Решение № 509 от 07.02.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 509 гр. Пловдив, 07.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20245330117944 по описа за 2024 година

Производство по реда на чл. 72 ал. 4 от Закона за министерството на вътрешните работи (ЗМВР).

Образувано е по жалба на С. М. Р. А., ЛНЧ: **********, от гр. П., ул. "И. И. Х. Г." ****, чрез пълномощник адв. Б. У., против Заповед за задържане на лице № ***** г., издадена от С. Н. С.- „***“ в сектор „*****“ към отдел „К. п.“ при ОД на МВР- гр. Пловдив, с която е наложена принудителна административна мярка „***“.

В жалбата се твърди, че атакуваната заповед била незаконосъобразна и неправилна.

Посочва се, че в нея било записано, че лицето се задържа за деяние, извършено два месеца по- рано от издаване на заповедта. Отделно, лицето било чужд гражданин и не владеело български език, като не му бил осигурен преводач, за да разбере основанието за задържането си. В тази връзка му били нарушени правата да си ангажира защитник, да уведоми консулските служби на държавата, чийто поданик е, а и не му била осигурена адекватна медицинска помощ. В съдебно заседание страната не се явява, но чрез пълномощника си поддържа жалбата по изложените вече съображения. Претендират се и разноски.

Ответникът чрез пълномощника си е подал становище, в което се излагат твърдения за неоснователност на жалбата. Подробно описва фактическата обстановка по установяване и задържане на извършителя на деянието, за което бил подаден сигнал до дежурния в полицейската служба ОДЧ. Твърди, че макар и да бил чужд гражданин, лицето разбирало 1 добре български език. По случая била съставена необходимата документация. Заповедта за задържане отговаряла на формалните изисквания на закона- чл. 74 ал. 2 от ЗМВР, като към момента на издаването й били налице данни за извършено от жалбоподателя престъпление по чл. 131 ал. 1 т. 12 от НК. В случая било достатъчно само да има предположение за извършено престъпление, а не същото да бъде доказано, доколкото мярката не била такава за процесуална принуда по реда на НПК. Още повече, че по случая било образувано и ДП, неприключило към момента. Заповедта съответствала на целта на закона- да се предотврати и разкрие евентуално извършено престъпление от лице, на което да се ограничат временно правата му за свободно предвижване. Моли за отхвърляне на жалбата. Също претендира разноски. В с.з. чрез пълномощника си поддържа отговора

Контролиращата страна в процеса- Районна прокуратура- Пловдив представителя си в с.з. поддържа становището на административния орган. чрез

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Със Заповед за задържане на лице рег. № ***** г., издадена от полицейски орган С.

Н. С.- „***“ в сектор „*****“ към отдел „К. п.“ при ОД на МВР- гр. Пловдив, жалбоподателят е задържан в 03.10 часа за срок от 24 часа в помещение за временно задържане на Второ РУП- Пловдив, а по- късно през деня вече е бил освободен.

Във връзка със заповедта за задържане са съставени: протокол за обиск на лице, разписка за върнати вещи и пари, две декларации, както и медицинска документация- лист за преглед на пациент в ЦСМП и извадка от дневник за това, а също и разпечатка от електрокардиограма.

В заповедта за задържане е посочено, че лицето е задържано на основание чл. 72 ал. 1 т. 1 от ЗМВР- наличие на данни за извършено престъпление по чл. 131 ал. 1 т. 12 от НК, за това, че на 27.07.2024 г. е причинил лека телесна повреда по хулигански подбуди.

Приложена е преписка на Районна прокуратура- Пловдив по образувано по случая *** на Второ РУ при ОД на МВР- Пловдив, неприключило към момента. ДП обаче е образувано срещу жалбоподателя, но за причинена от него на 27.09.2024 г. средна телесна повреда, т.е. за различни дата и деяние.

Представено е и удостоверение от Медицински университет- Пловдив за това, че жалбоподателят се обучава в англоговорещ поток, но е прекъснал обучението си като студент от 13.11.2024 г.

