Решение № 265 от 17.11.2020, Апелативен съд - Пловдив
- Съд
- Апелативен съд - Пловдив
- Дело
- Въззивно търговско дело 522/2020
- Вид
- Решение № 265
- Подписан
- 17.11.2020
- Състав
- Красимир Костов Коларов, Георги Великов Чамбов, Емил Любомиров Митев
Цитирани разпоредби
- чл. 10 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 172 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 272 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 38, ал. 1, т. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 38, ал. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 51, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 432 · Кодекс за застраховането
- чл. 432, ал. 1 · Кодекс за застраховането
РЕШЕНИЕ
Номер 265
17.11.2020 г.
Град
В ИМЕТО НА НАРОДА
Апелативен съд – Пловдив
3-ти търговски състав
На 11.11.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:
Членове:
Секретар:
Красимир К. Коларов
Георги В. Чамбов
Емил Л. Митев
Анна Д. Стоянова като разгледа докладваното от Красимир К. Коларов Въззивно търговско дело № 20205001000522 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
От „З.д.Е.“ АД е обжалвано Решение № 49 от 14.04.2020 г., изменено с Определение № 372 от 25.06.2020 г., постановено от Пазарджишкия окръжен съд по т. д. № 3/2020 г., в частта му, с която съдът е решил следното:
„ОСЪЖДА ЗД „Е.и.“ АД – гр. С. да заплати на А. Т. В. , ЕГН ... от с. М., която предявява срещу, на осн. чл. 432 от КЗ обезщетение за неимуществени вреди в размер на 35 000 лв. /претендирано с частичен иск/ и за имуществени вреди в размер на 1 780,51 лв., във връзка с ПТП, станало на 03.08.2018 г., заедно със законната лихва за забава, считано от 08.02.2019 г. до окончателното плащане на обезщетенията, както и разноски по делото в размер на 612.78 лв.
ОСЪЖДА ЗД „Е.и.“ АД – гр. С. да заплати по сметка на Пазарджишкия окръжен съд, в полза на бюджета на съдебната власт: 1 360 лв. – за държавна такса.
ОСЪЖДА ЗД „Е.и.“ АД – гр. С. да заплати на Адвокатско дружество „Д. и Х.“, представлявано от адвокат Г. Б. Х. /управител/ адвокатско възнаграждение от 1 930.73 лв.“.
1
Ответникът по жалбата е на мнение, че тя е неоснователна.
Апелативният съд прецени данните по делото и като съобрази становищата на страните, съобразно правомощията по чл. 269 ГПК прие:
Единствените спорни въпроси по делото са: първо, дали и доколко с поведението си на пътя пострадалият ищец е допринесъл за настъпване на собствените му вреди и второ, за размера на обезщетенията за причинените на ищеца имуществени и неимуществени вреди, дължими от застрахователя по предявения пряк иск по чл. 432, ал. 1 КЗ..
1. Заключението на приетата по делото подробна автотехническа експертиза на вещото лице инж. В. Ф. (л. 103 и сл.), което е било изготвено след изслушване в съдебното заседание от 17.09.2019 г. (л. 92 и сл.) и на показанията на свидетеля С. Д. Ш. – очевидец на инцидента, съдържа извода, че съприкосновението между дясното огледало на автомобила и лявата част на пострадалия велосипедист става в една и съща лента за движение, в момента, след като велосипедистът вече е извършил предприетия от него завой наляво и едва тогава е бил застигнат от лекия автомобил – вж. представената към заключението скица (л. 108).
В тази ситуация, при липсата на нормална видимост в кръстовището, предизвикана от паркиралия вдясно от пътя на велосипедиста и съответно – в ляво от пътя на лекия автомобил камион, заключението на експертизата е, че водачът на лекия автомобил „все пак е пропуснала велосипедиста пред себе си и не е реагирала на екстремно спиране, а е продължила движението си като не е осигурила странична динамична дистанция“. При тези обективни данни – продължава вещото лице – „за водача на лекия автомобил произшествието е 2 било предотвратимо, при условие, че е намалила скоростта и е отклонила контролирано автомобила, като осигури безопасна странична динамична дистанция спрямо моментното положение на велосипедиста върху пътното платно.“ За велосипедиста обаче, произшествието също е било предотвратимо, но само при условие, че „при извършваната маневра завой на ляво е намалил скоростта, спрял е преди навлизането в лентата за движение на лекия автомобил“ и съответно – „е пропуснал движещия се от дясно на него, по път с предимство лек автомобил“. Факт е обаче, че ударът не е настъпил в предната част на автомобила, а едва след като велосипедистът е бил настигнат в същата лента за движение. А това само по себе си означава че водачът на лекия автомобил все пак е имала време да възприеме велосипедиста като участник в движението, но въпреки това – освен лекото завиване на ляво – друга реакция е нямало.
