Определение № 1935 от 28.11.2017, Окръжен съд - Пловдив

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 1935 гр. Пловдив, 28.11.2017 год.

ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, XI състав, в закрито заседание на двадесет и осми ноември две хиляди и седемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИГЛЕНА ПЛОЩАКОВА като разгледа докладваното от съдията т. дело № 139 / 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 130 ГПК.

Производството по делото е образувано по исковата молба, подадена пред ОС – Пловдив на 07.03.2017 год. от „Алианц Банк България” АД против И.Г.Г. и В.К.Г.. С исковата молба са предявени обективно и субективно пасивно съединени искове за установяване на парични вземания по реда на чл. 422, вр. чл. 415 ГПК.

Предявяването на исковете по този ред се обосновава с твърдението, че ищецът е заявил правата си за защита по реда на заповедното производство, като е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК срещу Г.И. Г..

Въз основа на него било образувано ч.гр.д. № 8848 / 2014 год. по описа на Районен съд - Пловдив и била издадена заповед за изпълнение, като било постановено незабавното й изпълнение и издаването на изпълнителен лист. Но след като постъпили възражения от наследниците по закон на починалия в хода на изпълнителния процес И.Г.Г. и те били приети от въззивния съд по реда на чл. 423 ГПК, на заявителя били дадени указания от заповедния съд по чл. 415, ал. 1 ГПК да установи правата си по исков ред, които същият изпълнява, подавайки докладваната по-долу искова молба.

Ищецът моли съда да постанови решение, с което бъде признато за установено в отношенията между страните, че В.К.Г. и И.Г.Г., в качеството им на наследници по закон на починалия техен наследодател Г.И. Г., дължат на „Алианц Банк България“ АД, разделно и по равно – по ½ ид.ч. всеки, следните суми:

Сумата

46 342,13 лева просрочена главница, дължима по договор за кредит „жилище“ № 19592/15.11.2006 год., ведно със законната лихва, считано от датата на подаването на заявлението по чл. 417 ГПК – 06.06.2014 год. до окончателното плащане;

Сумата

9 662,38 лева, представляваща просрочени договорни лихви, начислени за периода от 25.04.2012 год. до 16.04.2014 год.;

Сумата

1 888,02 лева наказателни лихви за просрочена главница, начислени за периода от 25.04.2012 год. до 04.06.2014 год. вкл.;

Сумата

1 210,68 лева просрочени договорни лихви за гратисен период, начислени за периода от 25.01.2012 год. до 25.03.2012 год. вкл.;

Сумата

13 167,45 лева, представляваща неустойки върху просрочени договорни лихви за периода от 25.04.2012 год. до 04.06.2014 год.;

Сумата

3 309,19 лева, представляваща неустойки върху просрочени договорни лихви, дължими за гратисен период, начислени за периода от 25.01.2012 год. до 04.06.2014 год. вкл.

Ангажирани са доказателства. Претендират се разноските, сторени по делото, както и разноските по заповедното производство.

Ответниците

В.К.Г. и И.Г.Г. в законовия двуседмичен срок са подали отговори на исковата молба, с които оспорват предявените искове.

Признават факта на смъртта на Г.И. Г., починал на **** год. и сами представят препис извлечение от акта за смърт. Не оспорват обстоятелството, че са преживяла съпруга и син на починалия Г., но твърдят, че са се отказали от наследството, останало от Г.Г. и отказите им са вписани в особената книга на съда през м. 11.2016 год. С валидно направените откази ответниците не само преставали да бъдат наследници, но се считало, че те никога не са имали подобно качество. Поради това същите били ненадлежна страна в процеса и исковете спрямо тях били недопустими.

При условията на евентуалност исковете се оспорват по същество, като неоснователни.

В допълнителната искова молба ищецът заявява, че поддържа изцяло първоначалната искова молба.

По отношение на възраженията за направен отказ от наследство, ищецът заявява, че до връчването на отговорите на исковата молба по друго дело между страните /т.д. № 845 / 2016 год. на ПОС/, цитираните откази не са му били известни.

