Решение № 113 от 28.07.2026, Районен съд - Златоград

РЕШЕНИЕ

№ 113 гр. З., 28.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – З. в публично заседание на двадесет и седми юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Асен Черешаров при участието на секретаря Роска С. Юрчиева като разгледа докладваното от Асен Черешаров Гражданско дело № 20265420100170 по описа за 2026 година

За да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 237 и сл. във вр. с чл. 235, ал.3 от ГПК.

Образувано е по искова молба, подадена от Д. З. А., ЕГН **********, с адрес: село С., община З., област С., чрез адв. М. О. – АК С., със съдебен адрес: град Р., бул. „Б. № *, срещу „С.К.К.Г.” АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. С., жк Д., ул. В.К. бл.* ап.6, представлявано от Изпълнителния директор А.Д.С.

Ищецът, чрез пълномощника си адв. О., сочи, че на 16.09.2025 г. сключил Договор за потребителски микрокредит от разстояние с ответното дружество, по силата на който кредиторът „С.К.К.Г.” АД му предоставила заем в размер на 1000,00 лева/511,29 евро. Параметрите на отпуснатия заем са посочени в договора и са следните:

Сума на кредита - 1000,00 лева/511,29 евро; Лихвен процент по кредита – 47,4%; ГПР: 59,19 %; Срок за погасяване: 12 месеца; Обща сума за погасяване – 1274,88 лева.

Сочи, че съгласно §7 от договора, в случай, че потребителят не изпълни задължението си за предоставяне на обезпечение, дължи на кредитора неустойка в размер на 486,24 лева/248,61 евро. Така уговорената неустойка по договора е нищожна на основание чл.26 ал.1 ЗЗД, както и на друго основание – чл.146 ал.1 от Закона за защита на потребителите във вр. чл.143 т.5 ЗЗП, тъй като се дължи въз основа на неравноправна клауза, която задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.

1

Твърди се, че клаузата на §7 от договора е уговорена с цел да се заобиколи императивната разпоредба на чл. 19, ал.4 Закона за потребителския кредит, уреждащ максимален размер на годишния процент на разходите, поради което на основание чл. 21 ЗПК е нищожна и плащане по нея не се дължи.

Сочи че след като това е така, то договорът за кредит противоречи на част от императивните постановки на ЗПК. В случая следва да се приложи чл.21, ал.1 ЗПК, който гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В договора трябва да се посочи размера на лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и неустойката, следователно годишният лихвен процент няма да е 47,4%, както е записано, а следва да е по-голяма число, ако в него участва и вземането от 486,24 лева, формално уговорено като неустойка. Нарушен е чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като не е посочен реалният годишен лихвен процент.

Освен това, доколкото лихвата е част от ГПР, е следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в договора. В този размер следва да участва и сумата от 486,24 лева, изразена като процент. Това не е сторено, поради което е нарушен чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. По този начин не става и ясно дали ГПР не надвишава пет пъти размера на законна лихва (чл.19, ал.4 ЗПК).

По изложените съображения, доколкото са налице нарушения на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, договорът за кредит следва да бъде приети за недействителен – чл.22 ЗПК. Последиците от тази недействителност са посочени в чл. 23 от ЗПК - когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

В изпълнение на Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 16.09.2025 г. Д. А. е заплатил по сметка на ответника сумата от 1027,00 лева/525 евро. Поради недействителността на договора за заем за него е възникнало задължение за връщане само на чистата сума, която е получил по него – 1000,00 лева/511,29 евро, а не на лихви и други разходи. Следователно, разликата между заплатената сума от 1027,00 лева до дължимата от 1000,00 лева/511,29 евро в размер на 27,00 лева/13,80 евро е платена при начална липса на основание и като недължима подлежи на връщане от ответника на основание чл.55, ал.1, предл. 1 ЗЗД.

С оглед изложеното моли съдът да постанови решение, с което да осъди ответника „С.К.К.Г.” АД, ЕИК ****, да заплати на ищеца Д. З. А., ЕГН **********, сумата от 13,80 евро, представляваща недължимо платени лихва и неустойка по Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 16.09.2025 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който признава исковата претенция на осн. чл. 237 ГПК, като сочи, че исковата сума изцяло е заплатена на ищеца, за което прилага платежно нареждане от 08.06.2026г. Моли искането за присъждане на разноски на ищеца да бъде 2 оставено без уважение.

В осз ищецът –редовно призован, не се явява, представлява се от пълномощника адв. О., която поддържа предявения иск.

Ответника – редовно призован, не се представлява, с писмено становище признава иска, поддържа становище за недължимост на разноски в полза на ищеца.

Между страните не се спори относно възникване на договорното правоотношение по между им, предоставянето и усвояването на заемната сума, заплащане на сумата от 13.80 евро без основание от ищеца в полза на ответника, както и че ответникът е извършил плащане в размер на 13.89 евро в полза на ищеца на 08.06.2026г., поради което същите обстоятелства се приемат за безспорни и ненуждаещи се от доказване.

Съдът, като прецени представените по делото доказателства и обсъди доводите на страните по реда на чл. 235 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Направеното признание на иска съответства на събраните по делото писмени доказателства, както и с оглед преценката на съда /по чл.7, ал.3 от ГПК за недействителност на ДПК и че неустойката по § 7 от ДПК представлява възнаграждение за кредитодателя, разход по кредита, предвид разпоредбата на §1, т.1 от ДР на ЗПК и като такъв следва да бъде включена в посочения в договора размер на ГПР. Според чл.22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Следователно част от изискванията на чл.11, ал.1 от закона, досежно съдържанието на договора, са императивни и нарушението им влече нищожност на сключения договор.

