Определение № 356 от 13.06.2024, Апелативен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 356 гр. Варна, 12.06.2024 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Георги Йовчев

Членове:

Николина П. Дамянова

Даниела Ил. Писарова като разгледа докладваното от Георги Йовчев Въззивно частно търговско дело № 20243001000275 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.274 и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба на Р. В. Б. против срещу определение № 23/11.01.2024г., с което е оставена без уважение молбата й за освобождаване от заплащане на държавни такси и разноски във въззивното производство по чл.83 ал.2 ГПК.

В частната жалба се навеждат твърдения за незаконосъобразност на постановения съдебен акт. Поддържа се, че са налице предпоставките за освобождаване от държавна такса за въззивно обжалване, поради което е отправено искане до съда за отмяна на атакуваното определение.

Предвид предмета на обжалване – произнасяне по молба с правно основание чл. 83, ал. 2 ГПК, в това конкретно производство – с охранителен характер, не е налице процесуално правоотношение с насрещната страна, поради което и връчване на препис от частната жалба не се дължи.

Частната жалба е подадена от надлежната страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 ГПК. На посоченото основание, същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество частната жалба е частично основателна.

За да отхвърли искането за освобождаване от внасяне на държавна такса и разноски във въззивното производство, РОС е приел, че ищцата разполага с достатъчно средства за заплащане на държавната такса и разноски за въззивното производство и следователно не са налице предпоставките на чл. 83, ал. 2 ГПК.

Обстоятелствата, които следва да се преценят при формиране на извод относно наличието на предпоставките на чл.83 ал.2 ГПК са доходите на лицето и на членовете на неговото семейство от пенсия, стипендия, заплата, хонорари и др., доходите, които могат да бъдат реализирани от несеквестируемо или по друга причина неотчужД. имущество и правата върху секвестируемите вещи, дялови участия и други имуществени права, съпоставени с размера на дължимата държавна такса.

В конкретния случай ищцата Р. В. Б., видно от представената декларация по искането по чл. 83, ал. 2 ГПК и допълнително пояснение с нарочни молби към нея е с постоянно местоживеене в Република Италия, неомъжена, не издържа непълнолетни деца.

1

Притежаваното от нея недвижимо имущество е единствено и представлява 5/6 ид.ч. от апартамент от 110 кв.м. в гр. Кубрат, България, който е ипотекиран за обезпечаване на процесния договор за кредит. Притежава банкова сметка в „Банка ДСК“ АД, по която обслужва кредита си към тази банка, и разплащателна сметка в Италия, по която получава обезщетения за безработица и заплата. За едногодишен период преди подаване на молбата последните са в средномесечен размер от 857 евро (до м. март 2023г. вкл.), съответно от 1 000 евро (в диапазон между 766, 74 – 1 239, 42 евро), което съответства на месечен доход за покриване на минимален жизнен стандарт в Република Италия. Декларирано е като разноски плащането на погасителни вноски по ипотечния кредит, покриването на разноски по настоящото дело (такси, депозит за експертизи, минимални адвокатски възнаграждения).

При така декларираните фактически положения може да се приеме, че ищцата не разполага с достатъчно финансови възможности да обезпечи заплащането на пълния размер на дължимата държавна такса за въззивно обжалване. Съпоставянето в тази връзка на получаваните доходи следва да се направи спрямо минималните стандарти на живот в Република Италия, където ищцата е установила трайно местоживеене, а не спрямо жизнения стандарт в Република България и гарантираната минимална работна заплата в страната, както неправилно е процедирал първоинстанционният съд. При това, в случай на основателно съмнение в истинността на посочените в декларацията данни или констатирано несъответствие между декларираните и установените по делото такива, съдът е следвало да укаже на молителката и даде указания за представяне на допълнителни такива, но не и да формира извод за липса на предпоставки за освобождаване от заплащането на държавна такса и разноски, само на основата на предположение, което при липса на доказателства, следва да се приеме за необосновано. В този смисъл е приетото от ВКС в постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 420/11.11.2020г. по ч.т.д. № 1342/2020г. по описа на ВСК, ТК, първо т.о.

С оглед обжалваемия интерес, дължимата държавна такса за въззивно обжалване, от заплащане на която се иска освобождаване, възлиза съответно на 400 лв. по иска за съдебно установяване на недействителността на договора за кредит (съгласно възприетото с определение № 767/30.10.2023г. по в.т.д. № 549/2023г. по описа на ВАпС) и на 528,39 лв. по осъдителния иск (съобразявайки постановеното по реда на чл. 247 ГПК решение № 173/07.11.2023г. по гр.д. 227/2022г. на РОС) или общо 928,39 лв. вносими по сметка на ВАпС.

Целта на разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК е да се даде възможност за защита на лични и имуществени права на лица, материалното положение на които не позволява да поемат изцяло или частично разходите на съдебното производство. Съвкупната преценка на всички установени обстоятелства от кръга на посочените в чл. 83, ал. 2, т. 1 – т. 7 ГПК – гражданско, здравословно и имуществено състояние, съпоставени с размера на дължимите държавни такси, позволяват да се направи обоснован извод, че въззивницата Р. Б. не разполага с достатъчно средства за заплащане на пълния размер от дължимата държавна такса за въззивно обжалване в размер на 928,39 лв., нито разполагат с възможност да извличат доходи от притежавано имущество. Това обуславя извод за наличие на предпоставките на чл.83 ал.2 ГПК по отношение на въззивницата Р. Б. за частичното й освобождаване от заплащането на държавна такса за въззивно обжалване, поради което искането й за освобождаване от държавна такса следва да бъде частично уважено, като молителката следва да бъде освободени от заплащането на 50 % от дължимата държавна такса или до сумата от 464,20 лв. Следва да се съобрази и внесеният вече размер от 191,20 лв., с която сума се редуцира дължимата ½ от държавната такса за въззивно обжалване. За разликата над горепосочената ½ до 928,39лв. и разноските по делото, искането следва да бъде отхвърлено.

Поради частично противоречивите правни изводи на двете инстанции по основателността на искането по чл. 83, ал. 2 ГПК, обжалваното определение следва да бъде отменено в частите, в които е прието по – горе, че не са налице предпоставките за освобождаване от заплащане на държавна такса до размера от 464,20 лв., като се постанови 2 друго, съобразно мотивите на въззивната инстанция за частично освобождаване от държавни такси.

Водим от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ определение № 23/11.01.2024г. постановено по гр.д. № 227/2022г. по описа на РОС в частта, с което е оставена без уважение молбата на Р. В. Б. за освобождаване от заплащане на 50 % от дължимата държавна такса във въззивното производство по чл.83 ал.2 ГПК или до сумата от 464,20 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСВОБОЖДАВА Р. В. Б., с ЕГН **********, от заплащане на 50 % от дължимата държавна такса за въззивно обжалване на постановеното по гр.д. № 227/2022г. по описа на РОС, поправено с решение № 173/07.11.2023г., на осн. чл. 83, ал. 2 ГПК или до сумата от 464,20 лв.

ПОТВЪРЖДАВА определение № 23/11.01.2024г. постановено по гр.д. № 227/2022г. по описа на РОС, в останалата част.

Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, в едноседмичен срок от съобщенията до страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3