Счита, че ответниците са предприели действия по приемането на наследството от покойния им наследодател преди вписването на отказите. Такива действия съставлявали действията по изпълнително дело № 1191 / 2014 год. по описа на ЧСИ М.А., подадената молба за прекратяване на изпълнителното производство.

Приемането на наследството било видно от факта на подаването на възражение срещу заповедта за изпълнение, тъй като възражение можело да подаде само лице, притежаващо качеството длъжник. По изп. Дело № 106 / 2015 год. по описа на ЧСИ рег. № 829 също били предприети действия, „навеждащи на мисълта“, че наследството е прието – представени били пълномощни и подавани молби от процесуалния представител на наследниците, получавани били съобщения по същото дело за дължими задължения към ТД на НАП.

Поради това се оспорва валидността на отказите от наследство, които са вписани след като ответниците са приели наследството и се поддържа твърдението, че ответниците са действителните наследници на починалия Г. Г..

Отговори на допълнителната искова молба са постъпили и от двамата ответници. Оспорва се довода на ищеца, че подаването на възражения по чл. 414 ГПК и предприемането на действия за защита по изпълнителното дело, съставляват изявления за конклудентно приемане на наследството. Излагат се съображения за действителност на вписаните откази от наследство.

Предявените по реда на чл. 422, вр. чл. 415, ал. 1, вр. чл. 124 ГПК установителни искове са с материално правно основание чл. 430 и сл. от Търговския закон, вр. чл. 79, ал. 1, чл. 92 ЗЗД.

Съществен по делото въпрос е за допустимостта на така предявените искове.

Съдът следи за допустимостта на исковете при всяко положение на делото. Тази проверка се прави многократно – на фаза искова молба /чл. 130 ГПК/, на фаза подготовка на делото за открито с.з. /чл. 374 ГПК/, но и при всяко положение на делото до приключването му с влязло в сила съдебно решение.

Въпросът за допустимостта е бил повдигнат от ответниците още в отговора на исковата молба, но при положение, че ищецът е оспорил валидността на отказите от наследство, представени с отговора, за съда е липсвала възможност да се произнесе по допустимостта на фаза подготовка на делото за съдебно заседание, тъй като на ищцовата страна е следвало да бъде дадена процесуалната възможност да докаже възраженията си.

От изисканото от РС - Пловдив заповедно производство се установява, че по заявление, подадено на 06.06.2014 год. от „Алианц Банк България“ АД е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК срещу Г.И. Г., като е постановено незабавното й изпълнение.

С определение на ОС – Пловдив № 164 / 20.01.2017 год. по в.ч.гр.д. № 119 / 2017 год. са приети възраженията по чл. 423 ГПК, подадени от И.Г. и В.Г. на 21.11.2016 год., против заповедта за изпълнение, спряно е изпълнението на заповедта и делото е върнато на РС – Пловдив за даване на указания до заявителя по чл. 415, ал. 1 ГПК.

Указанията на заповедния съд по чл. 415, ал. 1 ГПК, че заявителят следва да предяви иск за установяване на вземанията си спрямо В.Г. и И.Г., са връчени на заявителя на 07.02.2017 год. В съобщението изрично е указано на заявителя, че ако в дадения едномесечен срок не представи доказателства, че е предявил иска, издадената заповед за изпълнение и изпълнителен лист ще бъдат обезсилени служебно от съда. В рамките на указания едномесечен срок, а именно на 07.03.2017 год., е подаден настоящия установителен иск. Довнесена е дължимата за исковото производство държавна такса.

От представените по делото доказателства се потвърждава съществуването на приетите за безспорни между страните обстоятелства - че Г.И. Г., срещу когото през 2014 год. е издадена процесната заповед за изпълнение, е починал на **** год., в хода на висящ изпълнителен процес, както и че В.Г. е негова преживяла съпруга, а И.Г. – негов син.

Установява се, че на 01.11.2016 год. И.Г. и В.Г. в писмени декларации с нотариална заверка на подписите от същата дата, са декларирали, че се отказват от наследството, останало от техния баща, съответно съпруг, Г.И. Г., починал на **** год.

