Определение № 570 от 12.03.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 570 гр. София, 11.03.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Костадинка Недкова

Членове:

Николай Марков

Галина Иванова като разгледа докладваното от Костадинка Недкова Касационно търговско дело № 20228002902746 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е въз основа на две касационни жалби против решение № 98/15.07.2022г. по в.т.д № 91/2022г. на Апелативен съд - Велико Търново.

Касаторите и ищци по делото Т. И. А. и Д. А. А. обжалват решение № 98/15.07.2022г. по в.т.д № 91/2022г. на Апелативен съд - Велико Търново в частта, в която е отхвърлен искът по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД са сумата от 1 197.08 лева, като погасен по давност, за заплащане на възнаградителна лихва, неправомерно начислявана върху включената без правно основание при превалутирането през 2012г. и преструктурирането през 2014г. курсова разлика от 190 666.42 лева, формирана от продажбата на евра срещу швейцарски франкове. Позовават се на практиката на СЕС, обективирана в решение от 16.07.2020г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19г., че макар да не противоречи на правото на ЕС, уреждането в националните законодателства на давностни срокове, в рамките на които потребителите следва да предявят по съдебен ред своите реституционни претенции, е несъвместима със Съюзното право национална уредба, регламентираща, че началото на течението на давностния срок е свързано с изискуемостта / с момента на извършване на престацията, направена в изпълнение на неравноправна клауза. Според СЕС началото на давностния срок е моментът, в който потребителят е узнал за неравноправната клауза или разумно е могъл да узнае за неравноправния характер на договорната клауза, източник на неоснователно извършената престация /така т.90, 91, 92 от съобразителната част и т.4 от диспозитива на горецитираното решение/. Сочат, че в този смисъл е и т.75 от решение от 1

9.07.2020г. no съединени дела C-698/18 и С-699/18, като в решение по дело С-485/19 СЕС е извел тълкувателното разяснение, че „принципът на ефективност трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, според която по отношение на иск, предявен от потребител, за да му бъдат възстановени суми, неоснователно заплатени в изпълнение на договор за кредит, на основание на неравноправни клаузи по смисъла на Директива 93/13 или на клаузи противоречащи на Директива 2008/48, се прилага тригодишен давностен срок, който започва да тече от деня, в който е осъществено неоснователното обогатяване - параграфи 55, 60, 61, 62, 63, 64 и 66 и диспозитива на решението. В настоящият случай касаторите твърдят, че в противоречие с цитираната практика на СЕС въззивният съд е приел в мотивите на решението, че кондикционните вземания на жалбоподателите са погасени по давност за периода от 02.04.2015г. до 13.05.2015г. без по делото да е било установено, че ищците са знаели или са били в състояние сами да преценят, че спорните валутни клаузи са неравноправни. Претендират се разноските в настоящето производство.

В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е посочен следният правен въпрос, за който се поддържа, че е значим за изхода на делото, тъй като е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда: „Кой е началният момент, от който тече погасителната давност за вземане, произтичащо от неоснователното обогатяване на кредитор, осъществено в следствие на приложението на неравноправни клаузи в потребителски договор в хипотезата, в която потребителят не е в състояние сам да прецени, че договорна клауза е неравноправна или в която не е узнал за нейният неравноправен характер?“.

Жалбоподателите се позовават на наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.

Ответникът по жалбата и по делото, „Юробанк България” АД, в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 ГПК, а по същество е неоснователна. Сочи, че атакуваното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 481/08.09.2022г. по т.д. № 1566/2021г. на I т.о на ВКС. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 4 693,99 лева с ДДС.

