Определение № 2073 от 23.07.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2073 гр. София, 22.07.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Вероника Николова

Мадлена Желева като разгледа докладваното от Вероника Николова Касационно търговско дело № 20238002901659 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ДЕВЕКС БРЕЙН“ ЕООД срещу решение № 223 от 12.06.2023 г. по в. т. д. № 150/2023 г. по описа на Пловдивски апелативен съд. С него е потвърдено Решение № 389 от 25.11.2022 г. по т. д. № 862/2021 г. по описа на Пловдивски окръжен съд, в частта, с която на основание чл. 266, ал.1 от ЗЗД, чл.92, ал.1 от ЗЗД и чл. 309а от ТЗ дружеството „ДЕВЕКС БРЕЙН“ ЕООД е осъдено да заплати на „ВЕЛИАГРО КОНСУЛТ“ ЕООД сумата в размер на 68 665,54 лв., представляваща неизплатена част от възнаграждение по Договор за консултантски услуги от 10.10.2016г., сумата в размер на 4 911,06 лв., представляваща неустойка за забава на изпълнението, дължима на основание чл. 9 от Договора, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 01.12.2021 г. до окончателното им изплащане. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд неправилно е приел за безспорна клаузата на чл.2 от Договора за консултантски услуги между страните и поради този извод не я е подложил на тълкуване. Наред с това, твърди, че точното изпълнение на договора относно последния етап от консултантския договор – отчитане на проекта, не е доказано по несъмнен начин от ищеца при условията на пълно и главно доказване. Прави оплаквания за нарушение на чл.271, чл.272 вр. с чл.236 ал.2 от ГПК относно задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на акта си всички възражения и доводи на страните, както и допуснати грешки от съда при формирането на неговото вътрешно убеждение.

Допускането на касационното обжалване се обосновава с предпоставките 1 по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и чл. 280, ал.2 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1 . Дължи ли въззивният съд обсъждане в мотивите си на всички доказателства, доводи и възражения на страните и да изложи свои решаващи такива?; 2. Как следва да се доказва спорността на дадена клауза от договор, за да приеме съдът, че са налице предпоставките за тълкуване на целия договор или на отделна негова клауза?; 3. Достатъчно ли е ответникът по иск с правно основание чл. 266, ал.1 от ЗЗД да възрази с отговора на исковата молба срещу размера на дължимото възнаграждение, за да приеме съдът, че е налице спор като предпоставка за прилагане на чл. 20 от ЗЗД?; 4. Какви предпоставки следва да са налице, за да е длъжен съдът да тълкува разпоредба от договор?; 5. Неясна, неточна и/или спорна следва да е клаузата от договор, за да възникне задължение за съда да приложи чл.20 от ЗЗД, заедно с установените от съдебната практика критерии?; 6. В случай, че договорното възнаграждение не е уговорено като фиксирана и точна сума, при оспорване на размера му от някоя от страните, следва ли да се приеме, че е налице спор, който да обуслови тълкуване по чл.20 от ЗЗД?; 7. Като се има предвид специфичната цел на договора сключване на договор за безвъзмездна финансова помощ по европейски проекти и програми, следва ли тази цел да бъде съобразена от съда при тълкуването и прилагането както на разпоредбите на договора, така и на съответната национална правна уредба в съответствие с правото на ЕС и общите принципи на европейското договорно право?; 8.Ако към момента на сключване на договор за консултантски услуги, който има за предмет консултиране на възложителя във връзка с постигането като краен резултат сключването на договор за безвъзмездна финансова помощ по европейски проекти и програми, следва ли да се приеме, че разпоредбите му трябва да са съобразени с предварително нормативно установените специални правила на относимата нормативна уредба, в настоящия случай подзаконов нормативен акт?; 9. Договорната свобода по чл.9 от ЗЗД, касателно дължимото възнаграждение, може ли да бъде ограничена от нормативно установени граници на допустимо възнаграждение по договор за консултантски услуги, който е сключен с оглед възможността този разход да бъде възстановен от разплащателната агенция?; 10. На какви критерии следва да отговаря разпоредба на договор, за да се приеме, че същата е неясна, неточна и спорна, с оглед осъществяване на задължението на съда да извърши законосъобразно тълкуване по чл. 20 без да подменя постигнатата от страните и обективирана в договора обща воля?

Касаторът твърди, че въпросите по т. 1, 2 и 3 от изложението са решени в противоречие с разрешенията в ППВС № 1/53 г., ППВС №7/1965г., ППВС №1/1985г., ТР № 1 от 4 януари 2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК, както и с практиката на Върховния касационен съд, формирана с решение № 212/01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., решение

№17/23.07.2014 г. по т.д. № 811/2012 г. на ВКС, ІІ т.о., решение 2

№111/3.11.2015 г. по т.д. № 1544/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение

№136/6.11.2015 г. по т.д. № 2483/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение

№180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение

№94/13.09.2016 г. по т.д. № 3768/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение №161/4.10.2016 г. по т.д. № 2220/2015 г. на ВКС, ІІ т.о.

По въпросите по т. 4, 5, 6, 7, 8 и 9 касаторът се позовава на противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в решение № 81 от 07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на ВКС, I т. о.; решение № 89 от 17.07.2009 г. по т. д. № 523/2008 г. на ВКС, I т. о., решение № 502 от 26.07.2010 г. по гр. д.

