Решение № 2709 от 24.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2709 гр. София, 24.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседА.е на единадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Мила Г. Димова при участието на секретаря Мария Б. Тошева като разгледа докладваното от Мила Г. Димова Въззивно гражданско дело № 20251100508275 по описа за 2025 година

За да се произнесе, взе предвид следното.

Производството е по реда на чл. 258- чл. 273 ГПК.

Образувано е по повод въззивна жалба вх. №183049/27.05.2025 г., подадена от „Трудово-лечебно стопанство“ ЕООД, представлявано от адв. С.

М., срещу Решение №6866/16.04.2025 г., постановено по гр. д. №16343/2024 г., в частта, с която са отхвърлени предявените срещу И. Г. И. и А. Д. А. осъдителни искове с правно основА.е чл. 92 ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят в условията на разделност при ½ парична сума в размер на 1350 лв., ведно със законната лихва, считано от 23.01.2024 г. до окончателно изплащане на задължението, представляваща уговорена между стрА.те неустойка за неизпълнение на сключения договор за наем.

Решението в частта, с която И. Г. И. и А. Д. А. са осъдени да заплатят на осн. чл. 232, ал. 2 от ЗЗД вр. с чл. 228 ЗЗД на „Трудово-лечебно стопанство“ ЕООД при условията на разделност, т.е. всеки от тях по ½ от сумата в общ размер на 1 440 лева, представляваща три незаплатени наемни вноски и такси за ползване на електроенергия и вода по Договор за наем от 23.06.2021 г. за периода от м. юни 2021 г. до м. септември 2021 г., ведно със законната лихва върху сумата от 21.03.2024 г. до окончателното плащане, като необжалвано е влязло в законна сила.

Във въззивната жалба са развити съображения за неправилност на решението в обжалваната част, като се моли същото да бъде отменено, а 1 вместо него да бъде постановено ново по съществото на спора, с което предявените искове да бъдат уважени. Въззивникът поддържа, че уговорената между стрА.те неустоечна клауза не противоречи на добрите нрави, както е приел районният съд. Счита, че в случая размерът на уговорената неустойка е израз на принципа на свободата на договаряне по чл. 9 ЗЗД, като има и наказателна функция за неточно изпълнение. При тези съображения моли въззивната жалба да бъде уважена.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от И. Г. И. и А. Д. А., с който жалбата се оспорва като неоснователна и се моли решението в обжалваната част да бъде потвърдено.

Съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК съдът намира първоинстанционното решение за валидно, тъй като е постановено от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържА.е. Решението в обжалваната част е и допустимо, тъй като са налице положителните предпоставки и липсват отрицателните за предявяване на иска, като съдът се е произнесъл в обема на търсената защита, поради което няма произнасяне в повече. По правилността на съдебния акт настоящата инстанция намира следното:

Между стрА.те не се спори, че между тях съществува валидно наемно правоотношение, по което „Трудово-лечебно стопанство“ ЕООД е предало на ответниците И. И. и А. А. и е осигурило безпрепятствено ползване на недвижим имот – стая № 4 на втори етаж на двуетажна сграда в гр. София, район Изгрев, бул. Цариградско шосе – IV ти километър за срок от три месеца / чл. 1/, считано от 23.06.2021 г., като поради което за ответниците е възникнало задължение да заплащат уговорената месечна наемна цена размер на 375 лева без ДДС.

Не се спори, че стрА.те са уговорили неустойка за забава в размер на 50 % от дължимата наемна цена за всеки просрочен ден, но не повече от размера на наемната вноска /чл. 8, ал. 2 от сключения между стрА.те договор за наем от 23.06.2021 г./

Спорът пренесен пред настоящата инстанция се концентрира върху въпроса дали така уговорената неустойка е нищожна като противоречаваща на добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД/, респективно дали същата е дължима с оглед доказаното неизпълнение на задължението за заплащане на наемната цена.