В случая съдът намира, че договорът е недействителен, тъй като не отговаря на изискванията на закона за посочване на коректен и действителен размер на ГПР/.

Предявени е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.1 във вр. с чл.

86, ал. 1 ЗЗД.

В случая са налице предпоставките, установени в разпоредбата на чл.

237, ал. 1 ГПК, поради което и съдът е прекратил съдебното дирене и е постановил, че следва да се произнесе с решение съобразно заявеното от ответника признание на иска.

Признанието на иска е процесуално действие на ответника, с което заявява, че се отказва от защита срещу иска, защото искът е основателен, като за прилагане на разпоредбата на чл. 237, ал. 1 ГПК следва да е налице и кумулативно изявление на ищеца, за постановяване на решение по чл. 237 ГПК.

Признанието на иска е свързвано със специфични правни последици.

Съгласно разпоредбата на чл. 237 ГПК признанието на иска е основание за прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение с оглед признанието, при такова искане от ищеца. Т.е. съдът преустановява извършването на по-нататъшни действия по събирането и преценката на 3 доказателствата, установяващи въведените твърдения, и следва да постанови съдебен акт, без да изследва основателността на иска и да прави собствени фактически и правни изводи по предмета на спора.

В случая така установените от законодателя кумулативно изискуеми предпоставки за постановяване на решение при признание на иска са налице, доколкото ответната страна заявява, че признава предявения иск.

Ищецът, чрез процесуалния му представител, е поискал постановяване на решение при признание на иска.

Не са налице и отрицателните предпоставки, установени в разпоредбата на чл. 237, ал. 3 ГПК, а именно – признатото право да противоречи на закона или на добрите нрави или да е признато право, с което страната не може да се разпорежда. Исковата претенция не е от категорията на тези искове, за които законодателят изрично е постановил изключение за приложението на разпоредбата на чл. 237 ГПК - по брачни искове - чл. 324 ГПК; по искове за гражданско състояние - чл. 334 ГПК и по иск за поставяне под запрещение чл. 339 ГПК.

По така изложените съображения, поначало предявеният осъдителен иск следва да бъде уважен.

Същевременно обаче, между страните е безспорно, че ответникът е погасил задължението си, чрез плащане, извършено след предявяване на иска /искът е предявен на 18.05.2026г., а плащането е извършено на 08.06.2026г./.

Съгласно разпоредбата на чл.235, ал. 3 от ГПК, съдът взема предвид и фактите, настъпилите след предявяване на иска, които са от значение за спорното право.

В случая извършеното плащане от ответника, прието без възражения от ищеца, налага исковата претенция да бъде отхвърлена, предвид настъпилото удовлетворяване претенцията на ищеца.

Относно отговорността за разноските:

Отговорността за разноските е обусловена от защитата на материалното субективно право, предмет на делото. Ето защо, тя е функция от изхода на спора относно предмета на делото – спорното материално право.

Ответникът сочи, че с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и признава иска, поради което не дължи разноски на ищеца, вкл. за адвокатско възнаграждение, в съответствие с чл. 78, ал. 2 ГПК.

Разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК възвежда две предпоставки: с поведението си ответникът не е дал повод за завеждане на делото и същият е признал иска.

В случая първата установена от законодателя предпоставка за възлагане на разноските в тежест на ищеца, така както са били сторени, не е налице.

Това е така, доколкото чрез установяване на задължение за заплащане на неустойка в процесния договор за паричен заем, ответникът със своето 4 извънпроцесуално поведение е претендирал сумата, дължима на основание недействителна клауза, респ. недействителен ДПК.

На следващо място, в конкретния случай това би означавало ответникът не само да е признал иска, но и да е платил преди предявяването му.

Както вече се посочи, искът е предявен на 18.05.2026г., а ответникът е изпълнили задължението си, извършвайки плащане на 08.06.2026г.

Плащането е извършено след образуване на делото, което обуславя извод, че ответникът с поведението си е дал повод за завеждане на делото в този смисъл е и споделяната от настоящия съдебен състав съдебна практика в Определение № 14800/17.04.2026г. по гр. дело № 20241110162581/2024г. по о п и с а на СРС; Определение № 14397/15.04.2026г. по гр. дело № 20251110102725/2025г. по описа на СРС/.

Следователно, независимо отхвърляне на иска, предвид погасяване на вземането, чрез плащане в хода на производството, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени сторените от последния разноски в размер на сумата от 21.73 евро за заплатена държавна такса.

В производството по делото ищецът е представляван от пълномощник, на когото не е заплатил адвокатско възнаграждение.

Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, като съдът следва да определи възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 и да осъди другата страна да го заплати (чл. 2, ал. 2 от ЗА).

За да упражни правото си на присъждане на адвокатско възнаграждение по този ред, е достатъчно адвокатът да представи сключен със страната договор за правна защита и съдействие, в който да посочи, че такава се предоставя безплатно на някое от основанията по чл. 38, ал. 2, като наличието на предпоставките на конкретно посоченото основание не се нуждае от доказване /в този смисъл Определение № 885 от 9.12.2014 г. по ч. т. д. № 2934/2014 г., I т. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК/.