Събрани са и гласни доказателства, чрез разпит на един свидетел, ангажиран от органа (протокол от с.з. от 21.01.2025 г.). Св. И. И. А.- *** във Второ РУ при ОД на МВРПловдив, обяснява, че конкретната вечер получил от дежурния ОДЧ сигнал за спречкване между водачи на МПС в техния район, като при обход с патрулния автомобил установили малко по- късно извършителя и го довели във Второ РУ при ОД на МВР- Пловдив. Той бил чужденец, говорил на развален български език, но разбирал за какво става въпрос, съдействал, не оказвал съпротива. Обяснено му било, че за това, което е извършил, ще бъде 2 задържан за срок от 24 часа. Съставени били съответните документи по случая, които лицето подписало.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Жалбата е процесуално допустима, като е подадена в срок от лице, което има правен интерес от оспорването. Разгледана по същество, същата се явява и основателна, предвид следните съображения.

Обжалваният административен акт е издаден от компетентен орган- полицейски орган по смисъла на чл. 57 ал. 1 от ЗМВР и в кръга на предоставените му от закона правомощия.

Към момента на задържането чл. 74 ал. 2 т. 2 от ЗМВР изрично изисква като елемент от съдържанието на заповедта посочване на фактическите и на правните основания за задържането. Възприетото от ЗМВР положение изцяло кореспондира на общото правило на чл. 59 ал. 2 т. 4 от АПК, като посочването им в заповедта представлява излагане на мотиви и обосновава разпоредителната част на акта. При липса на мотиви, съдът не може да упражни контрол за законосъобразност върху обжалвания акт и същият подлежи на отмяна като незаконосъобразен по смисъла на чл. 146 т. 2 от АПК и издаден в нарушение на чл. 74 ал. 2 т. 2 от ЗМВР. Това е така, защото при осъществяване на съдебния контрол за законосъобразност, преценката на решаващия съд е свързана именно с изследване на въпроса, доколко са налице посочените в оспорения административен акт фактически основания за издаване и доколко те могат да се свържат с посочените от издателя правни норми.

Основното възражение в жалбата е свързано с посочената дата, на която се твърди, че е било извършено деянието от жалбоподателя. В заповедта тя е изписана като „27.07.2024 г.“, а самата заповед е с дата- 28.09.2024 г., т.е. тя се явява издадена два месеца по- късно, при положение, че от разпита на полицейския служител се установи, че лицето е било задържано до няколко часа след подаване на сигнала срещу него. Дори и органът да поддържа тезата за допусната техническа грешка, досежно месеца, който бил септември, когато се издала и заповедта, следва да се отбележи, че не е допустимо в последствие (след издаване на заповедта) да се тълкува, променя или допълва съдържанието й, тъй като няма как засегнатото от акта лице да се защити. Органът, издал заповедта, преди издаването й е имал необходимата информация от получен сигнал от дежурен в ОДЧ за възникнал скандал между водачи на МПС, т.е. информацията, която е била нужна за издаване на заповедта, е била нА.чна и в случая „погрешното“ изписване на месеца не може да се квА.фицира като техническа грешка. Датата на деянието е от значение, за да разбере задържаното лице за какво точно спрямо него е наложена съответната мярка и кой е конкретният случай, който е обосновал това задържане. След като става ясно, че през месец юли няма инцидент с участието на жалбоподателя, а такъв има, но е два месеца по- късно, това не представлява техническа грешка, доколкото от останалото описание в заповедта (каквото липсва) не може да се направи извод, че е налице разминаване между волята на органа и външното й 3 обективиране в акта. В мотивната част на заповедта въобще не се цитира подаденият сигнал в ОДЧ, за да се приеме, че се касае за един и същ случай- описаният в заповедта и подадения сигнал, а оттук- и да се изведе тезата за неправилно посочване на иначе конкретна и ясна дата. В този смисъл, ако е била допусната грешка от органа, последиците за това следва да се понесат от него, доколкото с тази „грешка“ неблагоприятно се засягат права на лицето, по отношение на което е приложена въпросната мярка. Няма как в хода на образувано вече производство по обжалвана заповед, т.е. при приключила преписка по ЗМВР, да се установяват факти от съществено значение за основанието за издаване на заповедта, какъвто е датата на деянието, за което лицето е задържано. Това не може да бъде санирано в хода на делото, още по- малко пък би било допустимо в конкретния случай, по който прокуратурата вече е образувала ДП, което е висящо. Без никакво значение е обстоятелството, че заповедта е издадена през м. септември, както и че след издаването й в 24- вия срок лицето е било освободено- тук няма спор кога е издадена заповедта, нито пък кога е пуснат задържания.