Ето защо, като се имат предвид конкретно установените в процеса факти, изводът на Апелативния съд е, че приетото от окръжния съд допринасяне на пострадалия (чл. 51, ал. 2 ЗЗД) от 50 % за настъпилия пътен инцидент, причинил вредите, чието репариране е предмет на делото, е било съобразено с доказателствата по делото и основания за промяна на посочения размер на допринасянето, няма.
2. Приетото без възражения в процеса заключение по съдебно медицинската експертиза на вещото лице д-р Д. П. (л. 83 и сл.) е категорично: след като пострадалият ищец е получил „закрито счупване на бедрената шийка в дясно“, както и съответното охлузване на кожата на дясното бедро (т. 1), бил опериран под обща анестезия и му е поставена „изкуствена тазобедрена става с механично закрепване“, следоперативният период преминал без усложнения (т. 2). 14 дни след операцията ищецът бил изписан от болницата, с указания да проведе балнеолечебен курс и приемане на медикаменти и макар основната, опорна функция на крайника да е била възстановена, „пострадалият за постоянно е с 50 % ограничена трудоспособност (т. 3). Лечението му е било свързано с изпитването на много болка (т. 4) и въпреки 3 физическото му възстановяване, наложило се е пострадалият „да промени своя режим на физическа активност – не се допуска навеждане в кръста повече от 90 градуса, вдигане на тежки предмети повече от 10 кг., кръстосване на краката при седеж и по време на сън, при спане е необходимо да има специална възглавница между краката, не е допустимо да скача от високо“, т. е. трябва да се следи „за всяка позиция, която може да дестабилизира ставата и да последва изкълчване“ (т. 5), вж. и подробните разяснения на д-р Д. П., дадени в съдебното заседание от 17.09.2019 г. (л. 92 и сл.).
Относно представените по делото три фактури, установяващи направените от ищеца разходите за лечението му, д-р П. е също категоричен: ставите с механично закрепване са „от 3000 лева нагоре, в случая – 3 3290 лева“ (ф-ра № .../... г. на л. 19), а платената потребителска такса е задължителна (ф-ра .../... г. на л. 20), а приемането на медикаменти против съсирване на кръвта (ф-ра № .../... г. на л. 21) е „в пряка връзка с инцидента“ и проведеното лечение. Затова заявеното във въззивната жалба общо възражение за недоказаност както на необходимостта, така и на размера на направените от ищеца разходи, а от тук – и на размера на претърпените от него имуществени вреди, е неоснователно.
В процеса не са били установени обективно съществуващи факти или поне данни за евентуално неправилно проведено лечение, мнението на вещото лице д-р П. за „избягване на механичното закрепване на ставата при възрастни хора над 60 години“ е само указание за хипотетично принципен подход при смяна на тазобедрена става, без никаква конкретна и пряка връзка със специфичните индивидуални условия, наложили вида и начина на проведеното по отношение на ищеца оперативно лечение. Затова направеното в този смисъл възражение във въззивната жалба – като неоснователно – не може да бъде уважено.
Разпитаният в същото съдебно заседание от 17.09.2019 г. свидетел Т. А.
В., син на ищеца, е установил, че баща му „алкохол не пие, не пуши и цял 4 живот си кара колело“, но след катастрофата се променил. Изпитвал силни болки, седял и гледал в една точка, не можел да спи. Давали му „обезболяващи“, вече не излизал, не можел и да кара колело, дори и трудно ходел, чакал сина му да дойде да напазарува, чувствал се инвалид.
Възстановяването продължило „3 – 4 месеца“ и било свързано с много ежедневни и чисто битови мъки, така животът на вече възрастния човек, който преди инцидента бил „много корав“ се променил до неузнаваемост.
Апелативният съд дава вяра на този близък на ищеца свидетел и н е трябва да се мисли, че евентуалната му заинтересованост по смисъла на чл.
