Решение № 506 от 23.01.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 506 гр. София, 23.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мариана Г.а

Членове:

Димитър Ковачев

Йоанна Н. Станева при участието на секретаря Галина Хр. Христова като разгледа докладваното от Мариана Г.а Въззивно гражданско дело № 20241100513303 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

С решение от 26.07.2024г., постановено по гр.д. № 44479/2023г. по описа на СРС, ГО, 128 състав, е уважен предявеният от М. М. П. срещу С. Д. С. и Г.

Д. Г. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79 от ЗС, като е признато за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик въз основа на давностно владение на сграда с идентификатор *** по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-35/09.06.2011г. на ИД на АГКК, последно изменение на КККР, засягащо сградата, е от 26.04.2023г., находяща се в гр. София, кв. Горубляне, ул. “********, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, със застроена площ от 56 кв.м., брой етажи – 1, стар идентификатор – няма, номер по предходен план – няма. Със същото решение е отменен на основание чл.537, ал. 2 ГПК, нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давностно владение от 13.03.2023г., № 84, том I, рег. №. 3021, нот.дело № 49/2023г., съставен от нотариус А.Б., рег. № 391 от РНК, в частта, в която Г. Д. Г. и С. Д. С. са признати за собственици на сграда с идентификатор ***. Със същото решение е прекратено производството по делото в частта по 1 предявения от М. М. П. срещу Г. Д. Г. и С. Д. С. иск за признаване за установено, че ищецът е собственик на 79, 90 кв.м. от поземлен имот с идентификатор ***.

Срещу решението, в частта, в която е уважен предявеният иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, са подадени в законоустановения срок въззивни жалби от ответниците Г. Д. Г. и С. Д. С.. В същите са изложени идентични оплаквания за допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон.

Конкретно се поддържа, че събраните по делото гласни доказателствени средства не са обсъдени в тяхната цялост. Сочи се, че от показанията на свид.

П. и свид. К.М. се установява, че ищецът е бил допуснат в имота временно, докато си ремонтира своята къща. Това обстоятелство обосновавало еднозначен извод, че М. П. е бил държател на имота въз основа на валидно възникнало облигационно правоотношение по договор за заем за послужване.

Навеждат се оплаквания, че първоинстанционният съд неправилно е кредитирал показанията на свид. Т., която е заинтересована от изхода на делото, тъй като е сестра на ищеца. В този смисъл счита, че е налице нарушение на установените в нормата на чл. 172 от ГПК правила при преценка достоверността на дадените показания. На следващо място, аргументира становище за неправилност на формираните от СРС изводи, че извършеният от М. П. ремонт в банята на процесната постройка представлява извършване на подобрение, с което се манифестира владение. Напротив, считат, че по делото не се установяват действия, от които да се направи извод, че ищецът упражнява фактическа власт върху процесния имот с намерение за своене. По тези съображения е направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявеният иск да се отхвърли.

Въззиваемият М. М. П. оспорва въззивната жалба. Счита първоинстанционното решение за правилно и обосновано, като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение на относимите материално-правни норми. Поддържа, че предявеният иск е основателен, доколкото ответниците не са оборили установената в нормата на чл. 69 от ЗС презумпция. Освен това излага, че е недоказано и наведеното от насрещната страна твърдение за съществуването на облигационно 2 правоотношение по договор за заем за послужване по отношение на процесния имот. С оглед изложеното е направено искане за потвърждаване на обжалваното решение.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Предявен е иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79 от ЗС.

Ищецът извежда активната си материална легитимация по предявения иск с твърдение за осъществено оригинерно придобивно основание по отношение на процесния недвижим имот. Излага, че в периода от 2004г. владее сграда с идентификатор ***, като владението е непрекъснато, явно и несъмнено. Сочи, че е получил фактическата власт върху имота въз основа на сключен с предишния собственик неформален договор за покупко-продажба, при платена от ищеца продажна цена в размер на 5 000 лева.

Ответниците оспорват предявения иск, като релевират следните правоизключващи възражения: ищецът е установил фактическа власт върху процесния имот като държател въз основа на сключен между него и предишния собственик на имота устен договор за заем за послужване; не е налице трансформиране на държането във владение чрез промяна в намерението, с което се държи имота и тази промяна да е противопоставена на собственика /на ответниците/; владението на имота е било скрито и не може да доведе до придобиването му въз основа на давностно владение; имотът е придобит от ответниците въз основа на изтекла придобивна давност в периода от 2008г. и до настоящия момент, като присъединяват владението на техните праводатели – майката и бащата на ответницата, считано от 1998г. до 2008г.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 68 от ЗС, владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго 3 като своя.

Оригинерният способ за придобиване на право на собственост по давност е уреден в материалната разпоредба на чл. 79, ал. 1 от ЗС и включва наличие на следните кумулативни предпоставки: владение върху един имот /корпус/, което да е непрекъснато, спокойно, явно, несъмнително и с намерение да се държи вещта като своя /анимус на владелеца/ - чл.2 от Закона за давността /отм/. Фактическата власт върху имота следва да е упражнявана в период по-дълъг от 10, респективно 5 години, без противопоставяне от страна на титуляра на правото на собственост. Владелецът трябва да е демонстрирал по отношение на невладеещия собственик на вещта поведение на пълноправен собственик, т.е. поведение, което безсъмнено сочи, че упражнява собственическите правомощия в пълен обем единствено за себе си.

