Определение № 134 от 25.03.2026, Апелативен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 134 гр. Варна, 25.03.2026 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Марин Г. Маринов

Членове:

Магдалена Кр. Недева

Диана Д. Митева като разгледа докладваното от Марин Г. Маринов Въззивно частно търговско дело № 20263001000110 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 121 вр. чл. 274, ал. 1 т. 2 ГПК.

Образувано е по частната жалба на заинтересованата страна – ищецът М. Б. М. срещу определение № 402/10.03.2026 година постановено по търг. дело № 154/2026 година на ВОС, с което производството по делото е прекратено и изпратено по компетентност на родово подсъдния районен съд, на основание чл. 118, ал. 2 ГПК.

В частната жалба се излагат съображения за незаконосъобразност на обжалваното определение. Основното възражение на страната е свързано с това, че предявеният от нея иск следва да е подсъден на окръжен съд като родово компетентен. Жалбоподателят намира, че неправилно спорът, сезирал ВОС, е квалифициран като трудовоправен, съответно делото е изпратено по подсъдност на ВРС, на основание чл. 357 КТ вр. чл. 114 ГПК. Смята, че по този начин се стига до осуетяване на постановено определение № 89/25.02.2026 година по в.ч.т.д. № 70/2026 година на ВАпС, с което е допуснато обезпечение на бъдещи морски искове – арест на кораб по реда на чл. 364а КТК. Изтъква, че отношенията между страните (възложител на работа и моряци) не са трудовоправни, тъй като помежду им не е подписван трудов договор. Претенцията на ищеца се основава не на трудов договор, а на фактическо изпълнение на морска служба на борда на м/к Vectis Isle. Понеже специалния закон дерогира приложението на общия, то в процесните отношения следва да се приложат правилата на КТК, съответно спорът да е подсъден на окръжен съд. Мотивиран от изложеното иска отмяна на обжалваното определение и връщане на производството по делото за разглеждане пред ВОС.

Настоящото производство се развива като едностранно.

Частната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл.275 от ГПК и е допустима.

1

По жалбата, съдът намира следното:

Производството е образувано по предявени от М. Б. М. срещу „СИЛВЪР ЛАЙН ШИПИНГ" ООД, в условията на кумулативно обективно съединяване искове за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумите както следва:

5802 щ.д., представляваща неизплатено остатък от трудово възнаграждение и възнаграждение за извънреден труд за положен труд на длъжност втори помощник-капитал на борда на кораб m/v “Vectis Isle” (IMO 8903040), сумата от 21900 щ.д., представляваща пропуснат доход по прекратения трудов договор, сумата от 3287 щ.д., представляваща законна лихва върху главниците за периода 31.12.2024г. – 08.03.2026г., сумата от 456582 щ.д., представляваща обезщетение за незаконно задържане на кораба за периода 18.12.2024г. – 16.01.2025г., сумата от 400000 щ.д., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от принудителния престой в качеството му на „изоставен моряк“ по см. на Стандарт А2.5.2., т. 2 от MLC 2006; сумата от 50000 щ.д., представляваща обезщетение за неосигурено репатриране, сумата от 50000 щ.д. представляваща обезщетение за пропусната полза вследствие невъзможността за полагане на труд и сумата от 12429 щ.д., представляваща обезщетение за претърпени загуби, изразяващи се в направени разходи за правна помощ, произтичащи от неизпълнение на задълженията на ответника за надеждна и безопасна медицинска репатрация след прекратяване на трудовото правоотношение, регламентирани от Конвенцията за труда в морското корабоплаване от 2006г. (MLC 2006), приета от Международната организация на труда.

В исковата молба са изложени подробни съображения и доводи за това, че паричните задължения по предявения иск са дължими от ответника именно като произтичащи от трудово правоотношение; по това правоотношение писмения трудов договор е подписан само от работодателя „Силвър Лайн Шипинг“ ООД, тъй като ищецът не бил съгласен с някои клаузи от него и поради тази причина не е положил подписа си върху документа. Ищецът изрично е посочил, че всяко едно вземанията посочени в исковата молба е морско вземане по смисъла на чл. 1, ал. 1, т. (о) от Конвенцията за арест на кораби от 1999 година, като нито един от елементите на претенцията не излиза извън рамките на правоотношението възникнало между страните. Сам в исковата си молба ищецът излага твърдения за факти свързани с трудово правоотношение и допускане до работа. Така в раздел II, той сочи, че се качил на борда на процесния кораб на пристанище Варна, на 16 октомври 2024 година, като на следващия ден бил допуснат до работа, на длъжност „втори помощник-капитан“. Наведени са твърдения за минимално необходимите съществени елементи на възникнало трудово правоотношение – място на работа, дата на сключване на договора и начало на неговото изпълнение, времетраене на правоотношението, възнаграждение за престираната работна сила, наименование на длъжност (чл. 66, ал. 1 КТ). На следващо място са аргументирани нарушения на правилата за почивките, конкретно на междудневните такива и работа по 12 часа в денонощието. Оттук извежда и претенцията си за положен извънреден труд, който следва да се заплати.