172 ГПК е – сама по себе си – необорим признак за недостоверност на неговите показания, подобен подход към преценката на събраните в процеса доказателства поставя по-скоро емоционални, но рационално неоправдани пречки към разкриването на истината (чл. 10 ГПК) и затова би бил не само необосновано предубеден, но и процесуално недопустим.
При тези събрани в процеса доказателства и като има предвид и възрастта на пострадалия, който е бил почти на 70 години по време на тежкия удар, както и отличното му здравословно състояние преди нелепия пътен инцидент, който ненадейно е променил живота му, преценката на настоящата инстанция е, че посоченото от окръжния съд парично обезщетение в размер на сумата 70 000 лева, дължимо като предвидена и допустима от закона компенсация на доказани те и подлежащи на репариране негови неимуществени вреди, по размер е определено правилно.
А размерът на обезщетението за претърпените от ищеца преки имуществени вреди, изразени в доказано направените от него разходи по закупуването на изкуствената тазобедрена става (3 320 лева), плащането на потребителска такса в болницата (58 лева) и купуването на лекарства, свързани с операцията (183.02 лева), е бил доказан до размер на твърдяната в процеса сума от общо 3 561.02 лева.
Изводът е, че при приетата от окръжния съд и обсъдена по-горе степен от 50 % на допринасяне на пострадалия А. В. за настъпването на претърпените при инцидента от 03.08.2018 г. негови вреди (чл. 51, ал. 2 ЗЗД), намаляването на дължимите от ответника обезщетения съответно на 35 000 лева за неимуществените вреди и на 1 780.51 лева за имуществените, е било 5 правилно.
Заключението е, че в обжалваните му части решението на окръжния съд е законосъобразен отговор на поставения по делото спор и на осн. чл. 271, ал. 1 ГПК ще следва да се потвърди, със съответното препращане (чл. 272 ГПК) и към подробните мотиви на Пазарджишкия окръжен съд.
Съобразно защитения по делото интерес на ответника по жалбата (36 780.51 лева), на осн. чл. 273, във вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК и във вр. с чл. 38, ал. 2 ЗА и чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в полза на Адвокатско дружество „Д. и Х.“ ще следва да се присъди адвокатско възнаграждение, в размер на сумата 1 960.10 лева с включен ДДС.
Ето защо Пловдивският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 49 от 14.04.2020 г., изменено с Определение № 372 от 25.06.2020 г., постановено от Пазарджишкия окръжен съд по т. д. № 3/2020 г., в частта му, с която съдът е решил следното:
„ОСЪЖДА ЗД „Е.и.“ АД – гр. С. да заплати на А. Т. В. , ЕГН ... от с. М., която предявява срещу, на осн. чл. 432 от КЗ обезщетение за неимуществени вреди в размер на 35 000 лв. /претендирано с частичен иск/ и за имуществени вреди в размер на 1 780,51 лв., във връзка с ПТП, станало на 03.08.2018 г., заедно със законната лихва за забава, считано от 08.02.2019 г. до окончателното плащане на обезщетенията, както и разноски по делото в размер на 612.78 лв.
ОСЪЖДА ЗД „Е.и.“ АД – гр. С. да заплати по сметка на Пазарджишкия окръжен съд, в полза на бюджета на съдебната власт: 1 360 лв. – за държавна такса.
6
ОСЪЖДА ЗД „Е.и.“ АД – гр. С. да заплати на Адвокатско дружество „Д. и Х.“, представлявано от адвокат Г. Б. Х. /управител/ адвокатско възнаграждение от 1 930.73 лв.“.
В останалата му част – като необжалвано – Решение № 49 от 14.04.2020 г., изменено с Определение № 372 от 25.06.2020 г., постановено от Пазарджишкия окръжен съд по т. д. № 3/2020 г., е влязло в сила.
ОСЪЖДА „З.д.Е.“ АД, ЕИК ..., да заплати на Адвокатско дружество „Д. и Х.“, БУЛСТАТ ..., за оказаното в настоящото въззивно производство безплатно представителство на А. Т. В. , ЕГН **********, адвокатско възнаграждение в размер на сумата 1 960.10 лева (хиляда деветстотин и шестдесет лева 10 ст.) с включен ДДС, определено при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението може да се обжалва пред Върховния касационен съд, в едномесечен срок от връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1. _______________________
2. _______________________
7