Касаторът и ответник по делото „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД атакува решение № 98/15.07.2022г. по в.т.д. № 91/2022г. на Апелативен съд - Велико Търново в частта, в която, след отмяна на решение № 260091/25.11.2021г. по т.д.№ 65/2020г. на Окръжен съд – Плевен, на основание чл.124, ал.1 ГПК е прието за установено по отношение на „Юробанк България“ АД, че Т. И. А. и Д. А.а А. не дължат на ответното дружество сума в размер на 190 666.42 лева, представляваща курсова разлика, включена без правно основание в главницата по договор за кредит за рефинансиране на жилищен/ипотечен кредит HL 58066/04.07.2012г., преструктуриран с допълнително споразумение от 16.06.2014г., която сума е формирана при рефинансиране на задълженията по договор за кредит за покупка на недвижим имот НЬ 40074/27.06.2008г. от кредитната сделка на продажба на евра срещу швейцарски франкове, като на основание чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД осъжда банката да им заплати сумата в размер на 19 214.92 лева, представляваща възнаградителна лихва, неправомерно начислявана през периода от 14.05.2015г. до 13.05.2020г. върху включената без правно основание в главницата при превалутирането през 2012г. и преструктурирането през 2014г. курсова разлика от 190 666.42 лева, формирана от продажбата на евра срещу швейцарски франкове, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на 2 исковата молба - 14.05.2020г. до окончателното й изплащане.

Банката - касатор твърди, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Счита за неправилен извода на съда, че договорът за кредит от 2012г. съдържа характеристиките на договор за новация, защото с него страните били изразили намерение заемната сума да се използва за погасяване на задълженията по договора за кредит от 2008г. Твърди, че целта на договора за кредит от 2012г. е да се отпуснат парични средства за предсрочното погасяване на договора за кредит от 2008г. Самото сключване на договора за кредит от 2012г. няма за резултат погасяване на договора за кредит от 2008г., както би било при новацията. Въпреки, че това не било изрично заявено в него, чрез договора за кредит от 2012г. се постига преструктуриране на дълга, възникнал за кредитополучателите по договора за кредит от 2008г. Към момента на сключване на договора за кредит от 2012г. е действала Наредба № 9/03.04.2008г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за установяване на специфични провизии за кредитен риск (обн., ДВ, бр.38/11.04.2008г., отм., ДВ, бр.40/13.05.2014г.).

Съгласно чл.13, ал.1 и ал.2 от Наредбата рефинансирането също се счита за преструктуриране на рискова експозиция. Чрез рефинансирането на дълга по договора за кредит от 2008г. се е променила валутата на дълга - от швейцарски франкове на евро, и срокът за неговото погасяване - от 15 години, считано от 08.07.2008г. по договора за кредит от 2008г. (т.е. до 09.07.2023г.) на 15 години, считано от 05.07.2012г. по договора за кредит от 2012г. (т.е. до 02.07.2027г.). Така е намален и размерът на месечната погасителна вноска.

Касаторът поддържа и изложените в точки 2.2 до 2.10 от отговора на исковата молба възражения, че първоначалните кредитополучатели по договора за кредит от 2008г. и договора за кредит от 2012г. - А. Д. А. и Т. И. А., не са потребители по смисъла на §13, т.1 от ЗЗП. Посочва, че договорът е бил сключен от кредитополучателите за покупката на недвижим имот със стопанско предназначение (идеални части от поземлен имот и построените върху него фабрична сграда, магазинни помещения и складово помещение), както и че единият кредитополучател - покойният А. Д. А., е бил съдружник и управител в няколко търговски дружества към датата на сключване на договора за кредит от 2008г. и след усвояването на сумата по този кредит е превел част от тази сума (50 000 евро) на търговско дружество („АЛФА ГРУП“ ООД), в което е бил съдружник и управител. Освен това магазините са придобити с инвестиционна цел и реализиране на печалба от отдаването им под наем и фактически са използвани за това, а не за живеене и задоволяване па лични нужди на кредитополучателите. Отделно се твърди, че клаузата на чл.24 от договора за кредит от 2008г. не е неравноправна, защото кредитополучателите не поемат целия валутен риск, тъй като банката е поела от своя страна рискът от обезценяване на швейцарския франк спрямо другите валути - лева и евро.

