Решение № 81 от 01.07.2020, Районен съд - Павликени

Р Е Ш Е Н И Е гр. Павликени 01.07.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Павликенският районен съд, гражданска колегия в публично заседание на първи юни две хиляди и двадесета година в състав:

Председател: Р.

Цариградска

При секретаря Венка Миланова, като разгледа докладването от съдията Гр. Д. № 596 по описа за 2019 год., на Павликенския Районен съд, за да се произнесе взе предвид следното:

Предявени са установителни искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.232, ал.1 и 2 във вр. с чл.79 от ЗЗД, вр. с чл.86 от ЗЗД.

Ищецът „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, гр.С., излага в исковата си молба, че по силата на Договор за потребителски кредит с № ***/26.11.2013г., „***“ ООД е предоставило на ответника В.К.С. в заем сумата от 1000 лева. Съгласно условията на договора ответникът се е задължил ведно с главницата да заплати на заемодателя договорна възнаградителна лихва в размер на 261,20лв., както и такси за ползване на услугата „Кредит у дома“ и за оценка на досие от 562,90 лв. Плащането било договорено на 45 равни седмични вноски, с краен падеж 09.10.2014г. Твърди се, че ответникът е забава по отношение дължимите вноски и че понастоящем е настъпил крайният падеж на дълга, като е заплатена малка сума, като датта на първата неплатена вноска е 19.01.2014г. и оттогава е изпаднал в забава. Навежда се, че остатъка от вземанията по договора са цедирани на ищеца с договор за цесия от 21.03.2016г., сключен с първоначалния кредитор „***“ ООД, като едновременно с това е извършено упълномощаване на ищеца да извършва уведомление по реда на чл. 99, ал.3 ЗЗД.

Твърди се, че за дължимата сума ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК. Във връзка с възраженията на ответника за нищожност на договора и изтекла погасителна давност, счита същите за неоснователни, тъй като приложим е потгодишният давностен срок, а договорът е сключен при спазване на всички императивни законови изисквания. При условията на евентуалност, ако бъде увяжено някое от възраженията за нищожност, моли искът да бъде уважен за предоставената в заем сума, т.е. за главницата.

Навежда доводи за редовност на цесията, предвид уреденият в договора начин за съобщаването й на длъжника, както и поради уведомяване на процесуалния му представител.

Моли на основание чл. 422, ал. 1 ГПК да бъде прието за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца следните суми: 936.63лв. главница,

208,59 лв. договорна лихва за периода 10.01.2014г.-09.10.2014г., 321.58лв. лихва за забава за периода 10.01.2014г.-30.05.2017г., 475,08лв. такси за оценка на досие и за услуга „Кредит у дома“ за периода 10.01.2014г.-09.10.2014г., ведно със законната лихва върху главницата от 07.07.2017г. до окончателното изплащане, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №***/2017г. по описа на СРС, както и ответникът да бъде осъден за му заплати разноските по заповедното и за настоящото производство.

Ответникът, чрез назначения му особен представител, оспорва основателността на предявените искове, като излага доводи, че ищецът не активно легитимиран да предяви иска, поради липса на правно действие на цесията спрямо длъжника. Възразява по действителността на договора, който счита за нищожен на основание чл.26, ал.2 от ЗЗД - поради липса на съгласие от страна на кредитополучателя, кумулативно на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД – поради накърняване на добрите нрави и поради противоречие със закона, тъй като уговорките за ГЛП и ГПР са в противоречие с императивни разпоредби на ЗПК. Оспорва получаването от ответника на процесната главница по начина, визиран в чл.4 от договора - чрез банков превод по посочена от клиента негова банкова сметка. ***огасителна давност по отношение на вземанията за периода до 07.07.2014г. Признава за извършени пет плащания по договора от страна на ответника в периода 03.12.2013г.-09.01.2014г. общо на сумата от 208,80лв. Моли исковете да бъдат отхвърлени.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:

