Решение № 3987 от 23.12.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3987 гр. София, 23.12.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Ваня Н. Иванова

Десислава Алексиева при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20221100500100 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от „Т.С.“ ЕАД, ответник пред СРС, срещу решение № 20190643 от 27.09.2021 г., постановено от СРС, ГО, 74 с-в, по гр.д.№ 59523 по описа за 2020 г., с което е отхвърлен, предявеният от въззивника, ищец пред СРС, установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК срещу Н. Б. Б., за установяване на вземания по заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, издадена по ч.гр.д.№ 30593 по описа за 2020 г. на СРС, относно имот с аб.№ *******.

Излагат се доводи за неправилност на така постановеното решение. СРС неправилно бил приложил разпоредбата на пар.1,т.42 от ДР на ЗЕ. Сочи, че топлоснабденият имот бил дарен от ответницата Н. Б. Б. – К. и съпруга й Г.Л.К. на малолетната им към онзи момент дъщеря Е.Г. К. по силата на нот.акт № 188, дело 21089/1996 г. Дарителите били запазили заедно и поотделно правото си на безвъзмездно и пожизнено право на ползване върху 1 целия недвижим имот. Дарителят К. се бил отказал от правото си на ползване и затова задължена за предявените за установяване вземания била ответницата Б.- К.. Последната се явявала потребител на доставената топлинна енергия.

Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да бъдат уважени така предявените искове по чл.422, ал.1 ГПК. Претендират се разноски.

От въззиваемата страна, ответник в производството пред СРС – Н. Б. Б.К., е постъпил отговор, в който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното първоинстанционно решение. Правилно СРС бил приел, че ответницата няма качеството на потребител на топлинна енергия. СРС бил констатирал, че с исковата молба се сочи да е представен нот.акт № 188, дело № 21089/96 г., но такъв не бил приложен по делото. С нарочно определение от 19.05.2021 г. на основание чл.146, ал.2 ГПК съдът бил указал на ищеца, че не сочи доказателства за наличие на облигационно връзка. Ищецът не представил доказателства за наличие на такава облигационна връзка. Противно на соченото във въззивната жалба такъв нот.акт не бил представен и приет по делото. Освен това в исковата молба се твърдяло, че ответницата е собственик на имота, а във въззивната жалба –ползвател. Съдът не можел да се произнесе на различно основание с оглед диспозитивното начало в процеса, арг. от чл.6, ал.2 ГПК. Всички доказателства по делото сочели, че клиент на ищеца е Г. К..

Претендират се разноски.

Третото лице-помагач - „Т.С.” ЕООД не взема становище по въззивната жалба.

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 28.09.2021 г., Въззивната жалба е подадена на 12.10.2021 г./ по пощата/, следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Налице е правен интерес от обжалване.

Следователно въззивната жалба е допустима.

По основателността на въззивната жалба:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по 2 валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

На 20.07.2020 г. по ч.гр.д.№ 30593 по описа за 2020 г. на СРС, 74-ти състав, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК срещу Н. Б. Б..

За така издадената заповед за изпълнение длъжницата е била уведомена на 15.09.2020 г.

Възражение по чл.414 ГПК е подадено на 28.09.2020 г. В същото е посочено, че освен длъжницата Б., длъжник е и Г. К.. Наред с това вземанията на заявителя, за които била издадена заповедта за изпълнение били погасени чрез плащане.

На заявителя е указано, че може да предяви иск за сумите по заявлението в 1-месечен срок. Указанията са достигнали до последния на 29.10.2020 г.

Исковата молба е подадена в СРС на 30.11.2020 г.

Ето защо въззивната инстанция намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

По доводите във въззивната жалба:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че описания нот.акт № 188, дело № 21089/1996 г. не е приложен по делото.

Затова недоказано било твърдението на ищеца, че ответницата има качеството на потребител по смисъла на чл.153 ЗЕ.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното от фактическа и правна страна:

Спорно по делото е обстоятелството, е ли ответницата /в производството пред СРС/ потребител на ТЕ, съответно нейно ли е задължението за заплащане стойността й.

Настоящата инстанция намира, че с оглед изричното изявление на ответницата /въззиваема/ във възражението й по чл.414 ГПК, е налице признание за наличие на обвързваща страните облигационна връзка по доставка и потребление на топлинна енергия до процесния недвижим имот, аб.№ *******. В подкрепа на тази теза е и представеното от ответницата заявление № 5272 от 15.03.2018 г. в заповедното производство, които също 3 отразява признание на ответницата, че е клиент на дружествотоищец/въззивник пред настоящата инстанция.

Налага се извод, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че ответницата няма качеството на потребител. Действително, нот.акт № 188, дело № 21089/1996 г. на който се позовават и ищеца, и ответницата не е представен по делото. Но при съвкупната преценка на всички събраните по делото писмени доказателства и изявленията на ответницата, направени в заповедното производство се достига до извода, че е налице облигационна връзка по доставка и потребление на топлинна енергия.

Относно размера на задълженията:

Ищецът претендира установяване на вземания за топлинна енергия за периода от м.05.2016 г.- м.04.2019 г. в размер на 816,17 лв.- главница.