Отказите от наследство са вписани в особената за това книга на Районен съд – Пловдив /местно компетентния съд по местооткриването на наследството/ на 04.11.2016 год., под номер съответно 530 и 531.

От доказателствата по делото не се установи преди вписването на отказите от наследство, И.Г. и В.Г. да са приели наследството, останало от Г. Г.. Не се установи да са осъществявани разпоредителни сделки с недвижими имоти, леки автомобили или други вещи, бивша собственост на Г. Г.. От изисканите справки от НАП и Община Съединение се установява, че не са подавани декларации от ответниците по реда на ЗМДТ, от които да се съди за приемане на наследството.

С писмо, изпратено чрез „Български пощи“ ЕАД с дата на клеймото от 31.10.2016 год. адв. Д., действащ като пълномощник на В.Г. и И.Г., е подал по заповедното производство частна жалба срещу разпореждането за незабавно изпълнение с искане да бъде обезсилен издаденият срещу Г. Г. изпълнителен лист. С определение № 22526 / 15.11.2016 год. частната жалба е върната, като определението не е обжалвано. Но и така подадената частна жалба не може да се възприеме като акт на конклудентно приемане на наследството, а единствено проява на опита им за защита срещу насоченото срещу личното имущество на ответниците принудително изпълнение. Не съставляват форма на приемане на наследството проучването на изпълнителните дела, заведени срещу Г. Г..

Ето защо, съдът приема, че отказите на В.Г. и И.Г. от наследството на Г. Г. са валидни, същите са заявени и вписани преди призованите към наследяване наследници от първи ред да са приели наследството, оставено от Г. Г..

Така както приемането на наследството произвежда действие от откриването му /чл. 48 ЗН/, така и валидният отказ от наследство произвежда действие от откриването на наследството. В тази насока е Тълкувателно решение № 148 / 1986 на ОСГК на ВС, на което се позовава и ответната страна. Според решението отказът от наследство е равносилен на неприемане на наследството; по силата на чл. 52 ЗН отказът от наследство става по реда, указан в чл. 49, ал. 1 ЗН, и се вписва по същия ред; Както приемането и неприемането на наследството произвеждат действие от откриване на наследството, така и отказът от наследство произвежда действие от същия момент; Това означава, че отреклият се от наследство не е придобивал правата, включени в наследството, а също така, че той не отговаря за задълженията на наследодателя, т. е. не е бил наследник. Отказалият се от наследство в нито един момент след откриването му не е имал право върху него.

Следователно, към 21.11.2016 год., когато И.Г. и В.Г. са подали пред въззивния съд възражението по чл. 423 ГПК, същите не са били легитимирани да го сторят.

Възражението срещу заповедта за изпълнение – както подаденото в срок възражение по чл. 414 ГПК, така и възражението по чл. 423 ГПК, подадено от длъжник, който късно е узнал за формално редовно връчената му заповед, принадлежи единствено на „длъжника“.

Правото да се възрази срещу заповедта за изпълнение принадлежи на лицето, което заповедта за изпълнение сочи като длъжник, респ. на неговите наследници, приели наследството /чл. 429, ал. 2 ГПК/. Това право не принадлежи на трети лица, в т.ч. на принадлежи на такива трети лица, които без основание са конституирани като страни в изпълнителния процес, без съдебният изпълнител да е провел надлежно процедурата по чл. 429, ал. 2 ГПК за установяване дали призованите към наследяване са приели наследството, останало от починалия длъжник. Това право не принадлежи на лица, които не са наследници на лицето, срещу което е издадена заповедта.

Следователно, възражението по чл. 423 ГПК, с което В.Г. и И.Г. са оспорили вземането по заповедта за изпълнение, твърдейки, че не дължат сумите, за които тя е издадена, е подадено от лица, които не са били наследници на „длъжника“ Г. Г..

Поради това, Г. не са били легитимирани да възразят срещу заповедта за изпълнение, издадена спрямо Г. Г., който не е техен наследодател. След като са се отказали от оставеното от него наследство те са се лишили и от имущественото по характера си право да оспорят вземанията на кредиторите спрямо техния баща и съпруг.