Липсва спор, че по силата на

Договор за потребителски кредит с № ***/26.11.2013г., „***“ ООД е предоставило на ответника В.К.С. в заем сумата от 1000 лева. и между тях е възникнало облигационно правоотношение, по силата на което заемодателят е отпуснал на заемателя - ответника сумата от 1000 лева със срок на издължаване от 45 седмици. Между страните е уговорено възнаграждение за ползвания кредитен ресурс във фиксиран размер от 261,20 лева за целия срок на договора или 55 % на годишна база, а ГПР, включващ и таксата за оценка на досие от 50лв. и такса за администриране на кредита от 139лв. е 146 % на годишна база. В чл.25 от договора страните са постигнали съгласие, че клиентът желае да получи допълнителна услуга за осъществено от служител на кредитора домашно посещение при погасяване на задълженията. Общият размер на таксата за домашно посещение е в размер на 373,50 лева, платима на седмични вноски към погасителните по кредита. Със знак „х“ в поле на стр.1 от договора, ответникът е маркирал и подписал изборът на тази услуга.

С договор за прехвърляне на вземания от 21.03.2016г., сключен между „***“ ООД и ищеца, последният е придобил възмездно пакет от вземания на цедента, вкл. вземанията срещу ответника по процесния договор за кредит в размерите и по пера, както са предявени в исковата молба. По делото е представено пълномощно, видно от което цедентът „***“ ООД е упълномощил цесионера да извърши от името на първия всички необходими фактически и правни действия за уведомяване на длъжниците по вземанията, предмет на договор за прехвърляне на вземания. По делото не е въведен спор по валидността на изявленията на страните по сключване на договора. Липсва оспорване и на легитимацията на ищеца като приобретател на процесните вземания по договора за цесия. Цесионерът е направил два опита да връчи уведомително писмо за цесията, върнати обратно с отразяване, че лицето не е открито на адреса, намира се в чужбина. Уведомяването обаче се счита надлежно извършено с връчване на препис от исковата молба, макар и по реда на чл.47, ал.5 от ГПК. Този въпрос не е и спорен между страните.

По отношение основанието на вземанията и размера на дълга, видно от подписания от двете страни договор, в същия са налице ясни уговорки за размера на заетата сума, възнаградителната лихва и другите разноски. Установя се от признанията на ищеца на неизгодни за него факти, че заемателят е заплатил на първоначалния си кредитор сумата от 208,80лв., която кредиторът отнесъл за погасяване на 87,82лв. такси, 63,37лв. от главницата и 52,61лв. от договорната лихва.

При така установената фактическа обстановка съдът обоснова следните правни изводи:

От приетото Ч.гр.д. № *** по описа за 2017г. на СРС се установява, че ищецът се снабдил със заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 09.08.2017 г. за следните суми: сумата 936.63лв. главница по ДПК от 26.11.2013г., 208,59 лв. договорна лихва за периода 10.01.2014г.-09.10.2014г., 321.58лв. лихва за забава за периода 10.01.2014г.-30.05.2017г., 475,08лв. такси за оценка на досие и за услуга „Кредит у дома“ за периода 10.01.2014г.-09.10.2014г., ведно със законната лихва върху главницата от 07.07.2017г. до окончателното изплащане и 88,84 лева направени разноски, от които 38,84 лв.

ДТ и 50 лв. юрисконсултско възнаграждение. Заповедта е връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 от ГПК, поради което на ищеца са дадени указания да предяви иск за установяване на вземанията си – получени на 30.10.2018г. Претенциите, предмет на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № *** по описа за 2017 г. на СРС, и предмет на настоящата искова молба са напълно идентични, поради което и производството се явява допустимо. Искът е предявен на 30.11.2018г. с клеймо от 28.11.2018г. - в указания месечен срок.

