бр. операционни бележки от 07.07.2023г. превел по банковата сметка на ищеца сума в общ размер на 964 952.93лв. в погашение на главницата и договорната лихва /бележка под № 28/ и сумата 115 794.35лв. в погашение на мораторната лихва до деня на плащането 07.07.2023г. /бележка под № 29/. Въз основа издадена от ищеца служебна бележка № 74/11.07.2023г. допълнително на 13.07.2023г. внесъл по банковата му сметка сумата 56 389.84лв., която включва и платената за образуване на настоящото производство държавна такса от 3980.79лв.

На основание чл.235, ал.3 ГПК съдът следва да вземе предвид настъпилите след предявяване на иска факти от значение за спорното право, в случая факта на плащането с погасителен за задълженията по договора за заем правен ефект.

Плащането обхваща не само вземанията за главница и възнаградителна лихва, но и дължимата поради неизпълнението на главницата на падежа лихва за забава по чл.86 ЗЗД. Предвид това към датата на устните състезания в полза на ищеца не съществува неудовлетворено парично притезание, поради което предявеният иск с правно основание чл.86 ЗЗД за сумата 50 883.60 евро, начислена за периода 02.04.2022г.06.04.2023г., подлежи на отхвърляне като погасен чрез плащане в хода на делото.

По разноските:

Отговорността за разноски се разпределя по правилата на чл.78 ГПК в зависимост от изхода на делото, т.е. уважаването или отхвърлянето изцяло или частично на предявените искове. Тази отговорност е съизмерима с действително направените разноски и се възлага в тежест на ответника, когато с поведението си е станал повод за образуване на делото, съответно в тежест на ищеца при неоснователно предизвикан процес.

В многобройната и трайно установената съдебна практика на ВКС се приема, че когато ответникът е дал повод за завеждане на делото и този повод отпадне в хода на 2 висящия процес, на ищеца се дължат разноски по чл.78, ал.1 ГПК независимо дали е направил отказ или оттегляне на иска или с решението е бил отхвърлен.

В разглеждан случай към деня на подаване исковата молба-12.05.2023г. ответникът е бил във виновно неизпълнение на договора за заем и в забава от 02.04.2022г., а отхвърлянето на иска по чл.86 ЗЗД е последица единствено от извършеното в хода на делото плащане на претендираното вземане за лихва за забава върху главницата. Предвид това с поведението си е станал причина за неговото образуване, поради което разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК е неприложима и на основание чл.78, ал.1 ГПК дължи разноските направени от ищеща. С представения списък по чл.80 ГПК последният претендира платената държавна такса за иска от 3980.79лв. и адвокатско възнаграждение от 6293лв., уговорено с договор за правна защита и съдействие с приложени доказателства за плащането.

Констатира се и не е спорно, че с извършеното в хода на делото плащане на 13.07.2023г. ответникът е заплатил на ищеца внесената по настоящото дело държавна такса в посочения размер, от което следва, че отговорността му за разноски в тази част е реализирана още преди постановяване на решението, поради което няма основание съдът да се произнася с осъдителен диспозитив.

По отношение претендираното адвокатско възнаграждение е наведено възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК, във връзка с което съдът съобрази следното:

Разпоредбата постановява, че ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.

По въпросите за съответствието на националната правна уредба и конкретно Наредба № 1/09.07.2004г. на ВАдв.С с правото на ЕС във връзка с размерите на адвокатските възнаграждения и присъждането им като разноски в съдебни производства са постановени от СЕС решения 25.01.2024г. по дело № С-438/2022г. и от 28.07.2016г. по дело № С-57/2015г. по преюдициални запитвания.

Според първото решение наредбата, определяща задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от чл.101, § 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях, и налага ограничение в конкуренцията, независимо от размера на опредЕ.та минимална цена, което не може да бъде обосновано с преследването на легитимни цели. Това води до абсолютна нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя 3 на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици. Поради абсолютната нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба. Самото решение постановява, че национална правна уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл.

101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл.101, §. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.

Според второто решение правната уредба следва да цели да гарантира разумния характер на подлежащите на възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори като предмета на спора, неговата цена или труда, които трябва да се положи за защитата на съответното право. Съдебните разноски, които понася загубилата делото страна, трябва да бъдат "пропорционални". Въпросът дали те са пропорционални не би могъл да се преценява отделно от разноските, които спечелилата делото страна деиствително е понесла за адвокатска помощ, стига те да са разумни. Макар изискването за пропорционалност да не означава, че загубилата делото страна трябва непременно да възстанови всички направени от другата страна разноски, то все пак изисква страната, спечелила делото, да има право на възстановяване поне на една значителна и подходяща част от разумните разноски, които деиствително е понесла.

Съответстваща на правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случаи, в които прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до резултат, които се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този режим. Поради това СЕС е извел задължение за националния съд да гарантира пълното деиствие на нормите на правото на ЕС, като при необходимост, по собствена инициатива оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред.

Решенията на СЕС имат задължителен характер за съдилищата на държавитечленки, поради което при определяне разноските за адвокатско възнаграждение, включително при направено от насрещната страна възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК, като критерий следва да се изходи от предмета на делото, неговата фактическа и правна сложност, участието и обема на извършените от процесуалния представител действия като цена за положения труд при осъществяване на защитата.

Предмет на делото е осъдителен иск за акцесорно вземане за обезщетение за 4 забава по чл.86 ЗЗД от 50 883.60 евро, равняващи се на 99 519.67лв., за защитата по който ищецът е уговорил и платил адвокатско възнаграждение от 6293лв.

Същевременно в исковата молба е посочено, че неплатените вземания за главница и договорна лихва по договора за заем са предмет на разглеждане в друго производство.

Към нея е било приложено единствено пълномощното на адвоката, а договорът за правна защита и съдействие сключен и възнаграждението платено на 01.04.2024г., т.е. няколко дни преди датата на съдебното заседание и значително време след извършеното от ответника плащане с погасяване на всички вземания. Тези обстоятелства дават основание на съда да приеме, че претендирания размер на възнаграждението е прекомерен, а с оглед решението на СЕС от 28.07.2016г. по дело № С-57/2015г. не е пропорционален спрямо фактическата и правна сложност на делото. Независимо, че платеното възнаграждение е под минимума по чл.7, ал.2 от наредбата, ищецът е могъл да реализира защитата на вземанията произтичащи от договора за заем в едно производство при очевидната връзка между тях, вместо което предявил иска за лихви за забава в отделно дело, като по този начин се създават предпоставки за неоправдана допълнителна тежест за ответника за разноски. Делото не се отличава с фактическа или правна сложност, защото доказването на правнорелевантните факти за вземането не предполагат особени усилия от процесуалния представител, които дори не са били наложителни при знанието за извършеното значително време преди провеждането на съдебното заседание плащане.

Ето защо съдът приема възражението на ответника по чл.78, ал.5 ГПК за основателно и адвокатското възнаграждение на ищеца следва да бъде редуцирано до сумата 3000лв. с присъждането й като разноски на основание чл.78, ал.1 ГПК.

Водим от горното съдът

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ предявения от „К.“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр.София, бул.****, /сграда А/, ет.4, Бизнес център „България“, против П.