Решение № 166 от 19.03.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 166 гр. София, 19.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове:

Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева при участието на секретаря Нели Й. Първанова като разгледа докладваното от Наталия Неделчева Касационно гражданско дело № 20248002101083 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 290 – чл. 293 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. В. М., чрез адв. Р. И. срещу решение №1268/02.11.2023г. по в. гр. д. №1297/2023г. на Окръжен съд – Варна, потвърждаващо решение №104/27.04.2023г. по гр. д. №1194/2022г. на Районен съд – Провадия, с което е отхвърлен предявеният от нея срещу С. Х. иск за допускане на съдебна делба на следните имоти, находящи се в [населено място], [община], област В.: 476 кв. м. ид. части от ДВОРНО МЯСТО, цялото с площ от 680 кв.м., включено в УПИ *** в кв. 26 по плана на селото, ведно с построената в това дворно място КЪЩА с площ от 104 кв.м. и НАВЕС с оградни стени с площ от 104 кв.м., при равни квоти - 1/2 ид. ч. за всяка от страните. Според касаторката, въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Твърди, че съдът не е съобразил императивните разпоредби относно владението, като неправилно е приел, че в полза на ответната страна е осъществен придобивният способ по чл. 79 ЗС.

Излага, че изтичането на срока не води автоматично до възникване на правото на собственост за владелеца, тъй като давността не се прилага служебно, а е 1 необходимо позоваване чрез предявяване на иск или чрез снабдяване с констативен нотариален акт, каквито действия в случая не са налице. Релевира довод и за частична нищожност на сделките, от които ответницата черпи своите права, тъй като праводателят не е бил изключителен собственик на имотите, предмет на договорите от 2007г. и 2020г. Счита, че съдът е следвало да се произнесе по нищожността на процесните правни сделки, независимо от липсата на заявено възражение от заинтересованата страна, тъй като нищожността произтича от събраните по делото доказателства. По изложените съображения моли обжалваното решение да бъде отменено, като на негово място бъде постановено друго, с което се допусне делба на процесните имоти при равни квоти.

Ответникът по касация - С. Н. Х., чрез адв.М., чрез подадения отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба и за липсата на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Моли такова да не бъде допускано, а в случай, че бъде допуснато - моли въззивното решение да бъде оставено в сила, като й бъдат присъдени разноски.

С определение №4882 от 29.10.2024г., постановено по настоящото дело, на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касационно обжалване е допуснато с цел преценка дали изводът на въззивния съд, че само упражняването на фактическата власт след прекратяването на брака може да обуслови придобиването на имота по давност от бившия съпруг, не е в противоречие с Тълкувателно решение №1 от 6.08.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК.

Във връзка с допуснатия въпрос, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното:

Според разясненията в Тълкувателно решение №1 от 6.08.2012 г. на ВКС по тълк. д. №1/2012 г., ОСГК, при спор за придобиване по давност на съсобствен имот от един от съсобствениците следва да се прецени дали той владее изключително за себе си целия имот и от кога. По начало упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено. След като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта признава такава и на останалите съсобственици, то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл. 69 ЗС, поради което за да придобие 2 по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Ако се позовава на придобивна давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици, като завладяването и промяната по начало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно.

Според съдебната практика, за да се приеме наличието на завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо за другиго, изключително и само за себе си, да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин, т.е. чрез действия, които да са могли да станат достояние на собственика, респ. съсобственика. При липса на такива действия се приема, че промяната в намерението е скрита, и следователно -владението е опорочено и не настъпват последиците по чл. 79, ал. 1 ЗС /в този см. решение №381 от 25.10.2010г. на ВКС по гр. д. №37/2010г./

След прекратяване на съпружеската имуществена общност при развод съпрузите са съсобственици, т. е. разводът е основание за съвладение.

Съгласно приетото в цитираното ТР №1/2012г., презумпцията по чл. 69 ЗС се прилага и в отношенията между съсобственици независимо на какво основание е възникнала съсобствеността, но в този случай действията, които сочат на преобръщането на държането частите на съсобственика-бивш съпруг във владение за себе си следва да са недвусмислени, т.е. да не могат да се преценят като действия, реализиращи правата им, предвидени в специалните норми за съсобствеността - чл. 31 и чл. 32 ЗС и те да са възприети като такива от съсобственика, когато това е възможно. Тези действия следва да са такива, които преценени в съвкупност, представляват по съдържание действия на изключителен собственик. /в този смисъл е и т. 1 от ПП-6-74, решение №381/25.10.2010г. по гр. д. № 37/2010г., решение №132 от 27.05.2016 г. на 3

ВКС по гр. д. №1121/2016г./. Правото на собственост е абсолютно право и отблъскването на владението на другите съсобственици означава отричане на правата им от владелеца-съсобственик и принуждаването му да се съобразяват с установеното от него владение като с права на изключителен собственик.

Според разясненията в т.2 на Тълкувателно решение №4 от 17.12.2012г. на ВКС по тълк. д. №4/2012г., доколкото обективният елемент на владението /упражняването на фактическа власт/ съвпада с този при държането, то само субективният елемент определя упражняването на фактическата власт като владение. За трансформирането на фактическото състояние на упражнявана фактическа власт чрез действия, съответстващи на определено вещно право в самото вещно право, е необходимо потвърждаване наличието на намерение за своене чрез позоваване на последиците от придобивната давност.