Действително, намерението за своене се предполага, съгласно чл. 69 от ЗС, но за да се осъществи фактическият състав на чл. 79, ал. 1 от ЗС, е нужно още това владение да е несъмнително /осъществявано по начин, който да разкрива ясно желанието на владелеца да държи вещта като своя/ и явно – т.е. намерението на владелците да своят вещта за себе си да е противопоставено на собствениците, това намерение да се упражнява така, че всеки заинтересован да може да научи за него, като същото да е достигнало до собствениците.

Владението представлява осъществяване на фактическа власт върху една вещ с намерението вещта да се държи като собствена. Тази фактическа власт се изразява не само в пряко ползване на вещта според нейното предназначение, но и в извършване на действия по опазване на вещта, по нейното поддържане в добро състояние, по извършване на поправки, а по отношение на недвижим имот и по извършване на довършителни и ремонтни работи и подобряване на същия. Владението е едновременно проявление на субективен и обективен елемент. Обективният елемент се изразява в упражняване на фактическата власт върху вещта и включва фактически действия, които недвусмислено манифестират власт върху имота по съдържание като на собственик - /ПП-6-74/. Субективният елемент на владението - намерението за своене е трудно доказуемо, защото е психическо състояние, поради което законодателят установява законова оборима презумпция в чл. 69 ЗС, съгласно която разпоредба, се предполага, че 4 владелецът държи вещта като своя, освен ако не се установи, че я държи за другиго. В полза на владелеца е установена една оборима презумпция и в тежест на лицето, което оспорва твърдението, че упражняващото фактическата власт лице държи имота като свой е да докаже, че го държи за другиго. Разграничаването между двете хипотези се основава на намерението, с което се упражнява фактическата власт върху вещта, т.е. от съществено значение за провеждане на това разграничение са вътрешните отношения между лицето, което упражнява фактическата власт и лицето, което се легитимира като собственик на вещта по силата на предвиден в закона придобивен способ. Само след установяване и анализ на тези вътрешни отношения може да се прецени дали упражняващото фактическата власт лице държи вещта като своя, т. е. упражнява владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС или държи вещта за другиго, т. е. упражнява държане.

Според трайно установената практика на ВКС, при предявен положителен установителен иск за признаване право на собственост, в тежест на ищеца е да докаже по пътя на пълното главно доказване осъществяването на поддържания в обстоятелствената част на исковата молба придобивен способ. Действително в практиката си ВКС приема, че в хипотеза, при която се завладява чужд имот, не се изисква наличие на уведомяване на собственика за намерението за своене на имота, а единствено упражняваното владение да е постоянно, непрекъснато, явно /не по скрит начин, така че да може да бъде узнато от собственика/ и спокойно. Приема се, че когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на основание /т. н. завладяване/, то според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическата власт държи вещта за себе си, т.е. има качеството на владелец. За придобиването на имота по давност в този случай не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение, съгласно чл. 69 ЗС, а не на държане. Но наред с това се приема, че презумпцията по чл. 69 ЗС е приложима само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването й и ползва владелеца дори в отношенията му със собственика. В тежест на защитаващия се срещу тези твърдения е да установи наличие на основание за упражняване на фактическата власт, т.е. че вещта е държана за другиго. Само ако се установи 5 наличието на такова основание упражняващото фактическата власт лице ще следва да доказва по категоричен начин чрез пълно и пряко доказване, че е упражнявало фактическата власт за себе си, противопоставяйки на собственика на вещта това свое намерение, т.е. че е налице владение. В противен случай установената в чл. 69 ЗС презумпция го ползва, като щом е доказан фактът на осъществяване на фактическа власт върху имота, то за осъществил се следва да се приеме и предполагаемият се факт на наличие на намерение същият да се държи като свой /решение № 2/11.04.2019 г. по гр. д.

№ 1117/2018 г. на ІІ г. о. на ВКС и посочените в него решение № 31 от 8.02.2016 г. по гр. д. № 4539/2015 г. на І г. о. на ВКС и решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр. д. № 342/2011 г. на ІІ г. о. на ВКС/. Съображения в същия смисъл са изложени и в решение № 91 от 02.07.2010 г. по т. д. № 713/2009 г. на ІІ т. о. на ВКС, в което е прието, че презумпцията относно субективния елемент на владението, установена в чл. 69 ЗС, т.е. намерението за своене на вещта /animus/, е въведена в полза на владелеца и в случай на отричане на владелческото му качество тежестта за оборването й пада върху лицето, което оспорва осъщественото владение.

Между страните по делото на етапа на въззивното производство не е спорно обстоятелството, че ищецът упражнява фактическа власт върху процесната постройка, считано от 2008г. Спорният въпрос е дали има правно основание за упражняване на фактическата власт /т.е. дали вещта е държана за другиго/ и конкретно дали е налице сключен между ищеца и предишния владелец на имота В. С. договор за заем за послужване. За установяване на това правоизключващо възражение по делото са събрани гласни доказателствени средства чрез разпит на свид. И. П. и К.М.. Свидетелката М. излага, че не знае какви са уговорките между М. и В. С. във връзка с ползването на процесната къща, а свид. П. твърди, че ищецът живее там временно и е бил допуснат от В. докато си ремонтира неговата собствена къща. Във въззивното производство са събрани гласни доказателствени средства чрез разпит на свид. В. С. – майка на ответницата С. Д.. Тя излага, че е купила процесния имот с устен договор за продажба около 2000 година, като в поземления имот с адрес гр. София, ул. „********, има изградени общо пет постройки. През 2008г. в едната от тях е пуснала ищеца да живее временно, докото си ремонтира неговата къща, находяща се в съседство. Малко преди това – през 2007г., в друга постройка в същото дворно място, заживели 6 ответниците като семейство. Свидетелката сочи още, че ищецът е чичо на Г.