По този спорен правен въпрос настоящият съдебен състав приема следното.

Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право, закрепен в чл. 9 ЗЗД. По своята правна същност неустойката е предварително съглашение между стрА.те по една правна сделка във връзка с определяне размера на вредите от неизпълнение, като на изправната страна по договора е предоставена 2 възможността да получи неусточеното обезщетение, без да доказва действително претърпените вреди. Неустойка има три основни функцииобезпечителна (предпоставя изпълнението от страна длъжника), обезщетителна (репарира претърпените от изправната страна вреди от неизпълнението) и санкционна (санкционира неизправността на длъжника).

Неустойката може да бъде определена като абсолютна величина, а може и да бъде относително определяема. Допустимо е и не противоречи на добрите нрави уговореният размер на неустойката да бъде по-голям от действително претърпените от кредитора вреди, тъй като към момента на уговаряне на неустойката не е известно кога ще настъпи неизпълнение, съответно размерът на вредите може да варира. Прекомерността на неустойката не я прави изначално нищожна поради накърняване на добрите нрави. Нищожна поради противоречие с добрите нрави е неустойка, която е уговорена с единствена цел, излизаща извън присъщите й гореупоменати функции, като нищожността следва да е установима към момента на сключване на договора /така Решение №50239/23.01.2023 г. по гр.д. №4212/2021 г., III г.о. на ВКС/.

Според разрешението, дадено в т. 3 от посоченото по-горе тълкувателно решение, добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД са неписА. морални норми с правно значение, нарушаването на които има същата правна последица като противоречието със закона - нищожност на договора. Те съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Преценката за нищожност следва да се прави към момента на сключване на договора и да се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случай факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени в горецитираното тълкувателно решение критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очаквА.те за кредитора вреди от неизпълнението.

Видно от чл. 8, ал. 2 от сключения между стрА.те договор е уговорена неустойка за забавено изпълнение на задължението за заплащане на наемната цена. Съдът намира, че при така уговореният размер от 50 % от наемната цена за просрочен ден, но не повече от размера на наемната вноска, т.е. максималният й размер би бил дължим при два дни забава, неустойката не изпълнява присъщите си обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Този извод се достига при съпоставка на размера на действително понесените от кредитора вреди от забавено изпълнение на парично задължение, които са измерими със законната лихва, както и при съобразяване, че еднакъв размер на неустойката би бил дължим при два дни забава и при всяка по-продължителна такава. От друга страна, в договора не е предвидена реципрочно съглашение, установяващо неустойка за 3 неизпълнение на договорните задължения на наемодателя. В този смисъл така уговорената неустоечна клауза противоречи на добрите нрави, поради което е нищожна, както правилно е приел и районният съд. Правилни са изводите на районния съд, че процесната неустойка цели не да задоволи имуществения интерес на кредитора - наемодател, обезщетявайки го вредите, понесени от неизпълнението на длъжника, а да го обогати неоснователно, което е в противовес с функциите на неустойката и води до нарушаване добрите нрави.

Ето защо, първоинстанционното решение като правилно следва да бъде потвърдено.

По отговорността за разноски:

С оглед изхода на спора и неоснователността на въззивната жалба, на въззивника не се дължи присъждането на разноски. Въззиваемите стрА. не са претендирали такива.

С оглед изложеното дотук, Софийски градски съд, I I - ж въззивен граждански състав

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение №6866/16.04.2025 г., постановено по гр. д.

№6343/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 166 състав в частта, с която са отхвърлени предявените срещу И. Г. И. и А. Д. А. осъдителни искове с правно основА.е чл. 92 ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят в условията на разделност при ½ парична сума в размер на 1350 лв., ведно със законната лихва, считано от 23.01.2024 г. до окончателно изплащане на задължението, представляваща уговорена между стрА.те неустойка за неизпълнение на сключения договор за наем.

Решението не подлежи на обжалване на основА.е чл. 280, ал. 3 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4