Впоследствие, поради тези системни нарушения, ищецът твърди, че е прекратил трудовото си правоотношение. С оглед липсата на действия по неговото репатриране и възникналата нужда да пребивава допълнително на 2 кораба, формира претенция за понесени от него вреди (претърпени загуби и пропуснати ползи).

Съгласно чл. 1, ал. 2 КТ отношенията при предоставянето на работна сила се уреждат само като трудови правоотношения. Труд обаче, може да се полага и по съответните договори, уредени в Закона за задълженията и договорите. Ето защо разрешаването на въпроса за правното основание на претендираното възнаграждение за положен труд е в зависимост от въведените фактически обстоятелства, на които искът се основава, а не от дадената от ищеца правна квалификация, защото това е дейност на съда по приложението на закона.

Вземайки предвид направените твърдения, въззивната инстанция прави извод, че в случая се касае за иск на работник (моряк) срещу работодателя за изплащане на трудово възнаграждение и обезщетение за вреди, причинени от неизпълнение на задължението на ответника, произтичащо от международното трудово морско право, да осигури своевременно и безопасно медицинско репатриране на ищеца след прекратяване на трудово правоотношение. Претенцията е свързана с прекратяване на съществувало между страните трудово правоотношение. Като следва да се съобрази и възможността при хипотеза, че не е налице писмено обективирана воля за сключване на трудов договор, но има писмени доказателства, в които се съдържат изявления или индиции за наличието му, определено чрез неговите съществени елементи: място на работа, наименование на длъжността и характер на работата, както и определено трудово възнаграждение, може да се приеме, че работникът или служителят е извършвал дейност по трудов договор, така решение № 907 от 2.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 3725/2008 г., I г. о., ГК.

Макар и жалбоподателя да нарича вземанията си „морски“, това не означава, че те не се основават на трудово правоотношение или че морякът няма качеството на работник. Страни по трудовия договор по смисъла на Стандарт А2.1.1. б (с) от МТК са корабособственикът и морякът. Такава е и процесната хипотеза, която се определя като трудов спор. Като трудов спор той е подсъдни на районен съд като първа инстанция независимо от цената на иска – чл. 103, чл. 104, т. 4 ГПК. Освен общата местна подсъдност по чл. 105 ГПК законодателят е предоставил н а ищеца и изборна такава – чл. 114 ГПК предвижда, че работникът може да предяви иск срещу работодателя си и по мястото, където той обичайно полага своя труд. С оглед наведените твърдения в исковата молба, че мястото, където ищецът е престирал своя труд е на пристанище Варна, то претенцията е местно компетентна. При упражнено от ищеца право на избор на местна подсъдност по чл. 114 ГПК, когато са налице предпоставките за това, се дерогира както общата местна подсъдност по чл. 105 ГПК, респективно чл. 108, ал. 1, изр. 1 ГПК, така и специалната подсъдност по чл. 118, ал. 2 ГПК.

Неоснователно е твърдението в частната жалба, че с обжалваното определение на практика се осуетява наложеното обезпечение – арест на кораб, наложен с Определение № 89/25.02.2026 година по в.ч.т.д. № 70/2026 година на Варненския апелативен съд. Проведеното обезпечително производство и процесът по бъдещия иск са две самостоятелни производства.

Определянето на родово компетентен съд по правилата за подсъдност, 3 съответно разглеждането на делото от районен съд, няма да се отрази на наложената обезпечителна мярка, чиято цел се изразява в това да гарантира изпълнението на евентуалното задължение от страна на длъжника по бъдещия иск.

По тези съображения и доколкото родовата подсъдност е абсолютна процесуална предпоставка, за която съда следи служебно (чл. 118, ал. 1 ГПК), като се съобрази трудовия характер на спора, делото се явява родово подсъдно на Варненския районен съд, като първа инстанция.

Поради съвпадение на правните изводи на двете съдебни инстанции обжалваното определение следва да се потвърди.

Водим от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 402/10.03.2026 година постановено по търг. дело № 154/2026 година на ВОС, с което производството по делото е изпратено по делото по подсъдност на Районен съд – Варна на основание чл.

118, ал.2 от ГПК.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС на Република България в едноседмичен срок от съобщаването му на страната, по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. (така т. 9в от ТР № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС).

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4