Съобразно представените с исковата молба съобщения към фактури, съответно с № № **********, 0096759425, 0106566929, издадени на 31.07.2017 г., 31.07.2018 г. и 31.07.2019 г., съответно за периода 01.05.2016 г.30.04.2017 г., 01.05.2017 г. – 30.04.2018 г. и 01.05.2018 г.- 30.04.2019 г. потребената, но незаплатена стойност на топлинна енергия и БГВ възлиза на обща стойност от 741, 88 лв. /311,17 лв.+ 423,21 лв.+ 7,50 лв./.

Тази стойност се получава след приспадане на извършените плащания от страна на потребителя.

По възражението за давност:

Задължението за плащане на ползваната ТЕ е периодично, тъй като касае повтарящи се през определен период от време еднородни задължения и съгласно чл.111, ал.1, б.”в” ЗЗД се погасява с 3-годишна давност. В този смисъл е и приетото в ТР № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС.

В случая исковата молба е предявена на 14.07.2020 г., арг. от чл.422, ал.1 ГПК, а претендираният период по отношение на стойността на потребената ТЕ е от 01.05.2016 г. до 30.04.2019 г.

При това положение погасени по давност са вземанията за периода три години преди подаване на заявлението, а именно: сумата в размер на 311,17 лв. по обща фактура от 31.07.2017 г. /л.32 по делото пред СРС / за периода от 01.05.2016 г.- 30.04.2017 г. и сумата в размер на 53,57 лв. по обща фактура от 31.08.2018 г. /л.31 по делото пред СРС/ за периода м.05.2017 г. или в общ 4 размер на 364,74 лв.

Непогасени по давност са вземанията за периода от м.06.2017 г. до 30.04.2019 г. в общ размер на 377, 14 лв., определен по реда на чл.162 ГПК.

По възражението за прихващане:

Действително, ответницата е направила възражение за прихващане с отговора по исковата молба /л.44 по делото пред СРС/ на сумата за връщане в размер на 190,08 лв. по изравнителна сметка за периода 01.05.2017 г.30.04.2018 г./л.63 по делото пред СРС/, но същото касае прихващане на задълженията на ответницата по фактури с различни номера от тези по които ищеца претендира вземанията си за установяване за главница за потребена топлинна енергия.

При това положение съдът не може да приеме, че съществува в правния мир т.нар. пасивно вземане поради което прихващане със сумите за ТЕ, които се сочат от ответницата като дължими по фактури с различни номера от тези по които ищеца претендира вземанията си за установяване, не може да бъде извършено.

Следователно обжалваното решение в частта в която претенцията по чл.422, ал.1 ГПК , представляваща главницата за ТЕ в размер на 377,14 лв. за периода от м.06.2017 г. до 30.04.2019 г .е неправилно и като такова ще бъде отменено и вместо това в полза на ищеца ще бъде признато това вземане.

За разликата над сумата от 377,14 лв. до пълния предявен размер от 816,17 лв. и за периода от м.05.2016 г.- м.05.2017 г. искът е неоснователен, поради погасяване на вземанията по давност. Макар и с други мотиви обжалваното решение в тази му част е правилно и като такова в тази му част ще бъде потвърдено.

Относно лихвата за забава:

С отговора по исковата молба претенцията за забавено издължаване на главницата, представляваща стойност на ТЕ не е оспорена.

При действието на ОУ-2016 г. вземането за стойност на ТЕ е срочно и за поставянето на длъжника в забава не е необходима покана.

При това положение на основание чл.162 ГПК съдът следва да определи размера на обезщетението върху приетата за дължима главница или такава в 5 размер на 107,12 лв., изтекла за периода от 15.09.2017 г. до 03.07.2020 г.

По възражението за давност:

Лихвата за забава се претендира за периода от 15.09.2017 г. до 03.07.2020 г. При положение, че се прие като дата на предявяване на иска – 14.07.2020 г., то възражението е неоснователно.

Следователно обжалваното решение в частта в която претенцията по чл.422, ал.1 ГПК , представляваща обезщетение за забавено издължаване на главницата за ТЕ е неправилно и като такова ще бъде отменено и вместо това в полза на ищеца ще бъде признато вземане в размер на 107,12 лв., изтекла за периода от 15.09.2017 г. до 03.07.2020 г.

За разликата над сумата 107,12 лв. до пълния предявен размер от 172,79 лв. обжалваното решение макар и с други мотиви е правилно и като такова в тази му част ще бъде потвърдено.

Относно вземането за дялово разпределение:

Вземането се претендира за периода от м.08.2017 г. до м.04.2019 г. При положение, че се прие като дата на предявяване на иска – 14.07.2020 г., то възражението за давност по отношение на това предявявано за установяване вземане е неоснователно.

По възражението за прихващане:

Видно от представената справка относно стойността на дяловото разпределение, действително по посочените в отговора по исковата молба фактури с № № …576, 513 и 434 са отразени задължения за дялово разпределение, съответно за м.06,07 и м.08.2018 г.