Решение № 2621 от 26.05.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2621 гр. Пловдив, 26.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Надежда Г. Славчева - Андонова при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева - Андонова Гражданско дело № 20255330107998 по описа за 2025 година

Предявените искове са с правно основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД.

В исковата молба от В. И. Й. против „Сити Кеш” ООД се твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем № ***/16.05.2022 г., по силата на който в полза на ищеца била предоставена сума в размер на 800 лева, при годишен лихвен процент по заема от 40.05 % и годишен процент на разходите – 49.87 %. В клаузата на чл. 5 от договора било установено задължение за заемополучателя за предоставяне на обезпечение чрез банкова гаранция или поръчителство, което да отговаря на условията от договора. В случай на непредоставяне на уговореното обезпечение, заемополучателят се задължил в чл.11 от договора да заплати неустойка в общ размер на 544.45 лева. Договорената неустойка била нищожна, поради противоречие с добрите нрави и поради прекомерност. С исковата молба се твърди, че договорът за кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не били посочени условия за прилагане на договорения лихвен процент. Договорът не отговарял и на изискването на т.10, тъй като липсвало посочване в договора от кои пера е съставена общо дължимата сума. Освен това, в нарушение на т.11, не било посочено в погасителния план разпределението на вноските измежду дължимите по договора суми.

Договорената възнаградителна лихва била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави. Направено е искане за осъждане на ответното дружество да заплати на ищцата сумата от 20 лв. недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва, както и 30 лв. по клауза за неустойка, ведно със законната лихва върху всяка от посочените суми от датата на подаване на исковата молба до изплащане на сумите.

1

В законоустановения едномесечен срок по чл. 131 ГПК по делото е постъпил отговор на исковата молба от „Сити Кеш“ ООД със становище за неоснователност на предявения иск.

Счита, че производството е заведено при условията на злоупотреба с права, като в РС Пловдив било образувано още едно гражданско дело № 7999/2025г. срещу ответното дружество, като молбите се отнасяли до различни договори, но се оспорвала една и съща клауза за неустойка. Направено е искане за съединяване на делата в едно производство по реда на чл.213 ГПК. Посочено е, че нищожността на отделна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият можел да се прилага и без нея.

Неустойката не била част от съществените параметри на договора за заем, поради което ако се приемела за нищожна, следвало да се счита за изначално неуредена между страните, поради което твърденията за нищожност на целия договор поради това че тя не е включена в ГПР били неоснователни. Твърди се, че всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, били изпълнени. С неустойката не се заобикаляла разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, а по отношение на формирането на ГПР били спазени всички изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Годишният процент на разходите не надхвърлял нормативно определения лимит, поради което не бил нарушен чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Уговорената неустойка не би могла да бъде включена в ГПР, тъй като същият се посочвал към момента на сключване на договора, а неустойката била проявление на свободата на договаряне на страните и се начислявала само в случай, че не се предостави обезпечение.

Предоставянето на обезпечение зависило изцяло от волята и поведението на длъжника.

Неустойката била уговорена във фиксиран размер и двете страни били напълно наясно с размера й. Потребителят бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя, ГПР бил ясно посочен в договора, а неустойката не била част от него, което било уговорено между страните. Поради изложеното, не била налице заблуждаваща търговска практика. Оспорената неустойка била действителна, тъй като кредитополучателят можел да въздейства върху обстоятелствата, водещи до насляването й, респективно върху цялостното й отпадане. Потребителят бил напълно информиран за фиксираната възнаградителна лихва и размера на общата сума за плащане по договора чрез СЕФ. Не били налице нарушения и във връзка с погасителния план, тъй като в него били посочени всички вноски по кредита. Не се оспорва, че ответното дружество е получило процесните суми. Изразено е становище, че договорът и отделните му клаузи били действителни, поради което платените по тях суми били платени на валидно основание.

Направено е искане за отхвърляне на предявените искове.

С определение от открито съдебно заседание на 04.05.2026г. е допуснато изменение в размера на предявените осъдителни искове, както следва – от 20 лв. по клауза за възнаградителна лихва на 53.96 евро и от 30 лв. по клауза за неустойка на 278.37 евро.

Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

Представено е по делото искане за сключване на договор за кредит № *** от 16.05.2022г., СЕФ, както и договор за потребителски кредит № *** към искане № *** от 16.05.2022г., 2 сключен между „Сити Кеш“ ООД и В. И. Й., в качеството им съответно на кредитор и кредитополучател, с размер на отпуснатия заем 800 лв., при фиксиран годишен лихвен процент: 40.05 %, ГПР: 49.87 %, ведно с Приложение № 1 към договора – погасителен план.

Представена е и справка за платените по договора суми.

При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

С оглед събрания по делото доказателствен материал съдът намира, че по делото е установено сключването между страните на дата 16.05.2022г. на договор за потребителски кредит, по силата на който ищцата е получила в заем сумата от 800 лв., със задължение да я върне, при фиксиран годишен лихвен процент: 40.05 %, ГПР: 49.87 %.

Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.

Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т.

20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В чл.5 от договора е предвидено, че договорът за кредит ще бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения – банкова гаранция или поръчител, отговарящи на посочените условия. Според чл.11 в случай, че кредитополучателят не представи договореното в чл.5 обезпечение в 3-дневен срок от сключването му или предоставеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в договора, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 544.45 лв., с начин на разсрочено плащане, посочен в Приложение № 1 към договора за кредит.

Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между 3 размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. В случая страните са уговорили клауза за задължаване на кредитополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като обезпечението следва да отговаря на конкретно посочени условия /чл.5 от договора/, като при неизпълнение са предвидили неустойка във фиксиран размер от 544.45 лв. – чл.11 от договора. Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира кредитополучателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите да се предостави обезпечение и риска по предоставянето на кредит към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за кредитора, която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума, поради което същата излиза извън присъщата й обезпечителна функция и се явява нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, се налага извод, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по чл. 11 от договора. Налице е според настоящия състав нарушение изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49.87 %, а възнаградителната лихва (фиксиран годишен лихвен процент) – 40.05 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая. От ответната страна не се твърди неустойката да е включена в ГПР по договора, поради което се налага извод, че посоченият в 4 договора ГПР не съответства на действително приложения в кредитното правоотношение.