В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1.1/ Представлява ли договорът за банков кредит, с който се рефинансира отпуснат преди неговото сключване друг банков кредит новация на правоотношението, възникнало от рефинансирания кредит?; 1.2/ Следва ли волята за обективна новация на съществуващо правоотношение да бъде изрично и недвусмислено изявена от страните по погасеното чрез новация правоотношение?“; Твърди се, че въззивният акт противоречи на: решение № 789/22.04.2002г. на по гр.д. № 2292/2001г. на V г.о. на ВКС, решение № 138/22.08.2013г. по т.д. № 27/2012г. на II т.о. на ВКС, решение № 110/17.07.2015г. по т.д.№ 1568/2014г. на I т.о. на ВКС и решение № 136/06.11.2015г. по т.д.№ 2483/2014г. на II т.о. на ВКС.; 2.1./ При формирането на преценка дали физическо лице- кредитополучател има потребителско качество по смисъла на §13, т.1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защитата на потребителите по сключен от него договор за банков кредит, следва ли съдът да съобрази обстоятелствата, свързани със 3 стопанското предназначение на недвижимия имот, за покупката на които се отпуска кредита?; 2.2/ Длъжен ли е съдът, при претендирана поради неравпоправност нищожност на договорни клаузи от договор за банков кредит, при преценка на потребителското качество на физическо лице- кредитополучател по смисъла на §13, т.1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защитата на потребителите, да вземе предвид обстоятелства, свързани с функционалната връзка на това лице с притежавано/контролирано от него търговско дружество или търговски дружества, включително обстоятелството, че част от получената като кредит сума е била преведена от кредитополучател на дружество, в което кредитополучателят е съдружник и управител?“ Твърди се противоречие на акта с решенията на Съда на Европейския съюз по дела С-74/15, С-110/14 и С- 348/14. Касаторът се позовава на наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.2, предл. 2ро ГПК.

Ответниците по жалбата и ищци по делото, Т. И. А. и Д. А. А. в депозиран отговор изразяват становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 ГПК, а по същество е неоснователна.

Намират за законосъобразен изводът на втората инстанция, че неравноправно е включена в главницата по договора за кредит за рефинансиране на жилищен кредит 58066/04.07.2012г. курсовата разлика от 190 666, 42 лева, поради преизчисляването по актуалния курс за швейцарски франк на дължимия остатък по договор за кредит за покупка на недвижим имот HL40074/27.06.2008r., а не по приложимия курс при усвояване през 2008г., тъй като върху потребителите е прехвърлен валутния риск от повишаване на чуждата валута, без банката да им е предоставила цялата и пълна относима информация за обхвата на поетото от тях задължение, съобразно критериите, изведени с решение по дело С-186/16 и с определение по дело С-119/17 на СЕС. Този извод на въззивната инстанция е съответен на задължителната практика на CEC - решение от 9.07.2020 по дело С-452/18, където СЕС се произнесъл по въпроса, дали член 6, пар. 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска новационен договор между търговец и потребител, с който се изменя клауза, чийто неравноправен характер може да бъде установен по съдебен ред, респ., с който потребителят се отказва от последиците, до които би довело обявяването на неравноправния характер на тази клауза. Сочи се, че сделката от 2012г. осъществява фактическия състав на новацията, тъй като изцяло се различава съдържанието й по всички съществени и несъществени елементи на сделката от тези на сделката от 2008г., поради което е невъзможно едновременното им изпълнение, в която насока са: решение № 225/03.08.2016г. по т.д. № 3696/2014г. на I т.о. на ВКС, решение № 110/17.07.2015г. по т.д.№ 1568/2014г. на I т.о. на ВКС, определение № 856/02.07.2015г. по гр.д.№ 2817/2015г. на IV г.о. на ВКС. В случая договорът от 2012г. обективирал новация, тъй като страните са променили всички съществени елементи на договора за кредит от 2008г. - решение № 225/03.08.2016г. по т.д.