Тези обстоятелства въобще не са свързани с това кога като време той е извършил деянието, за което е задържан, нито пък могат да обосноват тезата за допусната техническа грешка.

Отделно от това, липсва каквото и да е фактическо основание за задържане на лицето, защото не са описани никакви обстоятелства, които да го налагат. Посочено е единствено, че лицето е причинило лека телесна повреда по хулигански подбудипрестъпление по чл. 131 ал. 1 т. 12 от НК. В случай обаче, че именно това е била причината за задържане на лицето, то тогава е следвало да се опишат конкретни фактически обстоятелства, сочещи на обосновано предположение, че лицето, спрямо което се постановява задържането, е съпричастно по някакъв начин към въпросното деяние, за да бъде правното основание за задържането чл. 72 ал. 1 т. 1 от ЗМВР, защото иначе хипотезата ще е различна, което пък би било съществен порок на акта.

В производството по издаване на един административен акт излагането на мотиви в акта дава възможност на адресата му да узнае какви са фактите, мотивирА. административния орган, да приложи една или друга правна норма. Мотивите дават възможност на по- горестоящия административен орган, а и на съда да извършат проверката за законосъобразност на акта, като изключение от този принцип е предвидено единствено в случаите, когато с акта се удовлетворяват изцяло направените искания и не се засягат права или законни интереси на други граждани, както и когато въпросът е свързан със защита на класифицирана информация, представляваща държавна или служебна тайна. В тези случаи се посочва само правното основание за издаването на акта, но настоящата хипотеза не е такава. По изложените причини липсата на мотиви във всички случаи е основание за отмяната на издадения административен акт.

На следващо място, заповедта трябва да е издадена и в съответствие с целта на закона- да се предотвратят и разкрият престъпления, чрез временно ограничаване на правата (като правото на свободно придвижване например) на лица, за които има данни, че са извършили престъпления. Дори и да се приеме, че към момента на издаване на заповедта е имало данни лицето да е било свързано с въпросното престъпление- лека телесна повреда по 4 хулигански подбуди, е било необходимо да се мотивира в акта защо се налага неговото задържане, за да се прецени именно съразмерността на мярката с ограничаването на правата.

Такава обосновка отново липсва, като от административния орган дори в хода на делото не се мотивира необходимостта от задържане. Няма данни по делото (не се ангажираха такива от ответника, в чиято тежест е това обстоятелство) жалбоподателят да се е укривал, отклонявал от задълженията си към разследващите, или пък да не е указвал съдействие. При липса на мотиви за задържането и добросъвестно поведение на лицето (доколкото не е доказано обратното), съдът намира, че задържането му не е било оправдано с оглед целта на закона в нито една от неговите хипотези, посочени в чл. 72 ал. 1 от ЗМВР. Не са били и други основания, които да оправдават неговото задържане и които да са предвидени в друг закон, защото такива нито са посочени, нито пък се установиха по делото. Според принципа на законността, административните актове се издават за целите, на основанията и по реда, установени от закона- чл. 4 ал. 2 от АПК, а съгласно принципа на съразмерността- чл. 6 ал. 2 от АПК, административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава. В случая оспорената мярка не се явява приложена по отношение на жалбоподателя при спазване на принципа за съразмерност, защото задържането не може да е самоцел, а следва да е съобразно с целта на ограничението и да се явява пропорционално на засягането правото на свобода в съответствие с чл. 6 ал. 1 от АПК. Като не е спазено това изискване, задържането става акт на неоснователна принуда, който противоречи на предназначението на съответната ПАМ и по този начин заповедта се явява издадена в несъответствие с целта на закона.