№222/2009 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 546 от 23.07.2010 г, по гр. д. № 856/2009г. на ВКС, IV г. о.; решение № 504 от 26.07.2010 г. по гр. д. № 420/2009г. на ВКС, IV г. о.; решение № 115 от 01.11.2010 г. по т. д. №939/2009 г. на ВКС, I т. о; решение № 54 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, IV гр. о.; решение №16 от 28.02.2013г. по т. д. № 218/2012 г. на ВКС, I т. о.; решение № 67 от 30.07.2014 г. по т. д. № 1843/2013 г. на ВКС, II т. о. и други.

Жалбоподателят твърди, че въпросът по т. 10 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване е от значение за точното прилагане на закана и за развитието на правото, доколкото различните състави на съдилищата тълкуват по различен понятията „неясна“, „неточна“ и „спорна“ клауза на договора. В подкрепа на твърдението си се позовава на горепосочената практика на ВКС по приложението на чл.20 от ЗЗД.

Ответникът по касация „ВЕЛИАГРО КОНСУЛТ“ ЕООД, гр. Велинград, оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, съответно твърди неснователност на касационната жалба. Подробни съображения излага в писмен отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че между възложителя „ДЕВЕКС БРЕЙН“ ЕООД и изпълнителя „ВЕЛИАГРО КОНСУЛТ“ ЕООД на 10.10.2016г. е сключен договор за консултантски услуги., който по своята правна природа е договор за изработка. Приел е, че съгласно чл.2 от горепосочения договор, страните са уговорили възнаграждение в полза на изпълнителя в размер на 5 % от сумата на инвестицията, заложена в проекта за кандидатстване за подпомагане по Подмярка 4.1. „Инвестиции и земеделски стопанства“ от Мярка 4 „Инвестиции в материални активи“. Аргументирал е, че възнаграждението е определено като процент от сумата на инвестицията, заложена в проекта за кандидатстване, която сума е сумата за разходи, за която се кандидатства, а не одобрената впоследствие субсидия. Въззивният съд е сравнил размера на посочената сума за „Разходи, за които се кандидатства“, възлизащ на 3

1 964 425, 69 лв. и този на одобрена финансова помощ (субсидия) – 977 900 лв., като е приел, че уговорените 5 % следва да се изчислят от заложената в проекта за подпомагане сума, т.е. 1 964 425,69 лв. С оглед на това е посочил, че волята на страните е ясно изразена в чл.2 от договора и не е необходимо тълкуване на клаузата нито съгласно чл.20 от ЗЗД, нито съгласно Принципите на Европейското договорно право. Съдебният състав е направил извод, че посочването на конкретна цифра на дължимото възнаграждение едва при заявяване на искането на изпълнителя за плащане на остатъка от възнаграждението, не създава неяснота относно съдържанието на чл.2 от договора, а напротив, от искането е видно, че изчисляването на възнаграждението е направено именно спрямо сумата от 1 964 425,69 лв.

Въззивният съд е отчел наличието на подзаконова нормативна уредба, в частност чл.32, ал.1, т.1-13, ал.2, т.2 и ал.9 от Наредба №9 от 21 март 2015г. за прилагане на подмярка 4.1 „Инвестиции в земеделски стопанства" от мярка 4 „Инвестиции в материални активи" от Програмата за развитие на селските райони за периода 2014-2020г., съгласно която допустимите разходи за консултантски услуги, свързани с подготовката и управлението на проект по програмата, не могат да превишават пет на сто от допустимите разходи по ал.1, т.1 – т.13 от Наредбата, като същевременно не могат да превишават левовата равностойност на 35 000 евро. Изложил е становище, че тези разпоредби не са приложими в отношенията между страните, а регламентират дейността на Разплащателната агенция при оценката на основателността на разходите. Въззивният съд е заключил, че страните не са ограничени от нормативната уредба и съгласно договорната свобода могат да договарят възнаграждение в по-голям размер от това, подлежащо на финансиране по Наредбата, което няма да противоречи с принципа на добросъвестността. С оглед на това е приел за правилен извода на окръжния съд, че размерът на дължимия остатък от договорното възнаграждение възлиза на 68655,54 лв. с ДДС. Въззивният съд е приел за безспорно, че на 23.06.2021г. възложителят е бил уведомен от Разплащателната агенция за нередовност във връзка с подадената заявка за окончателно плащане, изработена от изпълнителя. За неоснователни е счел твърденията на възложителя, че нередовностите при изготвяне на заявката за окончателно плащане представляват недостатъци при изпълнението на работата, дължаща се на поведение на изпълнителя. Посочил е, че в тежест на възложителя е да установи, че към момента на изготвянето на заявката за окончателно плащане, е предоставил на изпълнителя всички данни и документи, което не е направено по делото. Предвид изложеното, съдебният състав на ПАС е приел, че възражението на възложителя за намаляване на възнаграждението поради некачествено изпълнение на работата е неоснователно.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело 4 и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280 ал. 1 т. 1 - т.

3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият въпрос, формулиран от касатора, се отнася до задълженията на въззивния съд да обсъди доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства и отговаря на общото изискване по чл.280, ал.1 от ГПК да е значим за изхода на делото. По този процесуален въпрос е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение №1 от 9.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и постоянна практика на ВКС, намерила израз в постановени по реда на чл.290 от ГПК решения, между които са посочените от касатора. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл.236, ал.2 от ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл.263, ал.1 от ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. В случая въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС по поставения въпрос, поради което не е обосновано допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.