Разпоредбата на чл. 120 ЗЗД във връзка с чл. 84 ЗС урежда волевото изявление на субективния елемент на владението чрез процесуални средства предявяване на иск или възражение при наличие на спор за собственост или чрез снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка с цел легитимиране на придобитото вещно право с оглед участие в гражданския оборот, изпълнение на административни процедури по попълване на кадастрална карта и т. н. До момента, в който предполагаемото от закона намерение за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление, не може да се придобие и правото на собственост. При наличие на позоваване, правните последици - придобиване на вещното право - се зачитат от момента на изтичане на законно определения срок съобразно елементите на фактическия състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС и по чл. 79, ал. 2 ЗС.

По основателността на касационната жалба:

Въззивното решение е процесуално допустимо, но е необосновано и неправилно.

Производството е образувано по иск, предявен от П. М. срещу С. Х. за допускане на делба на недвижими имоти, находящи се в [населено място], [община], област В., както следва: 476 кв. м. идеални части от ДВОРНО МЯСТО, цялото с площ от 680 кв.м. включено в УПИ *** в кв. 26 по плана на селото, ведно с построената в него КЪЩА с площ от 104 кв.м. и НАВЕС с оградни стени с площ от 104 кв.м. при равни квоти. Ищцата твърди, че през 1969г. - по време на брака им/сключен на 10.05.1964г. и прекратен с решение за развод от 23.10.1972г. по гр. д. №1624/1972г. по описа на ВОС/, с вече 4 бившият й съпруг Ж. Ж. придобили чрез договор за покупко-продажба и в режим на съпружеска имуществена общност недвижим имот, представляващ ДВОРНО МЯСТО, с пространство от 1 250 квадратни метра, заедно с построената в него КЪЩА, застроена върху 52 квадратни метра, съставляващо неурегулиран парцел *** по плана на [населено място]. Ищцата случайно установила, че през 2020г. бившият й съпруг продал целия имот и къщата на ответницата С. Х. чрез договор, обективиран в нотариален акт за покупкопродажба, вписан в Службата по вписванията при PС - Провадия под вх. рeг.

№ 2288 ат 20.07.2020 г., акт № 64, том VI, дело 1037. Доколкото след прекратяването на брака върху имотите е възникнала съсобственост при равни квоти, според ищцата сделката е породила своя вещно-прехвърлителен ефект само за 1/2 ид. ч. от имотите, собственост на Ж., поради което моли да бъде допусната делба на имотите при равни квоти.

Ответницата С. Х. оспорва претенцията като моли искът за делба да бъде отхвърлен. Твърди, че тя се легитимира като изключителен собственик на цялото дворно място въз основа на два договора за покупко-продажба – единият от 2007г., а другият от 2020г. сключени между нея и Ж. Ж..

Последният през 1969г. бил закупил дворно място с площ от 1250 кв.м., за което е отреден имот № ***, в последствие разделен на два парцела, а именно УПИ *** и УПИ ***. Твърди, че праводателят

Ж. владеел двата урегулирани парцела необезпокоявано след развода си през 1972г., като ищцата не е предявявала собственически претенции към тях. Самият праводател многократно бил заявявал, че извънсъдебно и неофициално двамата са уредили имуществените си отношения, като той бил заплатил на бившата си съпруга определена парична сума. Ответницата твърди, че след придобиването на имотите, тя извършила множество ремонтни дейности.

Релевира възражение за изтекла придобивна давност, като към своето владение присъединява и владението на праводателя си, който от 1972г. до сключването на сделките през 2007г. и 2020г. необезпокоявано и трайно е владял имотите, поради което счита, че към датата на завеждане на иска в нейна полза е осъществен придобивния фактически състав по чл. 79 ЗС.

Въззивният съд е приел за основателно заявеното от ответната страна възражение по чл. 79, ал. 1 ЗС. Счел е за осъществени елементите от фактическия състав на придобивната давност, а именно: упражнявано явно, непрекъснато, несъмнено и спокойно владение върху процесния имот за 5 период повече от 10 години, без противопоставяне от страна на титуляра на правото на собственост, и с намерение за своене, доведено до знанието на собственика, т.е. поведение, което безсъмнено сочи, че владеещият упражнява собственически правомощия в пълен обем за себе си. От показанията на св. С. е приел за установено, че Ж. и неговата съжителка – А. не само са стопанисвали имота, но са и извършвали в него фактически действия по осъществяването на ремонтни /поправили са покрива/ и строителни дейности –пристроили са къщата, построили са навес и гараж, като е посочил, че вторите надхвърлят обикновеното управление на имота. Посочил е, че след развода си с Ж. през 1972г., ищцата заживяла в гр. Провадия, като липсват данни след това да е проявявала заинтересованост по отношение на имота, да го е посещавала, да е разполагала с ключ или да е демонстрирала по някакъв начин собственическите си права, докато в същото време Ж. е манифестирал намерението си да държи имота за себе си, тъй като не е допускал до него ищцата. Съдът е приел, че той е владял имота за себе си повече от десет години, тъй като непрекъснато е осъществявал фактическа власт с намерение за своене, считано от 1972г., и което обстоятелство му е дало основание да извърши в полза на ответницата прехвърлителните сделки през 2007г. и 2020г.