Спори се по делото относно валидността на договора за кредит с възражение за сключването му без съгласието на длъжника относно основни негови елементи, в разрез с добрите нрави и в противоречие със закона, при наличието на неравноправни клауза за ГБП и ГПР. Доколкото ответникът не доказва плащания по-големи от признатите от ищеца, следва да приеме, че е заплатил само посочената по-горе сума, която е погасила дължимите вземания по реда на чл.76 от ЗЗД. За да се прецени каква част от кои задължения по договора са погасени следва да бъде обсъдена изискуемостта и ликвидността на всяко от тях.

По отношение валидността на договора, към датата на неговото подписване действително не са приети завишените изисквания за валидност, обн. ДВ бр. 35 от 2014г., но важат общите изисквания на ЗЗД за договорите и в частност за договора за заем, като са приложими и изискванията към същия момент и на закона за защита на потребителите. Посочените нормативни актове изискват договорът да е изготвен на разбираем език, задълженията на потребителя да са ясно разписани и разбираеми за него, така че да е в състояние да направи информиран избор. ЗЗП задължава кредитодателя в отношенията с потребител да предоставя информация за предлаганите услуги в писмена форма /чл.4 и 5 от ЗЗП/. В процесния договор и съпровождащите го документи тези изисквания не са спазени от страна на кредитното дружество за част от задълженията. Липсва каквато и да било информация за дължимите такси за оценка на досие и за администриране на кредита, които предполагат насрещна услуга. Съдът приема доводите на ответната страна, че същите противоречат с добрите нрави, макар противоречието им със закона /изменен скоро след това/ да възниква на по-късен етап, поради които ответникът не дължи тяхното заплащане.

Възразява се, че противоречи на добрите нрави договорения годишен лихвен процент от 55%, както и годишния процент на разходите от 146%, при законово установени лимити към настоящия момент - с изменението на Закона за потребителския кредит, в сила от 23.07.2014 год., е въведен максимален размер на годишния процент на разходите, изразяващ общите разходи по кредита (включващи в себе си лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид) и който не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, което е около 50%. Видно е, че ГПР по процесния договор надвишава трикратно максималният такъв според актуалното законодателство, но другата част от задълженията, включени в него бяха обсъдени погоре и преценени като недължими поради нищожност.

Конкретно относно уговорения лихвен процент в размер на 55%, съдът намира възражението за противоречие с добрите нрави за неоснователно поради това, че в българското действащо право, в отношенията между правните субекти действа принципът на свободно договаряне (чл. 9 от ЗЗД). Съгласно този принцип всеки е свободен да встъпва в правни и договорни връзки, ако желае, с когото желае и след като сам определя и се съгласява със съдържанието на създаденото по негова воля правоотношение. Тези три възможности, включени в понятието свободно договаряне, трябва да бъдат обезпечени от правния ред, тъй като те съставляват кръга на т. нар. волева автономия, която се предоставя на индивида за свободна инициатива. Тази свободна инициатива е ограничена единствено от императивните изисквания, действащи към датата на сключване на договора. С оглед на принципа за свобода на договаряне и по своя свободна воля страните са се съгласили да сключат договор за кредит с годишен лихвен процент от 55%. Кредитополучателят се е съгласил с тази цена на кредита, като и в отговора на исковата молба няма наведени твърдения или данни ищецът да е бил препятстван или принуден чрез сила да изрази своята воля. Добрите нрави са критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. Добрите нрави са критерии там, където обществените отношения не са уредени с императивни правни норми. В този смисъл счита процесния договор за действителен досежно основните му елементи – предоставянето на парична сума в заем срещу задължение да бъде върната и на кредитора да бъде заплатено възнаграждение в размер на 261,20лв. Главницата безспорно е била дължима към момента на плащанията, както и договорната лихва, която е в допустимите от ЗПК и ЗЗП размери, конкретно посочена в договора като абсолютна сума и като лихвен процент на годишна база.

Разпечатката съдържа 25 от 49 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/f59454c1-405d-4ffe-acbd-136feccaccc6